Стивън Грийнблат

Стивън Джей Грийнблат (; р. 7 ноември 1943 г.) e един от водещите американски теоретици в областта на литературната наука, силно влиятелен от началото на 80-те години на ХХ век. Лидер на школа в литературознанието, наричана Нов историцизъм, мрежа от литературоведски подходи, която той често нарича и „поетика на културата“. Автор на множество изследвания по теория на културата, изследванията на Ренесанса и шекспирознанието. Съосновател на литературоведското и културоложко списание „Representations“, считано за нещо като орган на новоисторицистите. Носител на награда „Пулицър“. Най-популярната му книга е „Уил в света“, биография на Шекспир, която остава в бестселър класацията на вестник „Ню Йорк Таймс“ в течение девет седмици. Rachel Donadio, „Who Owns Shakespeare?“, New York Times, 23 януари 2005.

Биография Образование, младежки години, научно развитие Грийнблат е роден в Бостън и израснал в Кеймбридж, Масачузетс. След като се дипломира в гимназията на Северен Нютън, се нарежда сред възпитаниците и на Йейлския университет (бакалавър – 1964, магистър – 1968, доктор – 1969) и колежа „Пемброук“ към Кеймбриджкия университет (бакалавър – 1966, магистър – 1968).

Като младеж Грийнблат е артистична натура:

Като студент в колежа „Пемброук“ е част от студентски театрален кръжок, чиито членове в един момент се превръщат в трупата на „Летящият цирк на Монти Пайтън“:

Като преподавател Грийнблат работи в Калифорнийския университет в Бъркли и Харвардския университет. Става професор на хонорар в Бъркли (професор на пълен щат от 1980 г.) и преподава там в продължение на 28 години, преди да се премести в Харвардския университет, където през 1997 г. става Хари Левин професор по литература. От 2000 г. Грийнблат вече е Джон Коуган професор по хуманитаристика.

Като гостуващ професор и лектор е канен в École des Hautes Études в Париж, университетите на Флоренция, Киото, Оксфорд и Пекин.

Членства През 1987 г. е избран за член на Американската академия на изкуствата и науките (), през 2007 г. на Американското философско общество (), през 2008 г. на Американската академия за изкуства и словесност () и през 2019 г. на Британската академия ().

Грийнблат е постоянен член на Wissenschaftskolleg в Берлин.

Той е член-кореспондент на Американската академия в Рим. Президент на Асоциацията за съвременни езици и литератури (2002). В това си качество публикува отворено писмо, в което изразява притеснението си от все по-големите трудности за издаването на научни книги, особено от младшите и по-неизвестни изследователи:

Семейство Грийнблат има три деца. Първата му съпруга е Елън Шмит (1969 – 96); имат двама сина (Джошуа, адвокат, и Аарън, лекар). През 1998 г. сключва брак с колежката си Реми Таргоф, също специалист по Ренесанса, професор в университета Брандис; имат един син (Хари).

Творчество Сам твърди, че голяма част от научната му работа е „част от един колективен проект“, така че не е странно, че е един от редакторите на издаваното в университета на Бъркли литературоведско списание Representations (на което е съосновател през 1983 г.), както и редактор на Нортъновата антология на английската литература и съавтор на книги като Практикувайки Новия историцизъм (2000), която пише заедно с Катрин Галахър. Грийнблат е автор на текстове и по такива теми като пътуванията в ЛаосStephen Greenblatt, „Laos Is Open“, The Threepenny Review, No. 51, Autumn 1992 и КитайStephen Greenblatt, „China: Visiting Rites (II)“, Raritan, Spring 1985, разказването на истории и чудесатаStephen Greenblatt, „Miracles“, The Threepenny Review, Spring 1997.

Съвместната работа на Грийнблат с Чарлз Мий, постановката на пиесата му Карденио (която носи заглавието на изгубена пиеса на Шекспир), има премиера на 8 май 2008 в Американския репертоарен театър в Кеймбридж, Масачузетс. Докато реакциите на критиката към Карденио са смесени, публиката реагира съвсем позитивно (което личи от мненията, изказани в блога на театъра). За няколко години Карденио има постановки в десет държави.

