Реджа Марина ( – Кралски морски сили) е вид въоръжени сили на Италианското кралство.
Съществували са от 1861 г. – от обявяването на кралството след обединението на страната, до 1946 г., когато със създаването на Италианската република Реджа Марина променя името си на Марина Милитаре (Военноморски сили на Италия, съществуващи и до днес).
Произход
Реджа Марина е създадена на 17 март 1861 г. след обявяването на образуването на Кралство Италия. Тъй като кралството е обединение на различните държави на Апенинския полуостров, Реджа Марина е образувана от флотовете на тези държави, макар че основните съставни елементи са военноморските сили на бившите кралства Сардиния и Неапол. Новият флот наследява значителен брой кораби (както ветроходни, така и параходи) и вековните военноморски традиции на своите предшественици, особено тези на Сардиния и Неапол, но също така изпитва и големи затруднения.
Първоначално, новите военноморски сили страдат от липсата на единност и унификация – Реджа Марина е разнородна смесица от оборудване, стандарти и практика, и дори се наблюдават актове на враждебност между флотски офицери от различните бивши държави. Тези проблеми са усложнени и от продължаването на работата на отделните офицерски училища в Генуа и Неапол, и не са напълно отстранени до откриването на единната Военноморска академия в Ливорно през 1881 г.
Освен това, унифицирането настъпва по време на периода на бързо развитие на военноморските технологии и тактики, което се характеризира с пускането на „Ла Глоар“ от Франция през 1858 г., а по-късно с появата и битката между „Монитор“ и „Вирджиния“ през 1862 г. Тези нововъведения бързо оставят в миналото по-старите военни кораби. Италия не притежава необходимите корабостроителници и инфраструктура за изграждането на нужните модерни съдове, но тогавашният министър на военноморските сили, адмирал Карло ди Персано, стартира мащабна програма за закупуване на нови военни кораби от чужди корабостроителници.
Австро-пруско-италианска война
Бойното кръщение на Реджа Марина е на 20 юли 1866 г. в битката при Лиса по време на Австро-пруската война (наричана в Италия и Трета война за независимост), в която новото кралство воюва на страната на Прусия. Сражението се състои в близост до остров Вис в Адриатическо море и е едно от малкото на брой военни действия на италианския флот през 19 век. Характерното е, че в битката целенасочено е използвано тараниране, което оказва последващ силен ефект върху дизайна и тактиката на военните кораби.
Италианският флот, командван от адмирал Персано, събира 12 броненосеца и 17 кораба с дървен корпус, макар че само един от всички, „Афондаторе“, е от модерен тип с оръдейни кули. Въпреки значителната разлика в броя и въоръжението, австрийците, под командването на адмирал Вилхелм фон Тегетхоф, нанасят тежко поражение на италианците, които губят два бронирани кораба и 640 души.
След поражението при Лиса, Реджа Марина постига значителен напредък. През 1881 г. е приет на въоръжение броненосеца „Дуилио“, последван през 1882 г. от „Енрико Дандоло“ – по това време те са най-мощните военни кораби в света. През 1896 г. корветата „Маджента“ извършва околосветско пътешествие. На следващата година, с помощта на Гулиелмо Маркони, са извършени експерименти за употребата на радиокомуникации. През 1909 г. за първи път се извършват съвместни действия на въздухоплавателни средства и флота.
Итало-турска война През 1911 и 1912 г. Реджа Марина взима активно участие във военните действия срещу силите на Османската империя по време на Итало-турската война.
Първа световна война
Преди 1914 г., Кралство Италия построява и поддържа шест дреднаута („Данте Алигиери“ като прототип, „Джулио Чезаре“, „Конте ди Кавур“ и „Леонардо да Винчи“ – от типа „Конте ди Кавур“ и „Андреа Дория“ и „Кайо Дуилио“ от клас „Андреа Дория“), но те не участват в мащабни военноморски действия през Първата световна война.
Реджа Марина съсредоточава основните си усилия в Адриатическо море, в борба с австроунгарския флот. Военните действия на Централните сили се състоят предимно от крайбрежни бомбардировки на австро-унгарците по адриатическото крайбрежие на Италия и засилена активност на немски и австрийско-унгарски подводници в обширни райони на Средиземно море. Съюзниците от Антантата се ограничават предимно до блокиране на военноморските сили на врага в Адриатическо море, което се оказва успешно по отношение на надводните кораби, но не и спрямо подводниците, които намират безопасни пристанища и лесно преминават през блокадата. Макар да е считана за сравнително малка част от военните действия по море по време на Първата световна война, кампанията в Адриатика все пак ангажира значителни военноморски сили и от двете страни.
През по-голямата част от войната, италианските и австро-унгарските военноморски сили се държат сравнително пасивно едни спрямо други. Флотът на Италия губи стария си линеен кораб „Бенедето Брин“ в пристанището на Бриндизи (27 септември 1915 г.) и дреднаута „Леонардо да Винчи“ в Таранто (2 август 1916 г.) поради експлозии в погребите (макар че има слухове за вражески саботажи). В края на войната, Реджа Марина разработва нови оръжия: торпедните катери МАС (които потопяват австро-унгарския линеен кораб „Сент Ищван“ в Адриатическо море на 10 юни 1918 г.), както и ранния клас човешко торпедо Mignatta (което успешно прониква в пристанището на Пула и потопява флагмана на австроунгарския флот „Вирибус Унитис“ на 1 ноември 1918 г.). През 1919 г., линейния кораб „Тегетхоф“ (близнак на потопените два) е предаден на Италия като военен трофей.
