Македонската емиграция в България е съставна част от населението в страната. Формира се в продължение на дълги години, отначало като част от процесите на миграция в границите на Османската империя, но най-масовите преселения към България стават бежанските вълни от Македония в периода от края на XIX век до средата на XX век, които са в резултат на потушени въстания и масовите гонения срещу македонските българи.

Голяма част от емиграцията се съсредоточава в София и другите големи градове на България и активно се включва в културно-обществените и политическите дейности в страната. Много македонски емигранти заемат ръководни позиции в българската армия, политическите партии и вестникарски редакции, участват пряко в ръководството на страната, като така на практика влияят осезателно върху вътрешната и външната политика на България. Основното брожение е по решаването на македонския въпрос, във връзка с което се провеждат войните за национално обединение на България (1912-1918). Голямата част от македонската емиграция запазва българската си национална идентичност, но в резултат на различни процеси малка част от нея участва във формиране на политическата идея за самостоятелна македонска идентичност.

След демократичните промени от 1989 г. наследниците на македонските емигранти продължават да имат обществено и политическо влияние в страната. Нейното наличие се разглежда от някои националистически кръгове в Северна Македония като доказателство за съществуване на македонско малцинство в България.

Миграционни вълни от Македония към България По време на Османското владичество Информация за миграционни вълна в рамките на Османската империя от Македония, Тесалия и Епир към Тракия и Добруджа съществуват още преди XIX век. Преселници от Македония, станали известни като тронки, още през XVI век се заселват в странджанските села Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково. Македонци от цялата област мигрират в Брацигово, Пещера, Панагюрище, Копривщица, Жеравна, Градец, Върбица и много други селища.

От началото на българското национално възраждане много от дейците, участвали в него, са от областта Македония. Паисий Хилендарски прекарва голяма част от живота си като таксидиот по българските земи. По-късно написва „История славянобългарска“, дала основен тласък на Българското възраждане, а Йоаким Кърчовски обикаля и развива просветна дейност в Самоковско и Кюстендилско. Част от ранните възрожденци от Македония не посещават източните дялове на българското етническо землище, но влизат в контакт с тамошната интелигенция и участват в културния живот на българите. Димитър и Константин Миладинови сътрудничат с Георги Раковски и други представители на българската емиграция в Русия, правят дописки в печатните издания „Братски труд“, „Български книжици“, „Дунавски лебед“ и други. Петко Славейков започва издаването на вестник „Македония“, който обединява около себе си част от зараждащата се българска интелигенция в Македония. Късните възрожденци Григор Пърличев и Кузман Шапкарев прекарват голяма част от живота си в източните български земи, включително след освобождението на България.

В свободна България С началото на Руско-турската война от 1877 - 1878 година първите бежански вълни започват да се стичат към новоосвободените български земи. След избухването на Кресненско-Разложкото въстание голяма част от засегнатото население в областта преминава границата с България. След потушаването на въстанието през май 1879 г. поражението на въстанието и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25 000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напусне родните си селища и да потърси убежище в Княжество България. Част от тях по-късно се завръщат по родните си места, но мнозинството се установява в градовете Кюстендил, Дупница, Самоков, Пазарджик и дори в Ловеч и околните им села.

Поради продължаващите сблъсъци на български чети с турски войски дори в педиода 1880 - 1885 година емиграцията от Кривопаланечко, Кратовско, Кочанско, Битолско, градовете Охрид, Прилеп и Велес продължава. Към края на XIX век към България започва преселение от Костурско към Варна, София и Бургас, както и от Дебърско, Тетовско и Кичевско. След създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и създаването на афери броят на бежанците към България се увеличава.

Между 1888 и 1893 година броят на македонските емигранти в България е към 30-45 000 души,Битоски К. Македонија и Кнежество Бугарија (1893 – 1903) / К. Битоски. – Скопје, 1977, стр.15-16 а към началото на XX век достигат 50 000 души.

Според английско свидетелство в Княжество България през 1901 г. живеят 3 580 000 души, с 600 000 повече от 1890 г., като разликата се дължи основно на засилената емиграция от Македония към България. В София по онова време живеят 20 000 македонци, в Пловдив – 8000, значителни македонски общности има и в другите големи български градове.АМ.Ф.ФО. 78/5146, мф.332, бр. 66. Според Дънкан Пери в периода 1890-1900 г. от Македония пристигат към 100–200 000 имигранти, част от които са лекари, учители, адвокати, свещеници, дипломати и новинари. Чрез тях македонската емиграция добива сериозно влияние в политиката, управлението и армията на България.Ванчо Ѓорѓиев, Слобода или Смрт, Македонското националноослободително дело во Солунскиот вилает 1893 – 1903 година, Скопје, Институт за историја – Филозофски Факултет От 1289 офицери в българската армия около 430 (33%) са родом от Македония, от 35 000 държавни служители 15 000 (43%) са македонци и от 3412 екзархийски свещеници 1262 (37%) са от Македония.Данкан Пери, Политика на теророт: Македонското револуционерно движење 1893–1903, Скопје, 2001, превод од англиски: Ферид Мухиќ и Здравко Ќорвезировски.

