Мандатът в Сирия и Ливан (на френски: Mandat pour la Syrie et le Liban, на арабски: الانتداب الفرنسي على سوريا ولبنان, романизирано: al-intidāb al-faransī ʻalā sūriyā wa-lubnān, също познат като Левантински държави; 1923−1946League of Nations Official Journal, Vol 3, August 1922, p. 1013), е мандат на Обществото на народите, основан след Първата световна война и разделянето на Османската империя и засягащ Сирия и Ливан. Мандатната система трябва да се различава от колониализма, като управляващата държава трябва да действа като попечител, докато жителите не бъдат счетени за подходящи за самоуправление. В този момент мандатът приключва и се ражда Суверенната държава.

През двете години, последвали края на войната през 1918 г., и в съответствие със Споразумението „Сайкс-Пико“, подписано на 16 май 1916 г. от Обединеното кралство и Третата френска република, британците държат контрол над по-голямата част от Османска Месопотамия (днешен Ирак) и южната част на Османска Сирия (Палестина и Трансйордания), докато французите контролират останалата част от Османска Сирия (включително Ливан, Александрета и части от Киликия). В началото на 20-те години британският и френският контрол върху тези територии се формализира от мандатната система на Обществото на народите. А на 29 септември 1923 г. на Франция е възложен мандат на Обществото на народите за Сирия, който включва територията на днешен Ливан и Александрета в допълнение към съвременна Сирия.

Администрацията на региона под французите се осъществява чрез различни правителства и територии, включително Сирийската федерация (1922-1924), Държавата Сирия (1925-1930) и Първата сирийска република (1930-1946), както и по-малки държави: Голям Ливан, Алавитската държава и Държава Джабал ал-Друз. Държавата Хатай е анексирана от Турция през 1939 г. Френският мандат продължава до 1946 г., когато френските войски в крайна сметка напускат Сирия и Ливан, които са обявили независимост по време на Втората световна война.John Morrison & Adam Woog, Syria, 2nd Edition, Infobase Publishing 2009, с. 37

Предистория

С поражението на османците в Сирия британските войски под командването на генерал Едмънд Алънби, влизат в Дамаск през 1918 г., придружени от войските на Арабското въстание, водени от Фейсал, син на Хюсеин бин Али ал-Хашими, крал на Хиджаз. Фейсал създава първото ново следвоенно арабско правителство в Дамаск през октомври 1918 г.Ali A. Allawi, Faisal I of Iraq, Yale University Press, 2014, с. 139 и назначава Али Рикаби за военен губернатор.

Новата арабска администрация формира местни правителства в големите сирийски градове, а панарабското знаме е издигнато в цяла Сирия. Арабите се надяват, с вяра в по-ранните британски обещания, че новата арабска държава ще включва всички арабски земи, простиращи се от Халеб в Северна Сирия до Аден в Южен Йемен. Въпреки това, в съответствие с тайното споразумение Сайкс-Пико между Великобритания и Франция, генерал Алънби възлага на арабската администрация само вътрешните региони на Сирия (източната зона). Палестина (южната зона) е запазена за британците. На 8 октомври френските войски влизат в БейрутEliezer Tauber, The Arab Movements in World War, Routledge 2014, с. 242 и окупират ливанския крайбрежен регион на юг до Накура (западната зона), като заменят британските войски там. Французите незабавно разпускат местните арабски правителства в региона.

Франция изисква пълно прилагане на споразумението Сайкс-Пико, като Сирия е под неин контрол. На 26 ноември 1919 г. британските сили се изтеглят от Дамаск, за да избегнат конфронтация с французите, оставяйки арабското правителство да се изправи срещу Франция.Isaiah Friedman, British Pan-Arab Policy, 1915-1922, Transaction Publishers 2011, с. 241 Фейсал пътува няколко пъти до Европа от ноември 1918 г., опитвайки се да убеди Франция и Великобритания да променят позициите си, но без успех. Решимостта на Франция да се намеси в Сирия е показана от назначаването на генерал Анри Гуро за върховен комисар в Сирия и Киликия. На Парижката мирна конференция (януари 1919 г.) Фейсал се оказва в още по-слаба позиция, когато европейските сили решават да се откажат от обещанията, дадени на арабите.

През май 1919 г. се провеждат избори за Сирийския национален конгрес, който се събира в Дамаск. 80% от местата отиват у консерваторите. Въпреки това малцинството включва динамични арабски националистически фигури като Джамил Мардам Бей, Шукри ал-Куватли, Ахмад ал-Кадри, Ибрахим Ханано и Рияд ас-Солх. Ръководител е умереният националист Хашим ал-Атаси.

През юни 1919 г. американската комисия Кинг-Крейн пристига в Сирия, за да проучи местното обществено мнение за бъдещето на страната. Компетентността на комисията се простира от Халеб до Беер Шева. Те посещават 36 големи града, срещат се с повече от 2000 делегации от повече от 300 села и получават повече от 3000 петиции. Техните заключения потвърждават противопоставянето на сирийците на мандата в тяхната страна, както и на Декларацията на Балфур и тяхното искане за обединена Велика Сирия, обхващаща Палестина. Заключенията на комисията са игнорирани както от Великобритания, така и от Франция.

