Сиенската школа е направление в италианската живопис, развиващо се в град Сиена, Тоскана, през 13 – 16 век.
Особености Тази школа се отличава с особено, присъщо само на нея смесване на византийски, готически и ренесансови елементи.
Художниците, творили по сиенски маниер, дълго време са недооценявани от изкуствоведческата наука. Това е свързано на първо място с традицията, наложена с теоретичните анализи на Джорджо Вазари. Твърденията му, че византийската живопис е основа на сиенската школа, имат повърхностен характер.
Сиена постоянно се конкурира с Флоренция за хегемония в Тоскана, а сиенските художници се състезават с флорентинските. От съвременна гледна точка се счита, че през 13 – 14 век Сиенската школа изпреварва в художествено отношение флорентинската, но през 15 – 15 век ѝ отстъпва това първенство.
За определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметра: 1. наличие на приемственост на художествените прийоми и навици; 2. наличие на художествени династии. При Сиенската школа освен изброеното има нещо различно – свой особен светоглед, както и религиозна идеология, която формира този светоглед.
Сиенският художник не иска и не може да бъде флорентински, защото вече е сиенски чрез своя сиенски патриотизъм, вярност на традицията и своеобразно разбиране за красота. Вероятно сиенският художник е по-близо до „божествения свят“ отколкото до земния, затова той следва тези художествени прийоми, които от неговата гледна точка могат реално да придадат религиозната идея отколкото т. нар. реализъм.
Начало
Източниците на сиенската живописна традиция следва да се търсят във втората половина на 13 век. Именно към този период се отнася творчеството на първите художници, предшественици на Дучо ди Буонинсеня, които започват да трансформират разпространилата се в Тоскана византийска живопис в съответствие със своите представи и вкусове. Разпространението на византийските маниери е свързано с общото мнение, че византийските икони по-достоверно предават ликовете на Христос и останалите евангелски персонажи, и притежават чудодейна сила. Готическите импулси, проникващи в Тоскана от север, внасят корективи и възпитават вкус към експериментиране.
От една страна цялата тосканска живопис от това време, и сиенската в частност, може да се разглежда само като провинциален вариант на византийската живопис, наравно с живописта на гърците, сърбите или българите. От друга страна сиенските художници създават разнообразни вариации на византийските теми. Те все повече се отделят от византийската неподвижност и застиналост, създавайки уникална сплав от достигналите до тях различни художествени стилове.
13 век: Дуеченто
От средата на 13 век в сиенската живопис се забелязва завладяващо оживление. Положителна роля в развитието на Сиенската школа изиграва появата в Сиена на Копо ди Марковалдо. Сиенските художници от втората половина на 13 век – Гуидо да Сиена, Диетисалви ди Спеме, Гуидо ди Грациано и др., със своите разнообразни корекции на византийското изкуство подготвят почвата за качествения скок в сиенската живопис. Нужен е обаче талант, който да издигне сиенското изкуство на това ново ниво. Този художник се оказва именно Дучо ди Буонинсеня.
След битката при Монтаперти (1260 г.), в която сиенците с вяра в това, че ги покровителства Богородица, побеждават флорентинците, Сиена става център на култа към Мадоната. През 1260 – 1300 г. повечето икони на Мадоната за църквите на Тоскана се рисуват в художествените работилници на Сиена. Именно затова в сиенската живопис, достигнала до нас от тези времена, има така много изображения на Богородица. Нейният култ в Сиена толкова дълбоко се вкоренява, че освен в църквите сиенциte смятат за нужно да поставят нейния „портрет“ и на стената на Палацо Публико, за да може да „присъства“ на всички заседания на Градския съвет (фреската е на Симоне Мартини – „Маестà“ от 1315 г.)
