Лукино Висконти (; * 1287 или 1292, Милано, Синьория Милано; † 24 януари 1349, Милано, Сеньория Милано) от род Висконти, е италиански кондотиер и съгосподар на Милано (1339 – 1349) от рода Висконти, управлявал съвместно с брат си, архиепископ Джовани Висконти. Управлението му допринася за укрепването на властта и териториалното разширение на фамилията, както и за утвърждаването на частното ѝ наследствено владение чрез нови придобивки и конфискации.
Не бива да се бърка с италианския филмов режисьор Лукино Висконти.
Произход Лукино е син на Матео I Висконти (1250 – 1322), господар на Милано, и съпругата му Бонакоса Бори. По бащина линия негови дядо и баба са Теобалдо (Тибалдо) Висконти и Анастасия Пировано, а по майчина – Скуарчино Бори и съпругата му. Има четири братя и пет сестри: Галеацо I (1277 – 1328) – господар на Милано (1322 – 1327), подест на Новара (1298 – 1299); съпруг на Беатриче д'Есте; Марко, нар. „Балатроне“ (ок. 1289 – 1329) – подест на Алесандрия (1310), политик и кондотиер, господар на Розате и на Лука (1329); Джовани (1290 – 1354) – епископ на Новара (1332), архиепископ на Милано от 1339, съгосподар на Милано (1349 – 1554) с Лукино Висконти, господар на Генуа (1352), господар на Болоня и Новара (1353); Стефано (1288 – 1337) – господар на Арона (1325), съпруг на Валентина Дория Катерина (1282 – 1311) – господарка на Верона (1298 – 1311) като съпруга на Албоино I дела Скала Дзакарина (1295 – 1328) – господарка на Комо като съпруга на Франкино Руска Флорамонда († 1321) – графиня на Маканьо Империале като съпруга на Гуидо Мандели Аниезе (неизв.) – съпруга на Чекино дела Скала Беатриче (* ок. 1280) – маркиза на Верукола като съпруга на Спинета Маласпина.
Има и един полубрат от извънбрачна връзка на баща си.
Биография Ранни години Сведенията за детството на Лукино Висконти са ограничени. Първоначално той е изключен от наследяването на властта и поема по военен път. Живее в голяма и богато украсена резиденция в миланския сестиер Порта Тичинезе, срещу църквата „Сан Джорджо ал Палацо“,Giulini, Memorie, т. V, с. 349 описвана като „много висока и дълга, със стаи и различни зали, украсени с невероятни картини и с водопровод“.Fiamma, De gestis Azonis ad an. 1337
През юни 1302 г. заговор, ръководен от Алберто Скоти от Пиаченца, Пиетро Висконти и Корадо Руска от Комо, сваля баща му Матео I Висконти от власт и позволява на рода Дела Торе да възстанови господството си над Милано. Лукино, заедно с братята си Марко, Джовани и Стефано намира убежище в манастира „Сант Еусторджио“.Giulini, Memorie, т. IV, с. 812-817
На 6 януари 1311 г. присъства на коронацията на Хайнрих VII Люксембургски за крал на Италия в базиликата „Свети Амвросий“ в Милано. След временното изгнание на баща му в Асти и последвалото помирение с императора, през октомври същата година Лукино е сред дванадесетте милански рицари, които придружават Хайнрих VII от Павия до Генуа и по-късно до Рим.Giulini, Memorie, т. V, с. 5-10
През 1314 г. Лукино придружава брат си Марко, Франческо да Гарбаняте и Симоне Кривели във военната кампания в Ломелина, предприета в отговор на разграбването на абатството „Моримондо“ и околните земи от рода Дела Торе. След поредица от сблъсъци войските на Висконти обсаждат замъка на Ферера Ербоньоне, защитаван от граф Гуидето Лангоско. Той устоява три дни и дори излиза в открит бой, но по настояване на съпругата си се предава и е третиран почтително от миланците. По-късно през годината войските на Висконти побеждават при Мортара и през декември превземат Тортона.Giulini, Memorie, т. V, с. 42-45
Битка при Монтекатини
През 1315 г., след победите при Понте Сан Пиетро и Скривия, Матео I Висконти се възползва от благоприятната военна ситуация и превзема Павия, като поверява управлението на града на Лукино. В следващите месеци Лукино подкрепя гибелините в района на Парма заедно с брат си Марко, а впоследствие се присъединява към кампанията в Тоскана в подкрепа на кондотиера Угучоне дела Фаджола.
