Джони Мичъл (Joni Mitchell) е канадска музикантка, певица, авторка на песни и художничка.
Биография Отначало пее в малки нощни клубове в Саскачеван и Западна Канада, а след това си изкарва прехраната като улична музикантка в Торонто.
През 1965 г. се преселва в САЩ, където изнася представления редовно. Постепенно получава признанието на гилдията, след като нейни песни („Urge For Going“, „Chelsea Morning“, „Both Sides, Now“ и „The Circle Game“) са кавърирани от именити фолк певци. Подписва договор с Репрайс Рекърдс и записва дебютния си албум през 1968 г. Установява се в Южна Калифорния и с песни като „Big Yellow Taxi“ и „Woodstock“ помага за обособяването на нова епоха, както и идващото с нея поколението. Подчертано личният ѝ албум Blue е определян сред най-добрите албуми. С музикално неспокоен дух сменя звукозаписни компании и се ориентира към джазовите ритми с помощта на многоликия поп материал на Court And Spark, най-добре продаващата се нейна плоча, в която се открояват радиохитовете „Help Me“ и „Free Man In Paris“.
Нейните вокални дадености са с голям диапазон, а композициите ѝ за китара и пиано, които се развиват успоредно с навлизането ѝ в джаз територията, постепенно се усложняват като хармония и ритъм. Тя прави едно цяло от рокендрола, ритъм енд блуса, класическата музика и бийтовете от не-западната музика. В края на 70-те години тя започва да работи съвместно с други бележити джаз музиканти, като сред тях се открояват Джако Пасториъс, Уейн Шортър, Хърби Хенкок, Пат Матини и Чарлз Мингъс. Последният я моли за сътрудничество в последните си записи. После тя се връща към попа, прегръща електронната музика и участва в политически протести.
Тя самата е свой музикален продуцент, както се случва на повечето ѝ албуми, включително през 70-те години. Има подготовка в изобразителното изкуство и сама прави художественото оформление на кориците на албумите си. Тя е горещ критик на музикалната индустрия и спира да прави концерти. Седемнадесетият и според полемична информация последен неин албум с нов материал излиза през 2007 г. Сама се определя като „художник, излязъл от релси по случайност“.
Мичъл оказва голямо влияние на други музиканти в най-разнообразни жанрове музика, а работата ѝ е силно ценена от критиката. Според медията Олмюзик, „Когато прахта слегне, като най-важен и влиятелен музикант жена от края на XX век може да застане Джони Мичъл.“ Според списание „Ролинг Стоун“ тя е „една от най-великите авторки на песни в историята“. В текстовете ѝ се открива задълбочена поетика, насочване на вниманието към социални и природозащитни идеали, както и лични чувства за романтично дерзаене, обърканост, разочарование и радост.
Начални години Истинското име на певицата е Робърта Джоун Андерсън. Тя е родена на 7 ноември 1943 г. във Форт Маклауд, провинция Албърта, Канада. Нейни родители са Бил и Мъртъл (по баща Маккий) Андерсън. Дядото и бабата по майчина линия са от шотландски и ирландски произход, а по бащина – норвежки и саами. Майка ѝ е учителка. Баща ѝ е пилот лейтенант от военната авиация на Канада, който обучава новопостъпилите пилоти във Форт Маклауд, където военни от Съюзническите войски се подготвят да летят. Във военните години тя се мести с родителите си от място на място, главно в Западна Канада. След войната баща ѝ намира работа като бакалин, и семейството се преселва в Саскатчеван, в градовете Мейдстоун и Северен Батълфорд. По-късно тя пее за детството, прекарано в малкия град, в песента Song for Sharon.
