Мисията на ООН за подпомагане на прехода (United Nations Transition Assistance Group, UNTAG) е мироопазваща мисия на ООН за периода от април 1989 до март 1990 г. в Намибия, която следи за мирното протичане на изборите.
Намибия е завладяна от Южноафриканския съюз през 1915 г., като от 1920 година Южноафриканският съюз управлява страната с мандат на Обществото на народите, а по-късно владее тези територии незаконно. От 1966 г. южноафриканските сили водят борба срещу бунтовниците от Народна армия за освобождение на Намибия (PLAN) и военното крило на намибийската националистическа организация – Народна организация на Югозападна Африка (SWAPO). През 1978 г. в Съвета за сигурност минава Резолюция 435, която предлага план за провеждане на избори, изготвени от Южна Африка, но под надзора на ООН и контрол след потушаването на военните действия. Чак през 1988 г. само двете партии (PLAN и SWAPO) са способни да се споразумеят за прекратяването на огъня. Мисията на ООН за подпомагане на прехода започва да разполага миропомазващи сили, военни наблюдатели, полиция и политически работници, като по този начин военните действия биват подновени в деня, в който преходът трябва да започне. След нови преговори на следващия ден започва изборният процес. Изборите за Учредително събрание са проведени през ноември 1989 г., като са мирни и обявени за свободни и справедливи. Народната организация на Югозападна Африка (SWAPO) печели с мнозинство. Новата конституция е приета четири месеца след официалното обявяване на Намибийската независимост и успешното завършване на мисията на ООН за подпомагане на прехода.
История Управление на ЮАР По време на Първата световна война днешна Намибия е част от Германска Югозападна Африка. След войната Южна Африка предоставя мандат на Лигата на нациите за администриране на Югозападна Африка като колония. Южна Африка управлява страната като провинция, осигурявайки ѝ представителство в южноафриканския парламент (въпреки че е подложена на дискриминационни ограничения под „Апартейда“) и интегрирайки я икономически в страната. Въпреки че са се водели преговори за официално обединение, правителството никога официално не е предприело анексиране на територията.
След Втората световна война, когато ООН заменя Лигата на нациите, Южна Африка отказва да приеме попечителството на ООН над Югозападна Африка и едновременно декларира анулирането на мандата на Лигата, тъй като тя вече не съществува. Международният съд (ICJ) декларира, че макар и Южна Африка да не е задължена легално да приеме попечителството, от друга страна няма легално право да анулира мандата.
Начало на борбата През 1966 г. Общото събрание на ООН отменя южноафриканския мандат и декларира, че Югозападна Африка ще бъде под администрацията на ООН, докато не стане независима. Също през 1966 г., Народната организация на Югозападна Африка (SWAPO), която е била водещата националистическа организация в Намибия в началото на 60-те години, започва партизански атаки с помощта на Замбия като военен сътрудник, под името Народна армия за освобождение на Намибия (PLAN). Първата престрелка между Народната армия за освобождение на Намибия и Южноафриканския отбранителен отряд (SADF), също позната като Намибийска война за независимост, се случва на 26 август 1966 г. в Омугулугвомбаче. През следващите няколко години се вземат серия от решения на Общото събрание, касаещи африканските територии, като една от тях е преименувана през 1968 г. на Намибия, а много други осъждат окупацията на Южна Африка и призовават за избори. Консулството за сигурност на ООН описва действията на Общото събрание в Резолюция 264 на Консулството на Сигурността на ООН през 1969 г. По същото време Южна Африка създава свой режим в Намибия без свободни избори или международно участие.
През 1975 г. северният съсед на Намибия – Ангола извоюва своята независимост от Португалия и започва да бъде управлявана от политическа коалиция. Коалицията бързо се разпада и избухва Анголската гражданска война. САЩ и Южна Африка подкрепят групата на Националната организация за независимост на Ангола (UNITA), СССР подкрепя Народното движение за освобождение на Ангола (MPLA) и Република Китай (Тайван) подкрепя Националния фронт за освобождение на Ангола (FNLAE). Народното движение за освобождение на Ангола (MPLA) окупира столицата и икономически важните петролни залежи с помощта на Куба и малко след това са припознава като официално правителство от повечето страни, въпреки че Националната организация за независимост на Ангола (UNITA) и Националният фронт за освобождение на Ангола (FNLA) се обединяват и продължават да контролират голяма част от страната. Народното движение за освобождение на Ангола (MPLA) позволява на Народната организация на Югозападна Африка (SWAPO) да изгради лагери на анголска територия, от които да атакува Южноафриканския отбранителен отряд (SADF) и други цели.
Отговор на ООН На 30 януари 1976 г. Консулството за сигурността приема Резолюция 385, която декларира, че е наложително да се провеждат свободни избори под наблюдението на ООН и да се контролира Намибия като политическа общност. Тъй като Южна Африка първоначално не приема плана на петте западни участници от Консулството на сигурността, се провеждат преговори с граничните държави, SWAPO, Южна Африка и комисаря на ООН за Намибия – Марти Ахтисаари, докато предложението за разрешаване на ситуацията в Намибия евентуално не бъде постигнато между преговарящите (предложението е представено пред Консулството за сигурността на 10 април 1978 г.).
