Българските народни танци обхващат танци, които са запазили връзките си с езическите и битовите обреди. Танците включват предимно ръченици и хора. Както всяко изкуство внася нещо свое в естетическото усвояване на света и в художествената култура на човечеството, така и народните танци дават възможност по-пълно да се усвои света в цялата му сложност, богатство и красота.

Танцът е едно от най-масовите видове творчество по сила, по дълбочина на въздействие и широта на обхвата на жизнените явления. Танците на българина са едни от ярките и масови прояви на неговото художествено творчество, създадени от творческия му гений в продължение на стотици години. От ранна възраст до дълбока старост българинът е играел с увлечение своите танци – на празници, събори, домашни тържества, през почивките по време на работа. На мегданите и по веселбите, където се създавали и оформяли народните танци, българинът давал своя принос за развитието и обогатяването им. Така постепенно с общи усилия на народа творец хората и игрите са достигнали до ярки национални, самобитни и оригинални форми.

Силата на въздействие на народните танци се дължи на тези форми, но преди всичко това се дължи на изключителното богатство от движения в тях. Творческите вълнения и преживявания на танцуващите са намерили най-ярко проявление в движенията на краката. Затова те са много сложни, разнообразни и изразителни, особено в играта на мъжете. На тях се дължи преди всичко голямата степен на въздействие на българските танци. Движенията на ръцете не са толкова разнообразни и богати, но те хармонират с движенията на краката, особено в игрите „по саме“ и „по двой“.

Съвсем закономерно творците на българското танцово изкуство отразяват в своето творчество най-съкровените желания и проблеми на народа. Те подбират теми, които го вълнуват, като отразяват най-жизнените проблеми на своето време. Това е доказателство за неразривното единство на художествената творба с епохата на нейното съвремие. В своите произведения българските творци развиват ярък национален стил, който е близък и понятен на народа.

Не всичко в танцовото изкуство е вечно, вечен е народностният характер, типичен за творчеството на българските хореографи. В съвременното танцово изкуство има и нещо предходно, нещо, което след време ще се стопи, но големият творец умее зад привидността да вижда същността, умее да забелязва устойчивото в явленията. Както всички изкуства, така и танцовото се развира сложно и неравномерно, като има ясно изразен възходящ характер.

Всеки стадий в художественото развитите на танцовото изкуство има не само относително значение като подготовка и преход към по-висш етап, но той има преди всичко своя самостоятелна ценност и неповторимост.

История Най-старият писмен паметник, известен досега, който свидетелства за българското народно танцово изкуство, е словото на Презвитер Козма от IX век – „О хотяших отити в черныя ризы“. Козма заявява: „Не могат да бъдат (истински) християни ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, вярват в сънища, в срещи и във всякакви други учения на сатаната.“ Висшият църковен служител съзира опасност за християнската религия при покръстването на българите, както и след това. Смята, че вродената у народа любов към песните и танците пречи на Християнската църква да го приобщи към новата религия. Други пояснения за танците Презвитер Козма не дава. В други писмени църковни документи наричат народните празници „бесовски позори“, „бесовски песни и пляскания“, „свистание, клич и вопли“ (в документи на киевския митрополит Йоан II – 1080 – 1089 г.). Близката съдба на славянските народи подсказва също отрицателно отношение на Християнската църква към народните песни и танци. Въпреки упоритата борба на Църквата друг важен документ, който се вижда, че народните песни и танци са били разпространени и обичани от българите, е свидетелството на византийския писател и учен Никифор Григора от първата половина на XIV век – пет века след покръстването. През 1325 – 1326 г. той пътува в областта на Струмица и разказва, че младежите и девойките след излизане от църква се събират, за да пеят и играят хора.

Ценен източник на материали за историята на танцовото изкуство в България е старата българска църковна и светска иконография. Тя дава конкретна представа за танца. Много интересна в това отношение е една стара фреска в църквата в с. Арбанаси, Великотърновско, от края на XVI век, в която е изобразено едно спокойно женско хоро. Танцуващите, наловени „за пояс“, не са облечени в народна носия, а в някаква особена, може би болярска носия. В движенията и позите на жените има много грация и благородство. Танцова тематика има и в стенописите на Лесновския манастир и на Хрельовата кула в Рилския манастир.

Доста по-късно картините на Никола Образописов „Самоковско хоро“ и на Иван Мърквичка „Ръченица“ дават представа за подреждането и начина на залавянето на танцуващите, както и за състоянието, което изразяват. Сведения за състоянието на народните танци през Османското иго са отразени в статии, дневници и пътни бележки на чужди сановници и пътешественици, минали през България в XVI, XVII, XVIII и XIX век. Някои от тях описват хората по-подробно, други – бегло, но и при едните, и при другите българските народни танци привличат вниманието им, като имаме предвид, че са били с различни интереси и подготовка. Най-известни са бележките на проф. Стефан Герлах (1546 – 1612 г.) – немски учен и дипломат, който споменава в дневника си за българските хора и песни, които е видял и чул; Еспри Кузинери – френски учен и търговски консул в Солун в края на XVIII век, пише, че българските жени никога не играели хоро заедно с мъжете; граф Александър д'Отрив (1754 – 1830) – френски дипломат; Ами Буе (1794 – 1881 г.) – френски геолог и пътешественик; Огюст Дюзон – френски консул в Македония, също пишат за облеклото, песните и танците на българите. Феликс Каниц (1829 – 1905 г.) – известен унгарски археолог и етнограф. След дълги наблюдения върху бита и културата на българския народ той издава през 1882 г. тритомния си труд „Дунавска България и Балкана“. Пише, че българинът обича да се забавлява с весела игра, пеене и танци на открито в гората или на зелена морава край някоя гора: „Моми и ергени се залавят на хорото най-отпред във верига. Тя прилича на пъстра лента, която се движи постепенно вдясно. Темпото се ускорява постепенно и двете крила се стремят с по-енергични стъпки да се приближат едно до друго“.