В Мейдстоун, „град с две пресечки, една църква и един хотел“, Джони и родителите ѝ живеят без вътрешна канализация и течаща вода. Много от жителите на града са индианци (т.нар. Първи народи). Канадците от европейски произход като бабата на Джони едва през последните десетилетия започват да се нанасят там. Покрай града минава старата железница, а зад спалнята ѝ тя чува тракането по жп линията. Тя „ставала в леглото всеки ден и гледаше влака, който минаваше всекидневно“. Джони казва: „Най-странното е, че години по-късно родителите ми се запознаха с кондуктора на влака на едно парти. Той казал: „Единственото нещо, което помня от Вашия град, е една къща с коледни украшения и едно дете, което ми помахваше.“ Джони обича да прекарва времето извън вкъщи. Тя казва: „Майка ми ме възпита в словото... Докато някои други родители цитираха Библията, моята майка правеше това с Шекспир. Тя беше романтичка. Тя ме научи на всички тези старовремски неща. Запазих лексикони със сухи цветя.“
Бащата на Джони е любител музикант, който има афинитет към записите на суинг и свири на тромпет във военни оркестри. Малката Джони участва в градски паради с оркестъра на баща си, заедно с други деца. Голяма група от нейните приятели от детството взимат уроци по музика, и тя обикаля да ги слуша. Още от рано развива първите си музикални увлечения: Дебюси, Равел, Стравински, Шопен и Бетховен. Много по-късно, първата ѝ плоча, за която спестява пари, е Рапсодия по тема от Паганини. Мичъл учи за кратко класическо пиано между 6- и 7-годишна възраст. Тя казва: „Исках да свиря... Исках да правя това, което правя сега, което е да сложа ръка върху него и да запаметя туй, което излезе, и да вървя напред с творческия процес. а Музикалният ми педагог обаче ми каза, че свиря по слух, което е грешка, нали разбирате, и че никога няма да успея да чета тези произведения, тъй като запаметявах нещата... Не покривах нормата за тази система, и затова зарязах тази работа.“
На 8-годишна възраст Джони се заразява с детски паралич по време на епидемията през 1951 г. в Канада; със същото състояние е Нийл Йънг, тогава на 5 години, живеещ в Онтарио. Това е последната голяма епидемия в Северна Америка преди успешното изпитание на ваксината на Джонас Солк. Прикована към леглото в продължение на няколко седмици, Джони разбира, че ще трябва да мине надолу през коридора и да живее с железен бял дроб до края на живота си – това, при условие, че състоянието ѝ се влоши. Както тя описва, в болницата тя става заинтригувана от пеенето. Тя го описва така:
„Те казаха, че е възможно да не мога да вървя отново, и че няма да мога да се върна вкъщи за Коледа. Не ми харесваше този ход. Така, аз започнах да пея коледни песни, и ги пеех наистина силно... Момчето в леглото до мен, сигурно знаете, се оплакваше. И аз открих, че съм натрапница.“
Преди заразата с детския паралич Мичъл проявява интерес към изкуствата, но е по-скоро атлетична, а не артистична персона. Веднага щом се възстановява, осъзнава, че вече не може да се състезава с най-бързите плувци или бегачи, и за да го компенсира, се запалва по танците. На 9 години започва да пуши, което става неин навик за цял живот. Пушенето на Мичъл е обект на критика от журналистите, които го обвиняват за влошаването на гласа ѝ при нейното физическо остаряване, но певицата отрича връзката между тези две неща, като не изразява никакво съжаление за това, което нарича „моите ужасни навици“.
