Политика на умиротворяване или политика на отстъпки е дипломатическа политика на политически, материални или териториални отстъпки с цел избягване на конфликт с агресивна сила. Appeasement – World War 2 on History Терминът най-често се прилага към външната политика на няколко поредни правителства на Обединеното кралство (на Рамзи Макдоналд (на длъжност: 1929 – 1935), Стенли Болдуин (1935 – 1937) и най-вече Невил Чембърлейн (1937 –1940)) по отношение на нацистка Германия и фашисткото кралство ИталияRobert Mallett, „The Anglo‐Italian war trade negotiations, contraband control and the failure to appease Mussolini, 1939 – 40.“ Diplomacy and Statecraft 8.1 (1997): 137 – 67. между 1935 и 1939 г. Под британски натиск, подобна насока има и френската външна политика от периода.
В началото на 30-те години на XX век отстъпките в дипломацията са широко възприемани като желателни по ред причини: поради антивоенните настроения, породени от травмите от Първата световна война, съображенията за обоснованост на реваншистките настроения след Договора от Версай у част от германското общество и схващането, че фашизмът е полезна форма на антикомунизъм. През 30-те години политиката на умиротворяване е популярна сред британската върхушка, включително кралското семейство, големия бизнес от лондонското Сити, Камарата на лордовете и медии като Би Би Си и Таймс. Andrew Roberts, „'Appeasement' Review: What Were They Thinking? Britain's establishment coalesced around appeasement and bared its teeth at those who dared to oppose it“, Wall Street Journal 1 Nov. 2019). Въпреки това, към момента на Мюнхенското споразумение – сключено на 30 септември 1938 г. между Германия, Обединеното кралство, Франция и Италия – на нея вече се противопоставят Лейбъристката партия, няколко дисиденти-консерватори (като бъдещия министър-председател Уинстън Чърчил, министърът на войната Дъф Купър и бъдещият министър-председател Антъни Идън).
Тъй като тревогата за възхода на фашизма в Европа нараства, Чембърлейн прибягва до опити за цензура на новините, за да контролира общественото мнение. След Мюнхен той уверено обявява, че е осигурил „мир за нашето време“. Hunt, The Makings of the West p. 861.
Повече от осемдесет години учени, политици и дипломати интензивно обсъждат политиката на отстъпки. Оценките на историците варират от осъждане („Урокът от Мюнхен“ – довел до това, че са позволили на Хитлеристка Германия да стане твърде силна), до преценката, че Германия е била толкова силна, че е можела да спечели война и че отлагането на конфронтацията е било най-доброто.
Предистория Политиката на Чембърлейн на умиротворяване произтича от провала на политиката на колективна сигурност на Общество на народите (ОН). Организацията е създадена след Първата световна война с надеждата, че международното сътрудничество и колективната съпротива срещу всяка агресия могат да предотвратят нова война. Членовете на ОН имат право на помощ от страна на другите членове, ако са нападнати. Политиката на колективна сигурност върви успоредно с мерките за постигане на международно разоръжаване и където е възможно трябва да се основава на икономически санкции срещу агресора. Оказва се, че това е неефективно, по-специално когато се сблъсква с агресия от страна на диктатори, като ремилитаризацията на Рейнланд от Германия и нахлуването на Италия под управлението на Бенито Мусолини в Абисиния (днес Етиопия).
Японска инвазия в Манджурия През септември 1931 г. Японската империя, член на ОН, нахлува в Манджурия в североизточен Китай, твърдейки, че населението там е не само китайско, но и мултиетническо. Република Китай се обръща към ОН и САЩ за помощ. Съветът на ОН иска от страните да се оттеглят на първоначалните си позиции, за да позволят мирно уреждане. САЩ напомнят за тяхното задължение съгласно Пакта Бриан-Келог-Бриан да уредят проблема по мирен път. Япония не се подчинява и продължава да окупира цяла Манджурия. ОН създава комисия за разследване на инцидента, която осъжда Япония и ОН приема нейния доклад през февруари 1933 г. В отговор Япония напуска ОН и продължава настъплението си в Китай; нито ОН, нито САЩ предприемат действия. Въпреки това САЩ възприемат доктрината Стимсън и отказват да признаят завоеванията на Япония, което изиграва роля в промяната на политиката на САЩ в края на 30-те години на XX век в полза на Китай пред Япония. Някои историци, като Дейвид Томсън, твърдят, че „бездействието и неефективността на ОН в Далечния изток насърчава всички европейски агресори, които планират подобни актове на неподчинение“. Thomson, David (1957) Europe Since Napoleon, London: Longans Green & Co. p. 691
Англо-германско военноморско споразумение В този договор от 1935 г. Обединеното кралство разрешава на нацистка Германия да започне възстановяването на своя военен флот (Кригсмарине), включително на своите подводници, въпреки че Хитлер вече е нарушил Версайския договор.
