Дифамацията ( (разгласяване), разпространение на сплетня; скверност») е лъжлив слух посредством който се оклеветява лице или се накърнява репутацията на организация, лъжлива мълва. Разликата спрямо клеветата е в това, че срещу оклеветяването потърпевшия може да се защити в съда, докато срещу дифамацията това е обективно невъзможно, понеже е налице на практика своеобразно изстрелян медиен информационен коктейл от неверна, изкривена и манипулирана информация спрямо потърпевшия от дифамация. Дифамацията засяга честта, достойнството и доброто име, т.е. репутацията на лице или организация. Действащият към 2013 г. български наказателен кодекс, приет през 1968 г., обаче не разглежда дифамацията като самостоятелен състав на престъпление, в отлика от обидата и клеветата.
Исторически, в Европа през 19 век, на дифамацията се е гледало като на частноправен случай на престъпление против свободата на печата. Юридически се разграничават три вида дифамация: умишлено разпространение на невярна информация; неумишлено разпространение на невярна информация под формата на слух; разпространение на достоверна информация опозоряваща лице или организация. По принцип само първата форма от тези три вида дифамация подлежи на юридическа отговорност, понеже другите влизат в противоречие със свободата на словото, мисълта и съвестта, т.е. могат да се приемат като налагане на цензура.
Защитата и противодействието срещу дифамация е много трудно, понеже по съществото си налага ограничителен режим върху средствата за масово осведомяване, а това de jure е недопустимо, а и по съществото си дифамационните обществени отношения се регламентират от правилата на журналистическата етика, които имат препоръчителен характер. Обичайно на засегнатия/засегнатите лица или организации се дава право на отговор в медията разпространила или причинила дифамация, като се разчита на доброволното спазване на медийната етика и култура на общуването.
Източници С. В. Потапенко, Диффамация и российская судебная практика в контексте опыта Европейского суда по правам человека. А. А. Власов, Диффамация и ее место в гражданском праве России. Кони А. За последние годы. Бернштам Вл. Диффамация по русским законам. «Русское богатство». 1901. № 5. Lilienthal. Üble Nachrede und Verleumdung. «Vergleichende Darstellung d. Deutsch. und Ausl. Strafrechts». Rubo. Zur Lehre von der Verleumdung. Познышев С. В. Понятие чести (§ 63) . «Особенная часть русского уголовного права. Сравнительный очерк важнейших отделов особенной части старого и нового уложений» . Издание 3-е, исправленное и дополненное. 1912.
Вижте също Злоупотреба с право Деликт
Външни препратки Дифамация — речник на остарели, редки, чуждици и диалектни думи
Категория:Престъпления