Когато е на 11, семейството се мести в град Саскатун, в Саскатчеван, който определя като неин роден град. Вдъхновение черпи от красотата на канадските прерии, но тя вече се била превърнала в „лош ученик“ поради мъгливите възможности, които образованието едва дава в градовете, където израства, и училищният процес в Саскатун не я стимулира. Някога настървеното записване на уроци в час се замества от най-различни рисунки по тетрадките, и в листите за оценка на нея ѝ се казва: „Джоун не разбира добре връзките“. Тя казва: „Начинът, по който гледах на образованието от ранна възраст, беше, че то те обучава какво да мислиш, а не как да мислиш. Нямаше никаква свобода, в действителност, за свободен размисъл. Обучаваха те да станеш готов да паснеш на едно общество, в което свободното мислене е натрапчивост. Харесвах някои от учителите ми наистина много, но не изпитвах интерес към техните предмети. Така че ги помирявах – мисля, че те усещаха, че не съм глупачка, макар листът с оценка не дава такива надежди. Стъкмявах кабинетът по математика с маслени рисунки и портрети на математиците. Направих дърво на живота за учителя ми по биология. Винаги закъснявах за училище, тъй като бях на колене и рисувах разни неща.“
Мичъл има влечение към изкуствата, но „израства точно преди те да бъдат включени в образователната програма... по това време аз бях някаква лудетина.“ В 7-и клас, тя има „един радикален учител... прекланящ се пред духовността... Той критикуваше това, че копирах картини. Никой друг не го правеше. Превъзнасяха ме като дете-чудо поради техниката ми. „Искаш да рисуваш?“, попита ме той. Аз кимнах. „Ако можеш да рисуваш с четка, можеш да рисуваш и с думи.“ Той извади поетесата в мен. Беше много строг, по свой собствен пънкарски начин. Така го обичахме... Аз написах една епопея в класа̀ – трудех се, за да го впечатля. Получих я обратно, и в червено имаше червени кръгчета с думите „клише, клише“. „Бял като ново навалял сняг“ – „клише“; „високо на хълм, оставящ сребърна сянка“ – „клише“. Най-долу той каза: „Пиши за това, което познаваш, то е по-интересно.“ Мичъл говори за „ходене в дъжда и събиране на попови лъжички в празен буркан с майонеза“, и той ѝ отвръща с предложение да запази случките си в писмен вариант. Дебютният албум на Мичъл помества посвещение на този учител: „Господин Кратцман, който ме научи да обичам думите.“
Пише и поезия. Тя казва: „Биваше ме в композицията, но не бях добра в дисекцията на английския... не ми спореше в училище, тъй като не ми харесваше да го подлагам на проблематизация и да го анализирам по този начин, а и не обичах да говоря на сленг.“ Мичъл споделя, че „най-накрая ме изгониха от 12-и клас. Върнах се по-късно и научих уроците, които бях изгубила.“ Тя казва и че „моята идентичност, тъй като тя не мина през образователната система, беше да бъда добър танцьор и артист... Изработвах много от собствените ми дрехи. Работех в дамското облекло и бях манекенка. Имах достъп до бутикови дрехи, които бяха твърде модерни за нашата общност... Ходих по улиците, облечена смазващо... Стоях на центъра с украинци и индийци... Когато се върнах в квартала ми, открих, че съм изградила провокативен имидж. Те мислеха, че съм непристойна, тъй като винаги ми се нравеха кавгите... Но имаше един етап, когато моите приятели, които бяха непълнолетни нарушители, станаха престъпници. Те можеха или да се хванат на някакви много скучни работи, или да започнат престъпна дейност. Да си престъпник е много романтично в младостта. Аз си помислих: „Ето къде свършва романтичността. Не виждам себе си в затвора...“
Мичъл обожава рокендрола. Казва: „Когато бях в тийнейджърските си години, рокендролът се излъчваше по радиото само от 4 до 5, след училище, и по два часа през съботите. Ако нямаш грамофон и просто ти се НАЛАГА да чуеш тези звуци, отиваш на място, където има музикален автомат... Засуетявах се около две кафенета, в които имаше такива автомати. Кафенето Ей Ем Кафе беше близко до къщата ми, а Си Ем Кафе беше в другия край на града и ми беше забранено да ходя там. Те бяха притежавани от две китайски момчета – Арти Мак и Чарли Мак. Можеше да се пилееш покрай кабините и да пушиш.“ За времето, когато е тийнейджърка – в края на 50-те години, тя казва: „Обичах да танцувам. Това беше страстта ми. Организирах вечер на танците в сряда, тъй като много трудно успявах да се приведа в ред през уикендите. Обичах Чък Бери. Рей Чарлз. What I'd Say. Харесвах Елвис Пресли. И Евърли Брадърс. Но после стана тая работа. Рокендролът премина през една много безидейна, скучна фаза. И през този период се появи фолк музиката и запълни празнотата. По това време имах приятели, които правеха партита, и седяха и пееха песни на Кингстън Трио. Тогава започнах да пея отново. Затова си взех този инструмент. Да пея на тези партита.“