Междувоенен период
В периода между двете световни войни, италианското правителство решава да подобри Реджа Марина с оглед на едно бъдещо предизвикателство към британския Кралски средиземноморски флот. С цел да сведе до минимум директния контакт с британските кораби и техните по-опитни екипажи, италианците основават стратегията си на по-бързи кораби с по-далекобойна корабна артилерия. Новоразработените оръдия съответно имат по-малък калибър, но по-голяма далекобойност от британските. Освен това, за да е възможна по-висока скорост, новите италиански кораби са проектирани с по-тънка броня (например крайцера „Джовани дале Банде Нере“).
През 1925 г. Реджа Марина поръчва два учебни кораба, които са построени по проект на подполковник Франческо Ротунди от италианския военноморски Инженерен корпус и вдъхновени от дизайна на големите 74-оръдейни линейни кораби от края на 18 век. Първият от тях, „Кристофоро Коломбо“, е въведен в експлоатация през 1928 г. и до 1943 г. е използван от италианския флот. След Втората световна война, корабът е предаден на Съветския съюз като част от военните репарации и по-късно е изведен от експлоатация.
Вторият кораб от същия клас е „Америго Веспучи“. Той е построен през 1930 г. в бившата Кралска военноморска корабостроителница на Кастеламаре ди Стабия, (Неапол). Корабът е спуснат на вода на 22 февруари 1931 г. и е приет в експлоатация през юли същата година.
По време на нападението над Етиопия, Реджа Марина играе незначителна роля, тъй като африканската страна няма излаз на море. Флотът извършва доставки за експедиционните войски чрез пристанищата в Италианска Сомалия и Еритрея.
Гражданска война в Испания В началото на италианската намеса в Испанската гражданска война, Реджа Марина изпраща кораби в подкрепа на Италианския доброволчески корпус (Corpo Truppe Volontarie). Около 58 италиански подводници участват в различни акции срещу републиканските военноморски сили. Те са организирани в т.нар. „Подводен легион“ и подкрепят немските подводни операции като част от операция „Урсула“. Най-малко два товарни кораба на републиканците, един съветски и един панамски са потопени или принудени да заседнат от италиански разрушители в Сицилианския пролив.Greene and Masignani, pp. 22 – 23 Два леки крайцера участват в бомбардировките над Барселона и Валенсия през 1937 г., в резултат на което са убити повече от 30 цивилни.Greene and Massignani, p. 22
Нахлуване в Албания През 1939 г., флотът осигурява поддръжка при нахлуването в Албания. Всички сухопътни войски, участващи в инвазията, са натоварени на кораби и преминават от континенталната част на Италия през Адриатическо море без инциденти.
Втора световна война
Италианския водач Бенито Мусолини вижда контрола над Средиземно море като важна предпоставка за разширяването на своята Нова Римска империя, с включването на Ница, Корсика, Тунис и Балканите в нея. Диктаторът описва Средиземно море като Mare Nostrum („Нашето море“)Mollo, p.94 и по време на неговото управление е ускорен строежът на военноморски съдове за флота. По това време Италия има четвъртия по големина флот в света.
На 10 юни 1940 г. Кралство Италия обявява война на Франция и Обединеното кралство и влиза в конфликта на страната на Германия. Преди обявяването на войната, италианските сухопътни и военновъздушни сили се готвят да ударят отслабените френски войски, разположени по границата с Франция. От друга страна, Реджа Марина е готова да осигури линиите на комуникациите между Италия, Либия, и източноафриканските колонии. Италианското върховно командване (Comando Supremo) не дава ход на плана, разработен от италианския Военноморски щаб (Supermarina) да се завладее слабо защитения остров Малта.Piekalkiewicz, p. 82
Когато Италия обявява война, флотът има шест линейни кораба, като четирите по-модерни са в процес на преоборудване. Само двата по-стари съда са в състояние на оперативна готовност. В допълнение към основните кораби, италианците имат 19 крайцера, 59 разрушителя, 67 торпедни катери и 116 подводници. Флотът на Италия е голям като брой единици, но има и прекалено много остарели кораби и бойната служба страда като цяло от недостатъчното обучение на екипажите. Недостигът на гориво възпрепятства мащабните операции.
Военните кораби на флота имат репутацията на добре проектирани. Италианските малки атакуващи съдове оправдават очакванията и извършват някои доста смели и успешни акции в Средиземно море.Blitzer, Wolf; Garibaldi, Luciano. Century of War. Friedman/Fairfax Publishers. New York, 2001. ISBN 1-58663-342-2 Но някои класове италиански крайцери се оказват твърде слабо бронирани, а като цяло всички италиански военни кораби страдат от липсата на радари, макар че това е частично компенсирано от факта, че италианските военни кораби са оборудвани с добри далекомерни системи и системи за контрол на огъня.
Освен това, докато съюзническите морски командири имат право на собствена преценка как да действат, действията на италианските командири са ръководени от стриктни и точни заповеди на италианския Военноморски щаб. Това води до избягване на схватки, в случаи когато италианските сили имат ясно изразено предимство. Например, по време на конвоите до Малта през септември 1940 г. – операция „Хатс“, Реджа Марина има превъзходство в морето, но избягва възможността да използва предимството си. Италианският Военноморски щаб е наясно, че британците могат да заменят корабите, загубени в Средиземно море, докато италианските ресурси са ограничени.
Италианският флот също така страда от подходяща въздушна подкрепа. Самолетоносачите „Акуила“ и „Спарвиеро“ така и никога не са завършени и въздушната поддръжка на флота по време на битката за Средиземно море се осигурява от наземните бази на италианските ВВС (Реджа Аеронаутика).
Бойни действия Средиземно море