Според Васил Кънчов през 1896 година 955 души от 20 509 чиновници са родом от Македония. Годишно от Македония пристигат по 200-300 студенти в България. Съсредоточаване на голям дял от македонската емиграция в София (1/6 от цялото население на града по онова време) създава предпоставки за конфликти с местното население на битово ниво.АМ. ф. ФО. 78/5146, мф. 332, бр. 66

В периода 1895 - 1903 година броят на бежанците от Македония в България се увеличава след неуспешните Мелнишко, Горноджумайско и Илинденско-Преображенско въстание. Взаимоотношенията на България с другите християнски балкански страни Румъния,Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895–1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 27–29 Сърбия и Гърция се влошават, организациите им са разтурени, а част от българската емиграция е принудена да се прибере в България.

До избухването на Балканската война през 1912 година броят на бежанското население постепенно се увеличава. След Междусъюзническата война към България са присъединени Пиринска Македония и Струмишко. Към тях и в Западна Тракия се стичат българи бежанци от останалите под сръбска и гръцка власт части на Македония. Само в град Струмица пристигналите бежанци към 1921 година са над 2700 души от Кукушко.Пандевски, Манол, Стоев, Георги. Струмица и струмичко низ историјата, Струмица, 1969, стр.286, 296.

След Първата световна война

След края на Първата световна война България подписва Ньойския договор през 1919 година и губи Струмишко и Западна Тракия. Договорът предвижда размяна на население от националните малцинства между Гърция и България. Още през 1922 г. е приет закон за уреждане статута на бежанците и финансови помощи за тях в България. През 1924 година двете страни подписват Спогодбата Калфов – Политис, чрез която се осигуряват националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. След тази дата българското население в Егейска Македония и Западна Тракия масово започва да се преселва в България, като това създава хуманитарна криза в страната. През 1927 г. е подписана Спогодбата Моллов – Кафандарис, която урежда финансовите въпроси по ликвидиране на българските имоти в Гърция и на гръцките в България.

В средата на 1920-те години в България има вече над 300 000 бежанци от Македония.C. A. Macartney, „Refugees. The Work Of The League“, „V. The Bulgarian Settlement“, League Of Nations Union, London, 1931, стр. 113-122. Емиграцията към България продължава и след това като резултат от денационализаторската политика в Кралство Гърция и Кралство Югославия. След разгрома на 2-те държави от Нацистка Германия през пролетта на 1941 г. по време на Втората световна война и установяването на българска администрация във Вардарска и Егейска Македония и Западна Тракия се наблюдава обратен процес на емиграция към родните места. Тази политика е подкрепяна от българските власти като част от ребългаризирането на тези земи. До 1944 г. българското население в Беломорието е тероризирано от гръцката комунистическа съпротива и от прогерманските паравоенни организации. След 9 септември 1944 г. с изтеглящите се български военни части отново пристига в България вълна от бежанци.

След Втората световна война

Вследствие на гражданската война в Гърция над 20 000 души идват в България. По външнополитически внушения София насилствено репатрира над 17 000 от тях към НР Македония. Тя обаче на свой ред заедно с други бежанци, ги прехвърля в различни държави от Централна Европа и СССР. След множества страдания отделни семейства на македонски българи успяват да се завърнат в България. Тежък изселнически маршрут от Гърция имат и над 17 хиляди деца на възраст от 2 до 14 години. Значителна част от тях са потомци на македонски българи. За да бъдат спасени от Гражданската война, през 1948 г. те са изведени от Демократичната армия на Гърция (ДАГ) към Албания, Югославия и България, а по-късно са евакуирани към Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния, СССР. В България остават около 670 деца. След гражданската война в Гърция една част от бившите бойци на ДАГ се установяват в София, други във Варна, като някои като Пандо Войнов достигат до високи постове.

След разпадането на Югославия Въпреки че около 71 000 македонци са получили българско гражданство (предимно на базата на деклариран български произход) между 2002 и 2017 година,Справка за периода януари 2002 - януари 2012 г.Доклад за дейността на КБГБЧ за периода 22 януари 2012 г. – 18 януари 2017 г.Доклад за дейността на КБГ за периода 22 януари – 31 декември 2017 г. според преброяването от 2011 г. само 1091 северномакедонски граждани постоянно пребивават в България.

Влияние в България до 1918 г. Начално проявление След подписването на Берлинския договор от 1878 година Македония и голяма част от Тракия са върнати на Османската империя. Успоредно със спонтанно организираната съпротива на македонските българи останали под османска власт (виж: Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония и Мемоар на българи от Македония от 19 декември 1879) и македонската емиграция в България прави опити да се противопостави на решенията на Великите сили. Създават се комитетите „Единство“, които осъществяват Кресненско-Разложкото въстание.

Скоро след потушаването на въстанието през 1880 година в Русе е създадена от охридчанина Васил Диамандиев Българомакедонската лига, която изисква прилагането на член 23 от Берлинския договор и за Македония, чрез което да се постигне самоуправление на местните българи, както това става в Източна Румелия.Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 37. През 1881 година лигата се трансформира в културно-просветната организация Българомакедонско благотворително дружество, но през 1884 година дружеството се разцепва на няколко пъти и в крайна сметка замира.Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник, София, 1993, стр. 231-232. Никола Живков и Коста Паница продължават дейността на комитета с ново име.Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 37.