Шагренова кожа (La Peau de chagrin, , Магическата кожа или Кожа от диво магаре; на български е преведено като „Шагренова кожа“, като peau – означава кожа, а chagrin – мъка, скръб, печал, т.е. имплицитно може да се тълкува и като „Кожа на скръбта“) е роман от 1831 година от френския писател и драматург Оноре дьо Балзак (1799 – 1850). Действието на романа се развива в началото на 19 век в Париж и в него се разказва историята на млад мъж, който намира магическо парче кожа шагрен, която изпълнява всяко негово желание. За всяко изпълнено желание обаче, кожата свива размера си и изразходва част от своята физическа енергия. Шагренова кожа принадлежи към Философски етюди, група от Балзаковата поредица от романи, Човешка комедия.
Преди книгата да е завършена, Балзак предизвиква интерес към нея, чрез публикуване на серия от разкази и фрагменти от историята в няколко парижки списания. Въпреки че закъснява с 5 месеца с предаването на ръкописа, той е успял да генерира значителен интерес, така че романът е разпродаден веднага след издаването му. Един месец по-късно е издадено второ издание, което включва серия от 12 други „философски приказки“.
Въпреки че романът използва фантастични елементи, неговият основен фокус е реалистичен портрет на крайностите на буржоазния материализъм. Прочутото Балзаково внимание към детайла е използвано за описание на игрална зала, антикварен магазин, кралски банкет и други места в града. Той включва и детайли от собствения си живот на прохождащ писател, поставяйки главния герой в дом, подобен на обитавания от него в началото на литературната си кариера. Централната тема на Шагренова кожа е конфликтът между желанията и дълголетието. Магическата кожа представлява жизнената сила на собственика, която се изчерпва след всяко изразяване на волята, особено когато тя се използва за придобиване на власт. Без да обръща внимание на предупрежденията на антикваря, който му дава кожата, героят алчно се обгражда с богатство, но в края на историята се озовава нещастен и грохнал.
Шагренова кожа твърдо утвърждава Балзак като значим писател във Франция. Неговият социален кръг се разширява значително и той е търсен с нетърпение от издателите за бъдещи проекти. Книгата служи като катализатор за поредица от писма, които той разменя с полската баронеса Евелина Ханска, която по-късно става негова съпруга. Романът вдъхновява Гизелхер Клебе за операта Смъртоносни желания.
Предистория
Оноре дьо Балзак започва да получава признание като писател едва през 1830 г. Въпреки че неговите родители се опитват да го убедят да се посвети на правото, през 1819 той обявява, че иска да стане писател. Майка му е смутена, но заедно с баща му се съгласяват да му осигурят малък доход при условие, че ще се посвети на писането и ще им предава половината от брутния доход, получен за публикувана творба.Robb, pp. 52 – 53; Gerson, p. 29; Maurois, pp. 51 – 54. Сумата, която получава от родителите си, е спорна; Герсон казва, че е била 750 франка на година; Мороа посочва 1500, а Роб пише, че неговите родители са подкрепяли новата му кариера „доста щедро“. След като се премества в малка стая близо до Библиотека дьо л'Арсенал в Париж, Балзак в продължение на година пише без успех. Разочарован, той се прибира при семейството си в предградието Вилпаризи и взема от тях пари назаем, за да преследва по-нататък своите литературни амбиции. Той прекарва следващите няколко години, пишейки прости комерсиални романи, които публикува под различни псевдоними. Част от своя доход той поделя с родителите си, но към 1828 той все още им дължи 50 000 франка.Maurois, pp. 72 – 128; Gerson, pp. 52 – 83.
Под собственото си име той публикува за пръв път през 1829 г. Шуани, роман за роялистките сили в Бретан, няма търговски успех, но прави Балзак известен в литературните кръгове.Gerson, pp. 90 – 92; Maurois, pp. 142 – 144. Той постига значителен успех по-късно същата година, когато публикува Психология на брака, трактат върху институцията на брака. Окуражен от популярността си, той жъне още слава, като публикува разкази и есета в списанията Ревю дьо Пари, La Caricature и La Mode. По този начин си създава връзки в издателската индустрия, които по-късно му помагат да получи отзиви за своите романи.Robb, pp. 162 – 167; Gerson, p. 92; Maurois, pp. 155 – 156; Bellos, pp. 5 – 6.