На 29 август 1315 г. участва в решаващият сблъсък в битката при Монтекатини, където гибелините печелят категорична победа. По време на сраженията Лукино е ранен в крака. Същата година сключва брак с Виоланта ди Салуцо, дъщеря на маркиза на Салуцо, която вероятно му ражда дъщеря Катерина.Matteo I Visconti, на MedLands. Посетен на 17 април 2022 г. Виоланта умира скоро след това.Giulini, Memorie, т. V, с. 53-63
През 1317 г. Лукино предприема неуспешна обсада на Кремона от името на баща си.
През 1318 г. Матео I Висконти урежда втория брак на Лукино с Катерина Спинола, представителка на едно от двете водещи гибелински семейства в Генуа, редом с Дория. От този брак няма деца. Матео, добре запознат с нестабилната политическа ситуация в Генуа и постоянните конфликти с гвелфските родове Фиески и Грималди, предвижда, че Спинола и Дория скоро ще потърсят неговата подкрепа, което би му позволило да разшири влиянието си в града.Giulini, Memorie, т. V, с. 89-91
Военни операции срещу Угоне дел Балцо и Филип дьо Валоа На 2 декември 1319 г., близо до Казале, Угоне дел Балцо – граф на Солето, гвелф и сенешал на Пиемонт – попада в засада, организирана от войските на Лукино Висконти и савойския граф Филип I Савойски-Ахая, които се притичват на помощ на Марко I Висконти. Угоне е убит в сражението, а неговата смелост е възпята в множество поеми.
Няколко дни по-рано Лукино побеждава и Симоне дела Торе, превзел Валенца и опустошил Ломелина. Въпреки тези успехи, през същата година гвелфите, след като овладяват Крема чрез народен бунт, успяват да отблъснат две атаки на миланската армия, водена от подеста Бонифачо да Куриаго. Лукино участва и в битката при Тризеле, където отново е ранен.Giulini, Memorie, т. V, с. 98-99
На 5 юли 1320 г. Филип дьо Валоа пристига в Асти като представител на Робер Анжуйски и укрепва силите си с подкрепата на множество ломбардски гвелфи. По това време Лукино, заедно с братята си Галеацо и Марко, участва в обсадата на Верчели в подкрепа на рода Тицони срещу Авогадро. Тримата Висконти се оттеглят временно към Новара, където извършват преглед на войските си (между 3000 и 5000 конници, придружени от значителна пехота), след което се връщат към Верчели и лагеруват на около три мили от френските позиции. Според съвременни хронисти избухването на битка е предотвратено благодарение на дар, направен от Галеацо I Висконти: две сребърни бъчви, пълни с вино – или, според по-вероятни тълкувания, със злато.Giulini, Memorie, т. V, с. 99-103
Битка при Горгондзола
През февруари 1323 г. кондотиерът Рамон де Кардона, анжуйски наместник в Ломбардия, подтикнат от милански изгнани благородници, се присъединява към основните сили на гвелфите, след като превзема Алесандрия и Тортона. Армията му междувременно е подсилена от значителни контингенти, изпратени от множество ломбардски, пиемонтски и емилиански градове. Галеацо I Висконти разполага с ограничени сили, тъй като редица съюзни гибелински господари се помиряват с папата. В тази ситуация той може да укрепи Милано единствено чрез изграждането на бастион извън градските квартали.
