Найва̀ша (на английски и ) е красиво безотточно сладководно езеро в югозападна КенияNASA Earth Observatory image, заобиколено от хълмиста местност, чиито брегове са дом на голямо разнообразие от диви животни и птици. Това е най-високо разположеното езеро в Източноафриканската рифтова долина, както и второто по големина сладководно езеро в страната. Част е от поредицата от 23 вулканични езера по протежение на източния клон на рифта, 8 от които са в Централна Етиопия, 8 – в Кения и 7 – в Танзания. Найваша заема територии в два административни района – Накуру и Няндаруа.Robert Becht, Eric O. Odada, Sarah Higins – „Lake Naivasha, Enperience and Lessons Learned Brief“/2006
Езерото е открито за европейците от немския военен лекар и изследовател на Африка Густав Фишер на 11 май 1883 г. Следобедните ветрове и честите бури предизвикват високи и понякога опустошителни вълни в езерото. По тази причина местните масаи са му дали названието Nai’posha, което означава „бурни вълни“. По-късно, допускайки грешка в произношението, британците го записват на картите си като Найваша. По други данни езерото е получило името си от близката по звучене масайска дума enaiposha, което означава „отдръпваща се вода“.
През 1995 г. езерото Найваша е обявено за защитен обект под егидата на Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони.
Климат Найваша е разположено в полусуха зона с бимодален характер на валежите, изразен с продължителни проливни дъждове от април до юни и по-краткотрайни в периода октомври – ноември. Валежите варират от 600 mm годишно при град Найваша до 1200 mm/год по склоновете на близката планина Няндаруа. Годишните изпарения от повърхността на езерото са около 1700 mm/год.
Средната годишна температура в района на езерото е 25 °C, а най-топлите месеци са от декември до март, когато максималната температура достига до около 30 °C. Най-студеният месец е юли и през него температурите спадат до 23 °C.
Планините Кения и Няндаруа спират влажните мусонни ветрове, създавайки своеобразен „сух чадър“ над езерото Найваша.
География Езерото се намира на 1890 m надморска височина и е най-високо разположено от всички езера, заели големите пукнатини, създадени при движението на земната кора по време на формирането на Източноафриканския рифт. Дължината му е около 13 km, а средната дълбочина – 5 m. Площта на езерото варира значително в зависимост от сезонните валежи, със среден обхват между 114 и 991 km2 В началото на 20 век то пресъхва напълно, а освободените земи са разпределени като нови имоти и обработвани от собствениците си. Няколко години по-късно проливните дъждове стават причина езерото да се появи отново, а новопридобитите земи са потопени под водите му. Като усреднена стойност за площ на езерото, отчитайки и промените през годините, се приема около 140 km2. Водосборният му басейн обхваща площ от 3400 km2.
На север и юг от Найваша се издигат стръмни високопланински склонове, някои от които принадлежат на угаснали вулкани. На югоизток се извисява вулканът Лонгонот, чието последно и много слабо изригване е било през 1863 г., когато потоци от лава потичат в посока към езерото. В средата на 20 век по склоновете му е забелязана фумаролна активност. John Seach, Volcani Live/Longonot Volcano През 1983 г. вулканът и областта около него са обявени за национален парк. Между Найваша и Лонгонот е разположен Националният парк „Дяволската порта“ (Hell’s Gate), един от двата кенийски парка, за които е възможно да бъдат обходени пеш.Lake Naivasha Region Найваша се намира на 85 km северозападно от столицата Найроби и е лесно достъпно.
Почвите около езерото имат вулканичен произход, съставени са главно от вулканична пепел, състоящ се основно от фини частички пемза. Взаимодействието между вулканичните депозити и езерната вода е основа за възникването на зеолитни минерали. Това прави почвата силно водопропусклива с много малък капацитет на задържане на водата. Като резултат при напояване водата попива в почвата, бързо минава край кореновата система на растенията и се присъединява към подпочвените води. В тази връзка фермерите, особено тези, които отглеждат цветя са принудени да поливат често, до 10 пъти дневно.
Води
Тъй като езерото Найваша е сравнително плитко, нивото на водите му е непостоянно и зависи от количеството на валежите и сезона. Алкалният характер на вулканичните скали около езерото са довели до високото съдържание на калцинирана сода в него. В далечното минало то е било много по-дълбоко, но водите му са изтекли през ждрелото Нджоро̀уа (Njorowa), което сега се намира високо над него, както и през Националния парк „Дяволската порта“. През 1926 г. се получава информация, че те са се повишили с 6 метра. Преди около стотина години се съобщава за пълното му пресъхване. Промяната на нивото на езерото през последните сто година става в рамките на 12 метра и необичайното е, че такова понижаване или повишаване от няколко метра може да се получи само за месеци. Тази динамика оказва сериозно отрицателно влияние върху флората и фауната в него. През 1950 г., след десетилетия с ниски стойности на нивата, водите на езерото започват да се покачват. За да се запазят околните земеделски терени, правителството планира да отведе част от водите към езерото Елментейта на север и към долината Кедон на юг. За щастие тези планове никога не се осъществяват. През 2000 г. Фершурен прави проучване на водното ниво за време с продължителност от 1000 години и установява четири дълготрайни периода в неговите колебания – от пълно пресъхване до пълноводие.