По онова време френските литературни апетити за фантастични истории са се изострили след превода от 1829 година на сборника на немския писател Е.Т.А. Хофман Фантастични приказки; готическата белетристика на англичанката Ан Радклиф и романа на френския автор Жул Жанен от 1829 L'Ane Mort et la Femme Guillotinée (Мъртвото магаре и гилотинираната жена).Bertault, pp. 59 – 60; Pritchett, p. 108. Въпреки че планира роман в същия дух, Балзак не харесва термина „фантастичен“, определяйки го веднъж като „вулгарната програма на жанр, в неговия първи прилив на новаторство, но износен прекалено много от обикновена злоупотреба с думата“.Quoted in Bertault, p. 60.
Междувременно политиката и културата на Франция преживяват катаклизъм. След като царува в продължение на шест бурни години, Шарл X е принуден да абдикира по време на Юлската революция през 1830. Той е заменен от Луи-Филип, който нарича себе си „крал на французите“ (вместо обичайното „крал на Франция“) в опит да се разграничи от Стария режим. Юлската монархия води до утвърждаване на буржоазните отношения, в които Балзак вижда дезорганизация и слабо лидерство.Robb, pp. 177 – 178; Gerson, pp. 98 – 99; Maurois, pp. 192 – 193.
Написване и издаване
Заглавието Шагренова кожа се появява за първи път на 9 декември 1830, като бегло споменаване в статия, която Балзак пише за La Caricature под псевдонима Алфред Кудрьо. Личният му бележник съдържа следната бележка, вероятно писана по същото време: „L'invention d'une peau qui représente la vie. Conte oriental.“ („Откриването на кожа, която представлява живота. Ориенталска приказка.“)Millott, p. 68. Една седмица по-късно той публикува фрагмент от историята, озаглавен „Последният наполеон“ в La Caricature, под името „Анри Б...“. В него млад мъж губи последния си наполеон в парижка игрална зала, след това отчаян се отправя към Моста Роаял, за да се удави. На този ранен етап, Балзак не мисли за крайния резултат. Определя сюжета като "част от задълбочени безсмислици в литературен смисъл, но в които [авторът] се стреми да представи някои ситуации от собствения си труден живот, през които гениалните хора са преминали преди да постигнат каквото и да е".Quoted in Maurois, p. 174. Не след дълго обаче той подобрява мнението си за темата.
До януари 1831 Балзак е предизвикал достатъчен интерес към идеята си, което му позволява да сключи договор с издателите Шарл Гослен и Юрбен Канел. Те се съгласяват на 750 копия на едно издание на осмини, срещу възнаграждение от 1,125 франка платими на автора срещу предаването на ръкописа – до средата на февруари. Балзак предава романа през юли.Millott, pp. 68 – 69; Robb, p. 179; Gerson, p. 103; Maurois, p. 175. Точната сума на възнаграждението се оспорва: Millott и Robb посочват 1,125 франка; Maurois посочва 1,135; а Gerson пише: „Канел му заплаща авансов хонорар от две хиляди франка за творбата“.
През изминалите месеци обаче, той предоставя свидетелства за непостоянния си напредък. Два допълнителни фрагмента се появяват през май, част от схема за „промотиране“ на книгата преди нейното издаване. „Разврат“, публикуван в Revue des deux mondes, описва един необуздан празник, който включва постоянни шеги и спорове между буржоата, участващи в него. Друг фрагмент, „Самоубийството на един поет“, е отпечатан в Revue de Paris; в него се говори за трудностите на един набеден поет, докато се опитва да компенсира липсата на средства. Въпреки че трите фрагмента не са били свързани в последователен разказ, Балзак цитира герои и сцени от романа, който пише.Millott, pp. 69 – 71.
