Енинският стихирар е забележителен средновековен български книжовен паметник от XIV век. Открит е през 1842 г. в старопланинското село Енина, Старозагорска област (Казанлъшко). Ръкописът е съставен от 224 пергаментни листа. Днес той се съхранява в Националния археологически музей в град София.
Палеографски и езикови особености В изписването на текста на Енинския стихирар са участвали трима различни преписвачи-книжовници. Те са се сменяли непрекъснато в процеса на работа, като палеографският анализ показва, че понякога промяната на ръката става в рамките на една и съща страница.
Езикът на паметника отразява характерните черти на българската книжовна традиция от епохата на късното средновековие. Във фонетично отношение се забелязва силно влияние на източнобългарските говори (диалекти). Особено ценно за лингвистиката е проникването на жива народна разговорна лексика в богослужебния текст. Например, традиционното българско наречие „снощи“ се среща регистрирано в писмена форма за първи път именно върху пергаментните страници на Енинския стихирар.
Жанрова специфика и съдържание Ръкописът представлява изключителен интерес за медиевистиката и историята на православната литургика, тъй като илюстрира еволюцията на химнографските сборници на Балканите. Енинският стихирар е единственият запазен български средновековен паметник, който изрично носи в заглавието си жанровото определение „стихирар“.
Класическите византийски и най-ранните славянски (предимно руски) стихирари са строго специализирани певчески сборници, съдържащи единствено стихири. За разлика от тях, Енинският стихирар има смесен характер – съдържанието му преминава отвъд границите на чистия стихирар и включва цели текстове на богослужебни служби за по-голямата част от големите църковни празници.
Неговият състав документира преходния процес на сливане на традиционния стихирар с празничния миней. Това е постигнато чрез попълването на структурата му с: канони; кондаци; икоси; пълни химнографски композиции (служби).
Датировка и връзка с Търновската школа Редица литургически указания в паметника свидетелстват за богослужебна практика, съобразена с Йерусалимския устав, което дава основание на изследователите да отнесат окончателното му оформяне към началото на втората половина на XIV век.
Въпреки че в състава му не са открити оригинални произведения на преки български средновековни автори, в ръкописа е включена службата за Света Петка Търновска – преведена в столичния град Търново, най-вероятно около 1243 г. по време на царуването на Колиман I Асен. Тази и други текстологични особености свързват Енинския стихирар с традициите на Търновската книжовна школа. Паметникът все още не е претърпял цялостно академично критическо издание.
Вижте също Енински апостол – друг, по-ранен старобългарски паметник (XI век), открит в същото село.
Литература Мирчев, К., Хр. Кодов. „Енински апостол. Старобългарски паметник от XI век“. София, 1965 г. (В увода се споменава и контекстът на откриването на Енинския стихирар). Попов, Г. „Триодни произведения на Константин Преславски“. София, 1985 г.
Категория:Среднобългарска литература Категория:Български ръкописи Категория:Християнски богослужебни книги