Гренландската акула (Somniosus microcephalus), известна още като полярна акула, е вид бодилестоподобна акула от семейство Somniosidae, разпространена в арктическите и северноатлантическите води. Тя е сред най-едрите съвременни акули, като възрастните екземпляри обикновено достигат дължина от 3 до 5 m, а най-големите известни индивиди надхвърлят 6 m. Видът е известен с изключително бавния си растеж и най-голямата документирана продължителност на живота сред гръбначните животни, като възрастта на някои екземпляри се оценява на над 400 години.
Разпространение и местообитание
Гренландската акула е разпространена в студените води на Северния ледовит океан и северната част на Атлантическия океан. Среща се край бреговете на Гренландия, Исландия, Норвегия, архипелага Свалбард, Канада и Аляска, както и в по-южни райони на северозападния Атлантик до крайбрежието на Нова Англия.
Видът обитава предимно дълбоки морски води на дълбочина от няколкостотин до над 2000 m, но в арктическите райони може да бъде наблюдаван и в близост до повърхността поради ниските температури на водата.
Хранене
Гренландската акула е опортюнистичен хищник и чистач. Храни се предимно с риби, включително треска, херинга, мойва, камбали и различни дълбоководни видове, както и с главоноги мекотели.
В стомасите на гренландски акули са откривани също останки от тюлени, китове и други морски бозайници. Смята се, че значителна част от храната им се състои от мърша, включително трупове на морски животни, потънали към морското дъно.
Въпреки бавната си скорост на плуване, съществуват доказателства, че гренландската акула е способна да ловува активна плячка. Предполага се, че по време на сън или почивка тя може да напада тюлени, като се приближава незабелязано до тях във водата.
Описани са случаи, при които в стомасите на гренландски акули са открити останки от сухоземни бозайници, включително северни елени и полярни мечки. Смята се обаче, че те най-вероятно са били погълнати като мърша, а не в резултат на активен лов.
Зъбен апарат
При хранене с големи трупове или едра плячка гренландската акула използва характерно въртеливо движение на челюстите, за да откъсва парчета месо. Горната челюст има от 48 до 52 тънки и заострени зъба без назъбвания, които служат за закрепване към плячката. Долната челюст също съдържа от 48 до 52 зъба, но те са широки, почти квадратни и взаимно се застъпват, образувайки ефективен режещ ръб.
Зъбите на долната челюст имат къси, гладки върхове, насочени навън, а тези в двете половини на челюстта са силно наклонени в противоположни посоки. Благодарение на тази специализирана структура акулата може да изрязва и откъсва големи късове от плячката или от труповете, с които се храни.
Размножаване
Гренландската акула е яйцеживораждащ (ововивипарен) вид, при който яйцата се развиват в тялото на майката, а малките се раждат живи. Размножителната биология на вида е слабо изучена поради рядкото наблюдение на полово зрели и бременни женски. Смята се, че женските достигат полова зрялост при дължина около 4,2 m, което съответства на възраст над 100 години.
Според съвременни оценки едно котило може да съдържа повече от 200 малки, което поставя под съмнение по-ранните предположения, че видът снася около 500 яйца.
Продължителност на живот
Гренландската акула има най-голямата известна продължителност на живота сред гръбначните животни. Екземпляр, маркиран в Гренландия през 1936 г. и уловен повторно през 1952 г., показва, че видът расте изключително бавно – с приблизително 0,5 – 1 cm годишно.
През 2016 г. е публикувано изследване на 28 гренландски акули с дължина от 81 до 502 cm. Чрез радиовъглеродно датиране на белтъците в очната леща е установено, че най-големият изследван екземпляр е на възраст около 392 ± 120 години. Авторите също така изчисляват, че половата зрялост при вида настъпва на възраст около 150 години.
Геном
Първото цялостно секвениране на хромозомния геном на гренландската акула разкрива, че той съдържа около 6,45 милиарда базови двойки и 22 634 гена – почти двойно повече от човешкия. Анализът на този обемен генетичен материал разкрива две потенциални причини за нейното изключително дълголетие. Първата е свързана с голямото количество транспозони – мобилни генетични елементи, които при този вид често са свързани с гени за възстановяване на ДНК. Това предполага, че транспозоните могат да играят защитна роля, като подпомагат геномната стабилност и забавят процесите на стареене. Втората находка е мутация в гена TP53, отговорен за синтеза на тумор-супресорния протеин p53. Този протеин регулира клетъчното делене и отстраняването на клетки с увредена ДНК. Според прогнозен модел, мутацията в TP53 може да променя структурата и функцията на p53 по начин, който подпомага дългосрочната генетична защита.
Източници
Категория:Somniosus