Светата инквизиция, или както е по-широко известна, Инквизицията, (от лат. Inquisition – „следствие“, „разследване“) е съществувало в миналото учреждение на Католическата църква. Исторически съществуват три основни проявни и регионални форми на инквизицията – испанска, португалска и римска.
Първоначалната идея за инквизиторските съдилища принадлежи на византийското духовенство, провеждащо преследвания срещу местните еретически движения. Въведена е в западната църква от папа Луций III с указ декретна папска була в края 12 век по време на Синода във Верона през 1184 г. Епископалната инквизиция на Луций е създадена като разсредоточена институция, пряко подчинена на папата. Задачата ѝ е да разследва и, в случай на доказана виновност, да осъжда случаите на ерес. Инквизицията като самостоятелно учреждение със свой административен апарат е учредена от папа Инокентий III през 1204 г. по време на походите срещу албигойците (Албигойски кръстоносен поход), като с нейното създаване са натоварени доминиканците. След 1230 г. Инокентий III поставя инквизиторите под свое пряко управление. Поради тази хронология, най-ранният период на Инквизицията на християнската църква се нарича Средновековна инквизиция, разделена на епископална и папска. По-късно във всяко самостоятелно кралство възникват структури на Инквизицията, които също отговарят единствено пред Римския епископ.
Правната процедура се основава на римското право, установено през 1 век. По-късно папа Григорий IX установява в много европейски страни т.нар. „Трибунали на вярата“, които са имали за задача да разкриват, разследват и осъждат еретиците (по смисъла на Луциевата була Inquisitio Haereticae Pravitatis). Папата предава делото на Инквизицията най-вече в ръцете на монасите от Ордена на доминиканците. За своята преданост към папския престол и за борбата си с ереста основателят на ордена – Доминик де Гусман е обявен за светец. Известни са и други крайни последователи на Инквизицията, като инквизиторът Бернардо Гуи, който всявал ужас в много страни из цяла Европа.
Инквизицията е бил независим от гражданските съдилища съд, а инквизиторите били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения. Често осъдените са понасяли публично изгаряне на клада – т.нар. акт на вярата - аутодафе. Думата „инквизиция“ е придобила значение на мъчение, а думата „трибунал“ – на обществен съд.
В Испания Инквизицията става и кралско учреждение през 1480 г. Обвързването на държавната и религиозната власт става по времето на обединителите на Испания - така наречени католически крале - Фердинанд и Изабела. През първите 18 години от въвеждането ѝ са изгорени на клада над 10 хиляди души (от население над 5 милиона), в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели мнимо християнството, в резултат на специално проведени с тази цел кампании, и придобили известност с наименованията марани и мориски. Активна дейност това учреждение развива до 1808 г., като през този период само в Мадрид са изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли други тежки наказания. Последното изгаряне на клада в Испания става през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията там е отменена в класическия си вид. Междувременно става част от обществения живот на испанските колонии, включително на териториите й в Европа и Азия, а също и на тясно свързаната с Испания Португалия и особено - на владенията на нейната колониална империя. В повечето страни на Западна Европа, а отчасти - и в Източна - се създават сходни структури, понякога служещи за целите на църквата, а друг път - на държавните власти. Развитието на Инквизицията засяга съответно и техните колониални разклонения. Особено зловещи измерения тя взема в Италия, която освен център на католическата църква и на ренесансовата култура, става и център на преследванията срещу всяко инакомислие.
С годините дейността и предметът на преследване на Трибуналите се променя. Ако през 13 – 15 век тя е насочена към ереста като антидържавно явление и срещу различни икономически и политически противници, то през периода на Ренесанса преследва въобще еретичната мисъл и прогресивната мисъл. Важен елемент от дейността на Инквизицията е и така нареченият лов на вещици. През 16 – 17 век Инквизицията е едно от средствата на Контрареформацията.
През 17 век тя е отменена в протестантските държави, а през 18 и 19 век – и в останалите европейски страни и в Америка, но създадените "традиции" се запазват.
През 20 век делата на Инквизицията преминават към една от конгрегациите на Римската курия – „Конгрегация за учението на вярата“.
В началото на новото хилядолетие папа Йоан Павел II поднася официално извиненията на Римокатолическата църква за извършените в миналото несправедливо изтезания и за неправомерно погубените животи през периода на Инквизицията.
Вижте също Испанска инквизиция Черната легенда за Испанската инквизиция Светото дете от Ла Гуардия Португалска инквизиция Аутодафе Конгрегация за доктрината на вярата
Външни препратки Примерен разпит в „Наръчник на инквизитора“ от Бернар Ги