В България по време на Възраждането с повишаване на националното съзнание на народа и националноосвободителното движение се дава тласък за развитие на българската етнографска наука, а така също за издирване и събиране на документи на народната песен и танц. Петко Р. Славейков през 1855 г.печата в „Цариградски вестник“ – „Български народни поверия и стари обичаи – Митология“, където дава интересни сведения за народните обичаи Сурваки, Ладуване, Бабинден, Власовден. По-късно в „Гайда“ през 1866 г. печата „Нрави и обичаи у българите“ – за нестинарството и кукерите. В средата на XIX век (1865 г.) Георги с. Раковски издава „Българска старина“, където дава сведения за бита на народа. Любен Каравелов през 1861 г. издава в Москва забележителния сборник „Памятники народного быта болгар“. В него включва пълен цикъл на календарните народни обичаи. Той проявява интерес и към народния танц. В повестта си „Неда“ той говори за хорото, като става изразител на любовта на българина към него: „Скоро ще да се захване народното хоро без което ни един българин, ни една млада българка не могат да живеят“. Димитър и Константин Миладинови в предговора към сборника си „Български народни песни“, издаден през 1861 г. в Загреб, наричат народното хоро „училище, където се усъвършенства народната ни поезия“. Техният сборник не е загубил и високата си стойност за националната култура и наука. През 1872 г. в Болград излиза „Български народен сборник“ на Васил Чолаков. В него той прави подробно и богато описание на народни обичаи от различни краища на страната. Освен това отделя кратка, но специална глава на народните хора и игри, които наблюдава в Панагюрско и Пазарджишко. С верен усет на фолклорист той отбелязва хората и игрите и като самостоятелна танцова проява, и като съставка на народните обичаи.

Българският народен танц и сценичните танцови форми Българското сценично танцово изкуство на фолклорна основа е особена сфера на духовното творчество, особена форма на общественото съзнание. Танцовото изкуство като художествено-образно творчество е отражение на действителността, на нейната емоционална същност. То притежава комуникативна способност, обществена активност, сила на въздействие и възможност да разкрива човешкия личен и обществен живот. В своите художествени творби българските хореографи „излагат“ факти и явления от живота, чувства, мисли и идеи не във вид на философски разсъждения и абстракции, а в живи образи и картини. Идеите в произведенията им се изразяват чрез образите, произтичат от изображението, като носят отпечатъка на неговата нагледност и жизненост. Както и другите изкуства, и българското танцово изкуство на фолклорна основа е истинско художествено творчество, като е обществено обусловено. Творците в тази област влагат в произведенията си жизнени тенденции. Когато те са в хармония с обективните жизнени и обществени проблеми, се осмисля и извисява изображението, придава му се най-висока художествена стойност . Първите опити за намиране пътищата за сценично пресъздаване на българския народен танц датират и преди 1951 г., но и те, както и в следващите години, съвсем логично преминават първо през сценично разработения танц(дивертисментен). Сценично разработеният танц, наричан още „дивертисментен“, отбелязва първия, начален етап в развитието на българския сценичен танц. Видовете сценични танцови форми в българските народни танци са дивертисментна, сюитна, тематична, сюжетна форма.

Българските хореографи и народният танц Жизнерадостният и здрав по дух българин е създал огромно по обем и непреходно по своята същност танцово богатство. Въпреки своята трудна съдба нашият народ е успял да запази както народностното си самосъзнание, така и танцовото си богатство от чуждо влияние. Ние сме щастливи наследници на едно изключително по разнообразие на формите народно танцово богатство. Това само по себе си говори за интензивния и необичаен творчески заряд на народа творец и за това, че танцът е заемал, заема и сега изключително важно място в неговия живот. Българинът като че ли се ражда с една висока и чувствителна естетическа и музикално-ритмична мяра към танцовото изкуство. Българските народни танци се отличават с необикновено голямо разнообразие и богатство на танцови движения, съчетани със сложни ритми и интонации. Оригиналните хора и игри, бързите смени на техните построения, форми и динамични контрасти са силно въздействащи и впечатляващи. Северняшките, шопските, тракийските, родопските, добруджанските и пиринските танци са изкристализиралата до наши дни богата танцова култура на българина. Те са градивният материал, от който българските хореографи от различни поколения достигнаха до тяхното сценично пресъздаване и водени от своята творческа инвенция, създадоха образци в националната ни хореографска съкровищница. Тяхното майсторство еволюира от най-простите дивертисментни форми до големи музикално-танцови произведения. Постиженията в сценичното претворяване на народите танци показват, че българските хореографи са носители на своеобразието на нашия национален фолклор, изкристализирал в себе си такова необичайно богатство от танци, изпълнени с такава невероятна ритмична палитра и с огромна вътрешна сила, скрита във всяко движение.

Хореографи – основоположници