Кралят на Германия Лудвиг IV Баварски безуспешно се опитва да убеди папския легат да прекрати похода, но успява да привлече на страната на Висконти родовете Скалиджери, Бонаколси и Есте. На 19 април Марко и Лукино Висконти напускат Милано начело на около 2000 пехотинци и 1000 конници. В късния следобед те се сблъскват с гвелфската армия, наброяваща приблизително 4000 пехотинци и 2000 конници, в района на Тречела (близо до Поцуоло Мартезана). Сражението продължава до настъпването на мрака и завършва с победа за гвелфите, които остават господари на бойното поле, макар да понасят двойно по-големи загуби. Лукино е тежко ранен, поради което Марко решава да се оттегли обратно към Милано.Giulini, Memorie, т. V, с. 138-144
Идване на Лудвиг IV Баварски в Италия
През 1327 г. Лудвиг IV Баварски, подтикнат от Марко и Лодризио Висконти, влиза в Милано, за да бъде коронясан за крал на Италия. Малко след пристигането си той нарежда ареста на братята Галеацо, Лукино и Джовани Висконти, тъй като смята поведението на Галеацо за двусмислено: външно той подкрепя исканията на краля, но едновременно с това търси помирение с Църквата. Тримата братя са хвърлени в подземните затвори на замъка в Монца. Те остават задържани до 25 март 1328 г., когато са освободени благодарение на намесата на Кастручо Кастракани. След като безуспешно се опитва да убеди новия император да промени решението си, Кастракани подновява офанзивата срещу флорентинците в Тоскана, демонстрирайки своята независимост от имперската власт.Giulini, Memorie, т. V, с. 176-178
Изоставен от антипапа Николай V, който се връща разкаян на служба при Йоан XXII, и предвиждайки възможни бунтове в Тоскана, Лудвиг IV се завръща в Ломбардия през април. Когато достига бреговете на река По, той е изоставен от 600 арбалетчици, които незабавно преминават на страната на Ацо Висконти. Междувременно Ацо и Джовани Висконти, подложени на натиск от Обицо III д’Есте чрез дъщеря му Беатриче, водят тайни преговори за помирение с папата. Те не забравят нито арогантността и алчността, с които традиционно се свързва слизането на германските крале в Италия, нито собственото си затваряне в Монца.
На 17 април Пинала и Мартино Алипранди успяват да проникнат в Монца и да я превземат, принуждавайки губернатора Лудвиг фон Тек да се укрие в замъка, който веднага е подложен на обсада. На 21 април Лудвиг IV, разгневен от събитията и от промяната в позиция на Висконти спрямо папството, свиква заседание в Маркария, където настоява за събирането на армия с цел да бъдат подчинени бунтовните градове. В Кремона той формира войска от около 1000 пехотинци и 2000 конници.
В началото на май Лудвиг IV достига стените на Лоди, но е отказан достъп и насочва усилията си към Меленяно, а след това към Монца. Лукино Висконти се придвижва към Меленяно, но установява, че императорът вече е преминал оттам. Имперските сили се опитват да атакуват Монца от изток, за да освободят обсадения замък, но не успяват да прекосят придошлата река Ламбро, чиито води остават непроходими няколко дни.
По съвет на милански благородници, противници на Висконти, Лудвиг IV се насочва седем мили на север до Аляте, където има мост над реката, преминава го и се връща, за да атакува Монца от запад. Градът обаче отказва да отвори портите си и императорът е принуден да обсажда замъка без успех в продължение на няколко дни, като единственият резултат е бягството на Аморато дела Торе, син на Гуидо дела Торе.
След като се отказва от намерението да превземе Монца, Лудвиг IV се насочва към Милано, което е още по-добре укрепено. И тази обсада се проваля. Изоставен от повечето гибелински господари, с изключение наКангранде I дела Скала, императорът решава да прекрати кампанията и се оттегля в Павия. На 23 септември той потвърждава имперския викариат на Ацо Висконти, брат на Лукино, отменяйки привилегиите и феодите, раздадени през предходните две години, след което се завръща в Германия.Giulini, Memorie, т. V, с. 184-192
Провалена обсада на Верона
През април 1337 г., след нападението на Мастино II дела Скала срещу Венеция, Ацо Висконти свиква съвещание с участието на Гонзага, Есте и други ломбардски господари. Решено е не само да не се оказва подкрепа на Мастино, но и да бъде събрана обща армия за водене на война срещу него. Командването на 300 милански конници е поверено на Лукино Висконти, който се отправя към Верона, за да започне обсадата.