Фондация Изготвяне на проект Изготвеният проект включва договорени компромиси и предложения за уреждане на проблемът и е описан като „работен режим“, който „по никакъв начин не дава законно право на Южна Африка да се намесва в администрацията на Намибия“. Въпреки това чрез главен администратор посочен от нея, Южна Африка получава правото да администрира избори в страната, но под надзора и контрола на ООН, който ще бъде ръководен от специалния представител на генералния секретар на ООН и подпомаган от UNTAG. По-късно през 1978 г., Съветът за сигурност на ООН приема и одобрява резолюция, с определен, предварително изготвен план за оттегляне на SADF, за провеждането и администрирането на избори от UNTAG в Намибия, в комбинация с военните и граждански сили, за да се улесни преходът на страната към независимост. Планът зависи от споразумение за така наречения „D-Day“, в който ще се сложи началото на прекратяването на огъня. Въпреки това, в същия период, Южна Африка е въвлечена в конфликт с Ангола, докато се опитва да се справи с бунтовниците от SWAPO, и като резултат от това поставя нови изисквания: така наречената „връзка“, за оттеглянето на кубинските войски от Ангола и тяхното оттегляне от Намибия. Други въпроси, като съставът на силите UNTAG и статута на важно пристанище на Намибия – Walvis Bay също възпрепятстват преговарящите да се споразумеят за прекратяване на огъня.
Преговорите остават в застой през следващото десетилетие, тъй като гражданската война в Ангола продължава. През 1988 г., Куба, Ангола и Южна Африка сключват споразумение, познато като „Тристранното Съгласие“ или „Нюйоркското споразумение“, като посредничеството между страните е извършено от американския помощник държавен секретар Честър Крокер. Серия от срещи, които започват в Лондон и завършват в Женева, приключват със споразумение за примирие на 8 август 1988 година. На последното заседание в Бразавил, Република Конго определено на 1 април 1989 г. като „D-Day“, прилагането на Резолюция 435 на Съвета за сигурност на ООН започва. „Нюйоркското споразумение“ между Куба, Ангола и Южна Африка се подписва официално в Централата на ООН в Ню Йорк на 22 декември 1988 г., с което слага край на Южно-Африканската гранична война, въпреки че прекратяването на огъня в Ангола се случва няколко месеца по-късно.
Одобрение Съветът за сигурност изразява загриженост за разходите по прилагане на резолюцията, тъй като по същото време ООН е пострадал от тежката финансова криза в края на 80-те. Въпреки това, няколко групи, включително тази на Организацията за африканско единство (ОАЕ), на Движението на необвързаните страни, и SWAPO възразяват да се намали броя на силите, определен през 1978 година. Като компромис, Секретарят на ООН Хавиер Перес де Куеляр, решава да намали първоначално решение от 7000 на 4650, оставяйки допълнително 2350 сили разположени в родните им страни, като разполагането им е по искане на командващия офицер и е одобрено от ръководителя на UNTAG, генералния секретар и Съвета за сигурност. Допълнителни полицейски и военни наблюдатели, биват добавени също към мисията.
На 9 февруари 1989 г. генералният секретар на Съвета за сигурност представя резолюция, като добавя, че всичко трябва да се направи бързо, ако всички планове в Резолюция 435 трябва да бъдат извършени по график. Съветът за сигурност одобрява мисията на 16 февруари 1989 г. Общото събрание обаче не одобрява бюджета на мисията, до 1 март 1989 г. и поради продължаващите финансови проблеми, ООН не може да изисква резервни фондове от държавите членки. Пълното разгръщане на мисията се забавя с почти цял месец.
Мандат Граждански Гражданският компонент на мисията е от няколко части, както следва.
Службата на специалния представител на генералния секретар (СПГС), Марти Ахтисаари. Тяхната роля е да се осигури подкрепа за СПГС, и да предостави политическата връзка с ООН в Ню Йорк. Марти Ахтисаари и офиса на UNTAG ръководи всички аспекти на мисията и специално отговаря за дипломатическите преговори с политически и военни лидери на Намибия, включително главния администратор на Южна Африка – Луис Пиенаар (27 служители).
Директор на администрацията. За да се гарантира спазването на политиката на ООН в области като финансова отчетност, логистични процедури и кадровата политика (354 служители). Граждански Управление на полицията (CIVPOL). Цивилната полиция формира най-голямата част от цивилния компонент на UNTAG, с 1500 служители. Използва се както за наблюдение на действията на съществуващата полицията и силите за сигурност, но и за да се предотврати избирателни проблеми или нарушения на човешките права, както и да съдейства за създаването и поддържането на закона и реда. 25-те страни членки на ЕС отпускат полицейски служители към този отдел, който е воден от Стивън Фанинг в Ирландия (1000 служители). Избирателна единица. Този клон на UNTAG е отговорен за планирането, улесняването, и наблюдението на изборите. Тази група трябва да информира гласоподавателите и кандидатите за избирателните процедури в страната, без демократични традиции в страната, както и да осигурява безопасното транспортиране и преброяване на бюлетините. Близо 30 страни доброволно използват този клон, за да наблюдават избирателни секции и броенето на бюлетините. Друга цел, която има е да образова хората в Намибия за изборния процес и да следи за провеждането на предизборните кампании от Южноафриканския генерален секретар (990 служители). Върховният комисар на ООН за бежанците. Върховният комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) е отговорен за мониторинга и подпомагането на връщането на бежанци от откъснатите военни райони, както и политически изгнаници и бунтовници, базирани в чужди страни. Също така подпомага осигуряването на достъп до страната и с презаселването и реинтеграция на бежанците в Намибийското общество в навечерието на изборите. UNTAG също предлага независими юристи, които да се произнасят по случаите на задържани политически затворници, както и на принудителни изгнаници. Карл Норгаард от Дания е назначен на този пост през 1978 г. и изпълнява своите задълженията до 1989 година (49 служители). Самостоятелни съдебни заседатели. Главната му роля е да подкрепя СПГС в оценката и свободното и лоялно сертифициране на изборите (4 служителя).
Военен