Забавянето в издаването на романа е резултат от активния социален живот на Балзак. Той прекарва много нощи на вечеря в домовете на приятели, включително романиста Йожен Сю и неговата любовница Олимп Пелисие, както и феминистичната писателка Жорж Санд и нейният любовник Жул Сандо. Балзак и Пелисие имат кратка афера и тя става първата любовница, с която той се появява в обществото. В крайна сметка той се премества от Париж и отива с приятели в предградията, където се посвещава на довършване на творбата. В края на пролетта той позволява на Санд да прочете почти завършения ръкопис; тя го харесва и предвижда, че ще бъде приет добре.Gerson, pp. 103 – 104; Maurois, pp. 175 – 176.
Най-накрая, през август 1831, Шагренова кожа: Философска приказка е издадена в два тома. Тя пожънва търговски успех и Балзак използва своите връзки в парижката периодика, за да бъде отразена книгата нашироко. Романът се продава бързо и в края на месеца е подписан друг договор: Балзак трябва да получи 4000 франка за публикуването на 1200 допълнителни копия. Това второ издание включва поредица от 12 други истории с фантастични елементи и е публикувано под заглавието Romans et contes philosophiques (Философски романи и приказки). Трето издание, предназначено да довърши колекцията от четири тома, се появява през март 1833.Millott, pp. 70 – 71; Maurois, pp. 180 – 181.
Резюме Шагренова кожа се състои от три раздела: „Le Talisman“ („Талисманът“), „La Femme sans cœur“ („Жената без сърце“), и „L'Agonie“ („Агонията“). Първото издание е съдържало „Предговор“ и „Поука“, които обаче са премахнати от следващите версии. В края на последния раздел на две страници се появява „Епилог“.
„Талисманът“ започва със сюжета на „Последният наполеон“: млад мъж, на име Рафаел дьо Валантен, залага последните си пари и ги губи, след което отива към река Сена, за да се удави. По пътя обаче решава да влезе в един необикновен магазин и вътре намира любопитни предмети от цял свят. Възрастният продавач го отвежда до парче шагрен (вид кожа), висящо на стената. Той е щампован с „ориенталски“ надпис; възрастният мъж го определя като „санскрит“, но всъщност това е неточен арабски.Todd, Jane Marie. „Balzac's Shaggy Dog Story“. Comparative Literature. 44.3 (Summer 1993): 268 – 279. Кожата обещава да изпълни всяко желание на своя собственик, свивайки се по малко след изпълнението на всяко искане. Магазинерът е склонен да даде на Валантен парчето кожа без пари, но го приканва да не приема офертата. Валантен отхвърля предупрежденията на магазинера и взема кожата, пожелавайки си кралско пиршество, пълно с вино, жени и приятели. Той е посрещнат незабавно от негови познати, които го канят на такова събитие; те прекарват часове в ядене, пиене и разговори.
Част втора, „Жената без сърце“, е разказана като ретроспекция от гледната точка на Валантен. Той се оплаква на своя приятел Емил за първите му дни като учен, живота в бедност с една възрастна хазайка и нейната дъщеря Полин, докато безуспешно се опитва да спечели сърцето на една красива, но надменна жена на име Федора. В своето начинание той е наставляван от един по-възрастен мъж на име Йожен дьо Растиняк, който го окуражава да се потопи в света на висшето общество. Възползвайки се от добротата на своите хазайки, Валантен маневрира из приятелския кръг на Федора. Неспособен да спечели обичта ѝ, той се превръща в отчаяния и мизерстващ мъж от началото на „Талисманът“.
„Агонията“ започва няколко години след празника от части първа и втора. Валантен, който е използвал талисмана, за да си осигури огромен доход, открива, че здравето му и кожата се стопяват. Ситуацията го кара да изпадне в паника, ужасен, че бъдещите желания ще ускорят края на живота му. Той организира дома си по начин, по който да избегне възможността да пожелае каквото и да е: слугата му, Жонатас, организира храната, дрехите и посетителите с прецизна регулярност. Събитията извън контрола му, го карат да пожелава най-разнообразни неща, което кара кожата да се смалява още повече. Отчаян, болният Валантен се опитва да намери начин да разшири кожата и предприема пътуване до минералните бани на Мон Дор с надеждата да възстанови своята жизненост.