Новият историцизъм За първи път Грийнблат използва понятието „Нов историцизъм“ в своя предговор към сборника от 1982 г. „Властта на формите в английския Ренесанс“, където използва „рязката реакция на кралица Елизабет I към новата постановка на Шекспировата пиеса Ричард II в навечерието на бунта в Есекс“, за да илюстрира „взаимната пропускливост на литературното и историческото“.The Greenblatt Reader. Wiley-Blackwell: Hoboken, 2005, p.1 – 3 Мнозина смятат, че Новият историцизъм е оказал влияние върху „всеки период от английската литературна история“. Някои критици обаче го обвиняват, че „отказва да се занимава с литературната и естетическата ценност, че редуцира историческото до литературно, а и литературното до историческо, че отрича човешката действеност и творчество и че е антитеоретичен“. Други възхваляват Новия историцизъм като „съчетание на практики“, които литературоведите са взели назаем от различни социални науки, за да получат по-цялостно разбиране на литературата, като я разглеждат в исторически контекст, разглеждайки самата история като „исторически обусловена от настоящето, в което се конструира“.

Своя профил на Грийнблат в лондонския „Гардиън“ Лукаста Милър открива с анекдот, съвсем в стила на самия Нов историзъм:

На Грийнблат принадлежи и коментарът:

Трудовете на Грийнблат в духа на Новия историцизъм и „културната поетика“ включват Практикувайки Новия историцизъм (2000), където Грийнблат твърди, че „анекдотът... се появява като „докосване на реалното“, и Към поетика на културата (1987), където заявява, че на въпроса „как изкуството и обществото са взаимносвързани“, следвайки Жан-Франсоа Лиотар и Фредерик Джеймисън, „не може да се отговори, ако се придържаме към една-единствена теоретическа позиция“.

Нортънова антология на английската литература Грийнблат заема мястото на Мейър Ейбрамс като отговорен редактор на „Нортъновата антология на английската литература“, издавана от W.W. Norton през 90-те години на ХХ век.Rachel Donadio, „Keeper of the Canon“, The New York Times, 8 януари 2006. Също така е съсъставител на секцията за ренесансова литература в антологиятаKen Gewertz, „Greenblatt Edits 'Norton Anthology'“ , Harvard University Gazette, 2 февруари 2006 и отговорен редактор на „Нортъновия Шекспир“, „понастоящем най-влиятелното произведение на Грийнблат в областта на общественото ограмотяване“.

Литературни интереси, влияния и лични любимци Научната работа на Грийнблат е дълбоко повлияна от „теориите за историята на Мишел Фуко и марксизма“.Literary Theory: An Anthology. Julie Rivkin, Michael Ryan eds. Blackwell: Malden, 2004, p.506. Последователите му добре знаят за трудовете на Мишел Фуко и Фридрих Ницше като крайъгълни камъни в изследванията му.Mitchell Stephens, „The Professor of Disenchantment (Stephen Greenblatt and the New Historicism)“, 1 март 1992. В интервю Грийнблат подхвърля, че книгата, която най-силно е променила живота и професионалните му занимания, е За генеалогията на морала на Фридрих Ницше. Въпреки че ненавижда тази книга, именно тя го е накарала да осъзнае, че някои книги имат силата да променят представите на хората.„Meet the Writers: Stephen Greenblatt“ , Barnes & Noble, 2004 Сред любимите си произведения Грийнблат посочва „Опити“ на Мишел дьо Монтен, „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън, всичко от Уилям Шекспир и „Ана Каренина“ на Лев Толстой. Сред любимите му филми са „M“ (1931), „Третият човек“ (1949) и „Влюбеният Шекспир“ (1998). Грийнблат обича класическата музика, но най-вече операта „Дон Карлос“ на Джузепе Верди и операта на Моцарт „Така правят всички“, но не слуша музика, докато пише.„Meet the Writers: Stephen Greenblatt“ , Barnes & Noble, 2004

Грийнблат е сред учените, които не крият, че са запалени за занимания с история още от деца:

За него научната общност е от първостепенно значение, не работата като единак:

Отличия 1964 – 66: Фулбрайтова стипендия. 1975: Гугенхаймова стипендия. 1983: Гугенхаймова стипендия. 1983: Distinguished Teaching Award на Калифорнийския университет в Бъркли.Distinguished Teaching Awards , сайт на Калифорнийския университет в Бъркли. 1989: Награда „Джеймс Ръсел Лоуъл“ на Асоциацията за съвременни езици и литератури за книгата Шекспирови преговори. 2002: Почетен доктор на колежа „Куин Мери“ към Лондонския университет. 2002: Награда на Института „Еразъм“. 2002: Награда „Мелон“ за изявен хуманист. 2005: Награда „Уилям Шекспир“ за класически театър, Шекспиров театър, Вашингтон, Окръг Колумбия. 2006: Почетен доктор на Букурещкия университет, Румъния. 2010: Медал „Уилбър Крос“ на Йейлския университет. 2011: Национална награда за нехудожествена проза за „Отклонението: Как светът стана модерен“.National Book Awards – 2011 , National Book Foundation, 2011 (Със словото при приеманането на наградата и интервю). 2012: Награда Пулицър за нехудожествена проза за „Отклонението: Как светът стана модерен“.The late Manning Marable wins history Pulitzer, 2012. 2016: Холбергова награда.Jill Radsken, „Stephen Greenblatt wins Holberg Prize“, The Harvard Gazette, March 11, 2016.

Почетни лекции Clarendon Lectures, Оксфордски университет (1988) Carpenter Lectures, Чикагски университет (1988) Adorno Lectures, Франкфуртски университет (2006) Campbell Lectures, Университет Райс (2008) Sigmund H Danziger Jr Lecture, Чикагски университет (2015) Rosamond Gifford Lecture Series, Сиракюз, Ню Йорк (2015) Mosse Lecture Series, Хумболтов университет (2015) Humanitas Visiting Professorship in Museums, Galleries and Libraries, Оксфордски университет (2015)

Библиография Авторски монографии и сборници със студии Three Modern Satirists: Waugh, Orwell, and Huxley („Трима съвременни сатирици: Уо, Оруел и Хъксли“). Yale University Press: New Haven, 1965. Sir Walter Ralegh: The Renaissance Man and His Roles („Сър Уолтър Рали: Ренесансовият човек и неговите роли“). Yale University Press: New Haven, 1973. Renaissance Self-Fashioning: From More to Shakespeare („Самомоделиращият се Ренесанс: От Мор до Шекспир“). University of Chicago Press: Chicago, 1980. Shakespearean Negotiations: The Circulation of Social Energy in Renaissance England („Шекспирови преговори: Циркулацията на социалната енергия в ренесансова Англия“). University of California Press: Berkeley, 1989. Learning to Curse: Essays in Early Modern Culture („Да се учиш да кълнеш: Есета върху ранната модерна култура“). Harvard University Press: London, 1990. Marvelous Possessions: The Wonder of the New World („Прекрасни притежания: Чудото на Новия свят“). University of Chicago Press: Chicago, 1992. Practicing New Historicism („Практикувайки Новия историцизъм“). University of Chicago Press: Chicago, 2001 (заедно с Катрин Галахър) Hamlet in Purgatory („Хамлет в Чистилището“). Princeton University Press: Princeton, 2002. Will in the World: How Shakespeare Became Shakespeare („Уил в света: Как Шекспир стана Шекспир“). W. W. Norton: New York, 2005. The Greenblatt Reader („Антология с текстове на Стивън Грийнблат“). ed. Michael Payne, Wiley-Blackwell: Hoboken, 2005. Shakespeare's Freedom („Шекспировата свобода“). University of Chicago Press: Chicago, 2010. Cultural Mobility („Културната подвижност: Манифест“), 2010. The Swerve: How the World Became Modern („Отклонението: Как светът стана модерен“). W. W. Norton: New York, 2011.Николай Аретов, „Как се ражда модерността според Грийнблат“, блог на Николай Аретов, 14 май 2016 г. The Rise and Fall of Adam and Eve („Възходът и падението на Адам и Ева“). W. W. Norton: New York, 2017, 432 pp.Stephen Greenblatt, „The Tree of Knowledge, Good, and Evil“, The Paris Review, 13 септември 2017. Tyrant: Shakespeare on Politics. W. W. Norton: New York, 2018. Second Chances: Shakespeare and Freud (with Adam Phillips, Yale UP, 2024 Dark Renaissance: The Dangerous Times and Fatal Genius of Shakespeare's Greatest Rival, New York: W. W. Norton (2025). ISBN 978-0-393-88227-8.

Редакторство и съставителство