Когато езерата са пресноводни, обикновено имат някакъв отток, който поддържа съдържанието на сол на ниско ниво, но при Найваша такъв отток не е открит. Липсата на соленост във водите му се дължи на факта, че в северната и южната част по дъното му съществува сериозно подземно просмукване, което поддържа движението на прясна вода, вливана от притоците. Подземните води в езерото играят сериозна роля в хидрологията му. Просмукваните от дъното му води стават част от подземната водна система и точното проучване на този механизъм би помогнал за правилното ползване на водните му ресурси. Малка част от тях се появява под формата на фумароли в геотермалните зони, а друга част постепенно се оттича към езерата Елментейта и Магади.
Главните притоци на езерото са постоянните реки Гилгил, захранваща 80% от водното количество на езерото и Малеуа, която влива само 20% от него. И двете се вливат в северната му част, а водите им са с високо качество. Река Карати в източния район на езерото е сезонна и внася нищожно количество вода само в продължение на два месеца годишно. Малките рекички и потоци, извиращи от Ебуру и хълмовете Мау губят водите си още преди да достигнат до Найваша. Следобедните ветрове и честите бури предизвикват силно вълнение в него, понякога с доста високи вълни.
В близост до езерото са разположени две сравнително по-малки езера. Олойдѝен, което е с по-висока алкалност, има малка площ и се намира непосредствено до Найваша. При по-високи води се слива с основното езеро. Второто е разположено на запад от Найваша, в калдерата на угаснал вулкан. Това е соленото алкално кратерно езеро Сона̀чи, със свой собствен микроклимат и различни флора и фауна.
Флора и фауна В зоната около езерото е останала малка част от естествената растителност, покривала крайбрежията в миналото. Част от бреговете на езерото край блатиста лагуна все още са обрасли с , едно от най-важните растения по крайбрежието. Самостоятелно образува плаващи острови и може да бъде срещнат до 5 km нагоре по течението на река Малеуа. Запазени са и някои от тревистите брегове. В друга зона е съхранена малка част от горите, съставени главно от акациеви дървета от вида , известни като дървото на жълтата треска. Те действат като своеобразен буфер срещу ерозията на почвата по крайбрежието и в същото време създават подходящи условия за живота на голямо количество диви животни и птици.
Литоралната зона е обитавана от микрофити, създаващи подходящ хабитат за развитие на рибната популация и някои безгръбначни. В езерото са наброени 143 вида фитопланктон, основни представители на който са цианобактериите Spirulina, Lyngbya, Microcystis и Oscillatoria. Зоопланктонът е представен от Gladocera, Copepoda и ротифери. В тази зона до 1980 г. растат водни лилии, унищожени от интродуцираните тук раци и инцидентно внесени нутрии. Повърхността на част от крайбрежните води е заета с водните растения Pistia strstiotes, салвиния (Salvinia molesta), Wolffia arrhiza, воден хиацинт и др.
Като сладководно езеро ареалът на Найваша не е богат на голяма популация от различни риби. Количеството и разнообразието им са силно променливи във времето, повлияни от промените в климата, риболова и въвеждането на инвазивни видове. Преди 1925 г. рибата е много по-малко, ловят се само два вида – дребната шаранова рибка Aplocheilichthys antinorii, по-малка от омената в езерото Виктория и Barbus amphigramma. През 1962 г. Aplocheilichthys antinorii изчезва напълно от водите на езерото, унищожена от внесения в него бибан. Рибата по онова време не е достатъчна за поддържане на рибоядни видове по крайбрежията, като оскъдността ѝ е резултат от непостоянството на водното ниво на езерото. През 1921, 1951 и 1956 г. тук на три пъти е привнесен американският големоуст бибан (Micropterus salmoides) с идеята за създаване на условия за спортен риболов. Тъй като бибанът е хищна риба, през 1956 г. се налага в езерото да се развъди и тилапия от вида Tilapia zillii, която да запълни хранителната ниша. Интродуцирана е тук от езерото Виктория заедно с цихлидите Oreochromis leucostictus. И трите вида риби бързо и значително увеличават популацията си. Съобщения в пресата от 1960 – 1970 г. демонстрират сериозно развитие на спортния риболов. Заедно с тях за борба срещу комарите са внесени и три вида риби от разред Cyprinodont. Като резултат на безразборния риболов обаче, рибите в езерото значително намаляват броя си. В Найваша се развива и популация от Procambarus clarkii, вид сладководен рак, интродуциран тук като храна за бибана и докаран от Луизиана, САЩ през 90-те години на 20 век.