Абисинска криза
Бенито Мусолини има имперски амбиции в Абисиния. Италия вече владее съседните Еритрея и Сомалия. През декември 1934 г. има сблъсък между войските на кралската италианска армия и войските на имперската етиопска армия при Валвал, близо до границата между британския и италианския Сомалиленд, при който италианците превземат спорната територия и падат убити 150 абисинци и 50 италианци. Когато Италия иска извинения и обезщетение от Абисиния, последната обжалва пред ОН, като император Хайле Селасие се обръща лично към събранието на организацията в Женева. ОН убеждава и двете страни да потърсят споразумение съгласно Итало-етиопския договор от 1928 г., но Италия продължава движението на войски и Абисиния отново се обръща към ОН. През октомври 1935 г. Мусолини започва нова атака срещу Абисиния. ОН обявява Италия за агресор и налага санкции, но въглищата и петролът не са включени; смята се, че блокирането им ще предизвика война. Албания, Австрия и Унгария отказват да приложат санкциите; Германия и САЩ отсъстват. Въпреки това италианската икономика понася загуби. ОН обмисля да затвори и Суецкия канал, което би спряло оръжията за Абисиния, но не го прави, като смята, че това би била твърде сурова мярка. Taylor, A.J.P., English History, 1914 – 1945, 1965
По-рано, през април 1935 г., Италия се присъединява към Великобритания и Франция в протестите срещу превъоръжаването на Германия. Франция иска да успокои Мусолини, за да го държи далеч от съюз с Германия. Великобритания е по-малко враждебна към Германия, задава темпото в налагането на санкции и мести военноморския си флот в Средиземно море. През ноември 1935 г. британският външен министър, сър Самюъл Хор, и френският министър-председател, Пиер Лавал, провеждат тайни срещи, в които се съгласяват да отстъпят две трети от Абисиния на Италия. Въпреки това в пресата прониква информация и общественото недоволство принуждава Хор и Лавал да подадат оставки. През май 1936 г. въпреки санкциите Италия превзема Адис Абеба, столицата на Абисиния, и провъзгласява Виктор Емануил III за император на Етиопия. През юли ОН се отказва от санкциите. Този епизод сериозно дискредитира органишзацията.
Ремилитаризация на Рейнланд
Съгласно Версайското споразумение Рейнската област е демилитаризирана зона и Германия приема това споразумение съгласно договорите от Локарно от 1925 г. Хитлер обаче твърди, че това заплашва Германия и на 7 март 1936 г. изпраща Вермахта в Рейнланд. Той разчита Великобритания да не се намеси, но не е сигурен как ще реагира Франция. Много от съветниците му не одобряват инвазията и офицерите имат заповед да се оттеглят, ако срещнат френска съпротива. Франция се консултира с Великобритания и протестира до ОН, но не предприема никакви действия. Премиерът Стенли Болдуин заявява, че Великобритания няма сили да подкрепи Франция и че във всеки случай общественото мнение няма да го позволи. Във Великобритания се приема, че германците просто влизат в „собствения си заден двор“. Хю Далтън, депутат от Лейбъристката партия, който обикновено се застъпва за твърда съпротива срещу Германия, казва, че нито британският народ, нито лейбъристите биха подкрепили военни или икономически санкции. Taylor, A.J.P., English History, 1914 – 1945, 1965 В Съвета на ОН само Съветският съюз предлага санкции срещу Германия. Хитлер е поканен да преговаря и предлага пакт за ненападение със западните сили. Попитан за подробности, той не отговоря. Окупацията на Рейнланд го убеждава, че международната общност няма да му се съпротивлява и Германия заема силна стратегическа позиция.
Испанска гражданска война Много историци твърдят, че британската политика на ненамеса в испанската гражданска война е продукт на антикомунистическата позиция на управляващата върхушка. За разлика от тях Скот Рамзи (2019) твърди, че Великобритания демонстрира „добронамерен неутралитет“, като просто избягва да фаворизира едната или другата страна. Целта е в една европейска война Великобритания да се радва на „доброжелателния неутралитет“ на която и страна да победи в Испания. Scott Ramsay. „Ensuring Benevolent Neutrality: The British Government's Appeasement of General Franco during the Spanish Civil War, 1936 – 1939“. International History Review 41:3 (2019): 604 – 623. DOI: https://doi.org/10.1080/07075332.2018.1428211.
Провеждане на политиката (1937 – 1939)
През 1937 г. Стенли Болдуин подава оставка и Невил Чембърлейн поема поста министър-председател и провежда политика на умиротворяване и превъоръжаванеMujtaba Haider Zaidi „Chamberlain and Hitler vs. Pakistan and Taliban“ The Frontier Post Newspaper, 3 July 2013 . Репутацията на Чембърлейн като примирител се основава до голяма степен на преговорите му с Хитлер за Чехословакия през 1938 г.
Аншлус Когато Германската империя и Австро-Унгария се разпадат през 1918 г., Австрия остава като малка държава с временно възприетото име Deutschösterreich („Германско-Австрия“), като огромното мнозинство от австрийските германци искат да се присъединят към Германия. Въпреки това споразуменията на победителите от Първата световна война (Версайският договор и Договорът от Сен Жермен) категорично забраняват съюза между Австрия и Германия, както и името „Германо-Австрия“, което след появата на Първата република Австрия през септември 1919 г. става „Австрия“. Конституциите както на Ваймарската република, така и на Първата австрийска република включват целта за обединение, подкрепяна от демократичните партии. Възходът на Хитлер обаче помрачава ентусиазма за подобен план. Хитлер, австриец по произход, от много млада възраст е пангерманист и има пангерманска визия за Велик германски райх още от началото на политическата си кариера. Той каза в Моята борба (1924), че ще се опита да обедини родната си Австрия с Германия с всички възможни средства и със сила, ако е необходимо. До началото на 1938 г. Хитлер е консолидирал властта си в Германия и е готов да приложи този отдавна лелеян план.