Размириците избухват в Сирия, когато Фейсал приема компромис с френския министър-председател Клемансо. Избухват антихашемитски демонстрации и мюсюлманските жители в и около планината Ливан се разбунтуват от страх да не бъдат включени в новата, предимно християнска държава Голям Ливан. Част от претенциите на Франция за тези територии в Левант е, че Франция е била призната за защитник на малцинствените християнски общности от Османската империя.

През март 1920 г. Конгресът в Дамаск приема резолюция, отхвърляща споразуменията Фейсал-Клемансо. Конгресът обявява независимостта на Сирия в нейните естествени граници (включително Южна Сирия или Палестина) и провъзгласява Фейсал за крал на всички араби. Фейсал кани Али Рикаби да състави правителство.Philip S. Khoury, Urban Notables and Arab Nationalism: The Politics of Damascus 1860–1920, Cambridge University Press 2003 с. 90 Конгресът също така провъзгласява политически и икономически съюз със съседен Ирак и поисква неговата независимост.

На 25 април върховният междусъюзнически съвет, който формулира Договора от Севър, предоставя на Франция мандата на Сирия (включително Ливан) и дава на Великобритания мандата на Палестина (включително Йордания) и Ирак. Сирийците реагират с бурни демонстрации и на 7 май 1920 г. е сформирано ново правителство, оглавявано от Хашим ал-Атаси.Philip S. Khoury, Urban Notables and Arab Nationalism: The Politics of Damascus 1860–1920, Cambridge University Press 2003, с. 91 Новото правителство решава да организира всеобща наборна повинност и започва формирането на армия.

Тези решения предизвикват неблагоприятни реакции от Франция, както и от маронитската патриаршия на планината Ливан, която осъжда решенията като държавен преврат. В Бейрут християнската преса изразява своята враждебност към решенията на правителството на Фейсал. Ливанските националисти използват кризата срещу правителството на Фейсал, за да свикат съвет на християнски фигури в Баабда, който провъзгласява независимостта на Ливан на 22 март 1920 г.Elie Podeh, The Politics of National Celebrations in the Arab Middle East, Cambridge University Press, 2011 с. 54

На 14 юли 1920 г. генерал Гуро издава ултиматум на Фейсал, като му дава избор между подчинение или абдикация.Ali A. Allawi, Faisal I of Iraq, Yale University Press, 2014, с.285 Осъзнавайки, че балансът на силите не е в негова полза, Фейсал избира да сътрудничи. Въпреки това младият военен министър Юсуф ал-Азмех отказва да се подчини. В произтичащата от това френско-сирийска война сирийските войски под командването на ал-Азмех, съставени от малкото останали войски на арабската армия заедно с бедуински конници и цивилни доброволци, се срещат с по-добре обучените 12 000 френски сили под командването на генерал Мариано Гойбет в битката при Майсалун (24 юли). Французите печелят битката за по-малко от ден и Азме загива на бойното поле заедно с мнозина от сирийските войски,Sami M. Moubayed, Steel & Silk: Men and Women who Shaped Syria, 1900–2000, Cune Press, 2006 докато останалите войски вероятно дезертират. Генерал Гойбет превзема Дамаск с малка съпротива на 24 юли 1920 г., а мандатът е написан в Лондон две години по-късно на 24 юли 1922 г.

Държави, създадени по време на френския мандат

Пристигайки в Ливан, французите са приети като освободители от християнската общност, но в останалата част на Сирия срещат силна съпротива.

Мандатният регион е разделен на шест държави: Дамаск (1920 г.), Халеб (1920 г.), Алавитска (1920 г.), Джабал ал-друз (1921 г.), автономният санджак Александрета (1921 г., съвременен Хатай) и Голям Ливан (1920 г.), която по-късно става съвременната държава Ливан. Границите на тези държави се основават отчасти на фракционистката география в Сирия. Много от различните сирийски фракции са враждебни към френския мандат и към създаденото от него разделение, както се вижда от многобройните бунтове, които французите срещат във всички сирийски държави. Маронитските християни от планината Ливан, от друга страна, са общност с мечта за независимост, която се осъществява под французите. Следователно Голям Ливан е изключение сред новосформираните държави.

На Франция са нужни три години от 1920 до 1923 г., за да получи пълен контрол над Сирия и да потуши всички бунтове, които избухват, особено в алавитските територии, планината Ед Друз и Халеб. Въпреки че има въстания в различните държави, французите умишлено дават на различни етнически и религиозни групи в Левант собствените им земи с надеждата да удължат управлението си. Французите се надяват да раздробят различните групи в региона, за да смекчат подкрепата за сирийското националистическо движение, което се стреми да сложи край на колониалното управление. Администрацията на държавните правителства е силно доминирана от французите. Местните власти получават много малко правомощия и нямат правомощия да решават независимо политиката. Малката власт, която имат местните лидери, лесно може да бъде отменена от френските служители. Французите правят всичко по силите си, за да попречат на хората в Леванта да развият самодостатъчни органи на управление.William Cleveland, A History of the Modern Middle East, 5th edition (Westview, 2012) p218-223

Държава Голям Ливан