Дипломатическите отношения между Китайската народна република и Руската федерация чувствително се подобряват след разпадането на Съветския съюз и отделянето на Руската федерация през 1991 г.

Тези държави делят дълга земна граница. През 2001 г. сключват Споразумение за добро съседство и приятелско сътрудничество.

Предистория: КНР – СССР Повратната точка на китайско-съветските отношения се оказва речта на Хрушчов на XX конгрес на КПСС през 1956 г. В нея съветският лидер порицава политиката на Големия скок напред на южния си съсед. Китай от своя страна исторически доминира в Източна Азия. Бързо стъпил на крака, Китай иска да заеме своето място на комунистически лидер в региона.

„Големия скок напред“ през 1958 г., Китай си поставя за цел да настигне Запада в индустриално отношение за тригодишен период, но довежда единствено до най-бедствения глад в съвременната история и причинява разцепление в комунистическата партия.

Криза на отношенията Китайско-съветския спор възниква в резултат на идеологическите различия между Китай и Съветския съюз и различните възгледи за техните национални интереси, след края на Корейската война през 1953 г. Съветските отношения с Китай се влошават заради прекомерната настойчивост, с която Сталин притиска Китай да предприеме интервенция в Корея и маниерът на съветската подкрепа, която се изразява в изплащане на заеми. Двете комунистически държави никога не успяват да обединят своята омраза към Съединените щати – освен за малко по време на Корейската война. Мао съперничи с Москва относно идеологическото първенство. 

Мао Дзедун започва да поддържа идеята за масова селска революция в Китай а през 1959 г. Хрушчов отказва да изпълни споразумението, според което на Китай трябва да бъдат представени технологични данни за производството на атомна бомба. Последвало е изтеглянето на всички съветски специалисти и замразяването голям брой производствени проекти.

Китай и СССР имат твърде големи различия и по отношение на външната политика. Политиката на Хрушчов за мирно съвместно съществуване и изявлението му, че войната между комунистическите и капиталистическите държави „не е фатално неизбежно“, смущават китайците, които считат, че е по-добре „твърдо да се противопоставят на империализма и да го погребат“, отколкото „да се страхуват от жертвите и да капитулират“.

Китайският вариант на съветските реформи от 1950-те – 1960-те години създават жестока конфронтация между СССР и КНР.

На среща в Букурещ през 1960 г. Никита Хрушчов, настоява пред Пен Дзен, (член на китайското политбюро), че „ако Мао Дзъдун не се беше съгласил, Сталин не би направил това, което направи“ относно Корейската война. От друга страна Пен заявил, че това не е вярно и че „Мао Дзъдун е бил против войната, а именно Сталин е бил този, който е настоявал“.

В следване на една китайска уникалност социалният ред трябва да бъде в постоянна промяна, за да не се допусне грехът на „ревизионизма“, в който Мао обвинява периода на Русия, след Сталин. Според него една комунистическа държава, не трябва да се превръща в бюрократично общество и мотивиращата сила трябва да бъде идеологията, а не йерархията.

Културна революция Когато през 1966 г. избухва културната революция в Китай, Съветският съюз застава срещу Мао Дзедун и се опитва да настрои срещу централната власт националните малцинства в Синцзян.

Великата пролетарска културна революция е период на засилен терор в комунистически Китай. Началото на кампанията е поставено през 1966 г. от лидера на Китайската комунистическа партия Мао Дзедун с цел да елиминира евентуална политическа опозиция и да утвърди маоизма като водеща държавна идеология. Мао окуражава създадени за целта така наречени „революционни комитети“, съставени от хунвейбини да изземат властта от държавната и партийната администрация. За по-голяма пълнота на хаоса, научните работници, професори, дипломати и експерти също са подложени на тормоз от хунвейбините, те са изпратени „да се превъзпитава“ чрез селскостопански труд. В последвалия хаос мнозина загиват, а милиони са изселени или изпратени в затвора. Мао обявява края на Културната революция през 1969 г.

Културната революция на Мао – има за цел, да се прочистят именно онези елементи на модернизацията, които застрашават да въвлекат Китай в универсална култура. По време на Културната революция конфликтите се изграждат в истинска анархия – тогава, се виждат противоречията между всесилния партиен апарат и стремежа на младежта към независимост. 

Спор за границата Формирането на границата между Русия и Китай има 300-годишна история. Още през 1689 г. между Русия и манджурската Цинска империя е сключен Нерчинският договор, определящ системата от търговски и дипломатически отношения между държавите. Границата, съгласно този договор е доста неопределена. Айгунския договор, подписан през 1858 г. определя границата по река Амур. Земите между Усурия и „морето“ временно са определени за общо владение на двете страни. През 1860 г. в Пекин е сключен нов договор, които окончателно определя границата. Усурийският край е включен в състава на Русия. В съответствие с общоприетата практика границата на реката преминава по главния фарватер.

Мао има претенции за териториите предадени в „неравни договори“ от XIX век, целящи да установят руското присъствие в морските провинции на Далечния изток при съглашението от 1860 и 1895 г. Също така и зоната на влияние в Манджурия и Синдзян, като Съветския съюз продължава да претендира за валидност на концесиите в Северен Китай, измъкнати от Чан Кайшъ във военните съглашения през 1945 г. Съветския съюз поддържа сфера на влияние на североизток, включително окупационните войски и флот в стратегически локализирано пристанище Люйшун. Мао изявява претенции за границите, които са установени от империята в нейния най-голям исторически обхват. Тези територии са Тайван, Тибет, Синдзян, Монголия и граничните райони на Хималаите.

През 1951 г., две години, след победата на комунистите в Гражданската война, Пекин подписва с Москва споразумение, съгласно което признава съществуващата граница със СССР, а също и се съгласява на контрол от страна на съветските граничари на реките Усури и Амур.

Стратегическо партньорство Съветския съюз е идеологически съюзник на Китай и е необходим като стратегически партньор за баланс на Съединените щати. Триъгълната дипломация, чрез която Съединените щати, Китай и Съветския съюз ще маневрират една с друга и една срещу друга.

Терминът „стратегическо партньорство“ произхожда от подписването на „Договора за добросъседство, сътрудничество и приятелство“. Подобен договор Москва и Пекин са сключили за първи път на 14 февруари 1950 г. този договор е насочен към задължение за взаимна помощ в случай на конфликт с трета страна. Китай плаща висока цена като признава независимостта на Вътрешна Монголия, използването на пристанище Далиен от Съветския съюз, също така и използване за военноморска база, пристанището Люйшун до 1952 г.

Стратегическото партньорство между Русия и Китай получава по-голямо значение, когато Владимир Путин става президент на Русия през 2000 г., отколкото по време на мандата на Борис Елцин. Това не е напълно неоправдано, но заради това се смята, че е реакция срещу политиката на Джордж Буш. Китайско-руският съюз има голямо значение за баланса на властта в Евразия и за американските интереси в този регион.

Вярно е, че китайско-руското стратегическо партньорство е ускорено от това, което сега (макар преувеличено) се описва като „нова студена война“ между Москва и Вашингтон. В основата на сегашната фаза на отношенията между Русия и Китай стои периодът на управление на Михаил Горбачов през втората половина на 1980-те години.

Задължително условие за така нареченото стратегическо партньорство е разрешаването на някои въпроси, по-специално този за спорната китайско-руска граница и военното струпване по нея. Решаването на този проблем започва по времето на Горбачов, който в речта си във Владивосток променя стандартната съветската позиция, че китайската граница е по речната граница и заявява, че тя трябва да бъде в талвега (най-дълбоката част на реката). Без този важен преход, Елцин и Цзян нямаше да могат да сключат споразумението от 1992 г. Това съгласие, от своя страна, дава възможност, споразумението за определяне на границите на запад да стане реалност, а именно то е другата важна стъпка по пътя към стратегическото партньорство по време на мандата на Елцин.

Икономическият колапс на Русия през 1990 г. води до значително намаляване на броя на източните руски военни части и това също помага да се сложи началото на нов етап в китайско-руските отношения. През 1996 г. министърът на отбраната генерал Павел Грачов обявява, че 150 000 войници са били оттеглени от въоръжените сили, a тези на Тихоокеанския флот са намалени с 50%. Китайците вече са направили масови съкращения, като се започне от 1980 г. Въпреки че тяхното решение е породено от желанието да се спестят пари и да се създаде по-малка и по-модерна сила, то също се основава и на оценката, че руската заплаха е започнала да намалява.

През 1991 г. китайско-съветската търговия бележи ръст с $ 6 млрд., оскъден в сравнение със стандартите на световната търговия, но с политическо значение. Китай и Русия са постигнали споразумения, свързани с търговията през границата и облекчаване на ограниченията за пътуване; мостове са били построени през реки на границата, за да се увеличи обема на обмена. Някои от тези промени са в сила, а други са в процес на договаряне по времето, когато Елцин става президент на Руската федерация. Той и китайските лидери увеличават скоростта на постигане на споразумения. Най-забележителната промяна в отношенията между Русия и Китай е възобновяването на продажбите на оръжие, които са настъпили по времето на Елцин.

Точки на сближаване Идеологията е обединила Москва и Пекин, и впоследствие тя ги разделя.

Дипломатическите срещи между представителите на двете страни определят и подчертават становищата им по важни въпроси и също така как двете страни имат подобни, съвместими, дори идентични позиции, или всеобхватна концепция, която подчертава точките на сближаване. Отношенията са такива, че и двете страни очакват партньорството да бъде дългосрочно. В крайна сметка е създадена „стратегическа“ институционална структура, която представлява срещи на високо равнище. Съставени са работни групи, предназначени да определят и насърчават нови форми на сътрудничество и да разширяват съществуващия набор от политическите, икономическите, и проблемите на сигурността.

Речи и документи от китайско-руските срещи на високо равнище, проведени по време председателството на Владимир Путин и Дмитрий Медведев, разкриват различни конкретни въпроси, по които Пекин и Москва отговарят.

Права на човека И двете страни твърдят, че всяка суверенна държава трябва да реши какво представлява политическата свобода. Русия и Китай не отхвърлят универсални конвенции и договори за правата на човека (те са подписали няколко), но те разбират „загрижеността“ на западните правителства, относно правата и свободите на хората в други страни като вмешатлство. Отделно от това, което може да се нарече „философски възражения на универсализма“, Москва и Пекин се опасяват, че западните кампании за правата на човека, независимо дали са целенасочени или не, биха могли да насърчат опозиционните движения там или в околните страни. Те също така могат да посеят семената за нестабилност в Русия и Китай, както и в страни, които са от значение за тях. Като се има предвид тази перспектива, нито една от двете страни не е показала ни най-малка склонност да постави демокрацията в дневния ред на заседанията, и всяка друга държава може да разчита на солидарност, когато се сблъсква със западните критики на човешките права. И двете страни са много чувствителни по отношение на националното единство и вярват, че най-големите заплахи към него не са вътрешни (етнически конфликти), а идват от външни атаки на други държави.

Хуманитарна намеса