Художници (1200 – 1250) Майстор от Треса (ок. 1215 – сл. 1250)
Художници (1251 – 1300) Копо ди Марковалдо (ок. 1225 – ок. 1275 Гуидо да Сиена (ок. 1230 – ок. 1290) Диетисалви ди Спеме ( ок. 1250 – 1291) Гуидо ди Грациано (посл.четвърт на XIII век) Риналдо да Сиена (посл. четвърт на XIII век) Вигорозо да Сиена (посл. четвърт на XIII век)
14 век: Тречeнто
С изключение на крупната политико-нравствена манифестация, каквато са фресковите алегории на Амброджо Лоренцети в Палацо Публико, практически цялата сиенска живопис на 14 век тематично е свързана с Библията или с жизнеописанието на светците, респективно тя е изцяло религиозна.
В края на 13 век Дучо ди Буонинсеня радикално трансформира византийския маниер, създавайки това, което вече може отчасти да се счита за разновидност на готическата живопис. Около него възниква цяла група ученици: Маестро ди Бадия а Изола, Уголино ди Нерио, Сеня ди Бонавентура и неговият син Николо ди Сеня, както и т. нар. Маестро ди Чита ди Кастело. Дучо е фундаментът на Сиенската школа.
Следващата крупна фигура е Симоне Мартини. Той е вече запознат с живописния рационализъм на Джото, но го преработва в готически дух, като създава изискано художествено съчетание. Негови ученици са Липо Меми и някои художници, работещи в Авиньон, като напр. Матео Джованети.
Големи художници от първата половина на 14 век са братята Пиетро и Амброджо Лоренцети. Пиетро смело включва в своето творчество някои иновации на Джото. Той повлиява на Николо ди Сер Соцо и Бартоломео Булгарини. Амброджо Лоренцети, който през 1321 г. е във Флоренция, в своето творчество използва опита на флорентинските художници.
Епидемията от чума през 1348 г. внася своите корективи. Общият упадък застига страната и художествения процес, като някои от художниците просто умират от чума. След тази катастрофа, по сметка на специалистите, производството на художествени продукции в Тоскана се съкращава около пет пъти.
Художниците от втората половина на 14 век – Лука ди Томе, Липо Вани, Якопо ди Мино дел Пеличайо и др. в своето творчество се опират на постиженията на Сиенската школа от първата половина на века, създавайки изискано религиозно изкуство.
Художници (1301 – 1350) Дучо ди Буонинсеня (ок. 1255 – 1318 или 1319) Сеня ди Бонавентура (ок. 1280 – 1331), племенник на предходния Николо ди Сеня (незив. – ок. 1348), син на предходния Франческо ди Сеня (документиран 1328 – 1339), брат на предходния
Мемо ди Филипучо (ок. 1260/1265 – сл. 1324) Липо Меми (1390-те – 1356), син на предходния; Симоне Мартини (ок. 1284 – 1344), зет на Мемо ди Филипучо
Маестро ди Бадия а Изола (неизв. – ок. 1290 – 1320) Маестро ди Чита ди Кастело (неизв. – 1-ва пол. на 14 век) Барна да Сиена (15 век), вероятен Уголино ди Нерио (ок. 1280 – 1330-1335)
Амброджо Лоренцети (ок. 1290 – 1348) Пиетро Лоренцети (ок. 1280 – 1348), брат на предходния Уголино Лоренцети – измислено име от изкуствовед, всъщност картините принадлежат на четката на Бартоломео Булгарини Бартоломео Булгарини (1300 (или 1310) – 1378) Надо Чекарели (работи в Сиена 1330 – 1360 г.)
Художници (1351 – 1400) Бартоло ди Фреди (ок. 1330 – 1410) Спинело Аретино (ок. 1350 – 1410) Тадео ди Бартоло (ок. 1362 – 1422) Андреа Вани (1330/1333 – сл. 1414) Липо Вани (работи 1341 – 1375 г.) Франческо ди Ванучо (неизв. – пр. 1391) Лука ди Томе (ок. 1330 – сл. 1389) Николо ди Сер Соцо (неизв. – 1363) Паоло ди Джовани Феи (ок. 1345 – 1411) Николо ди Бонакорсо (незив. – 1388) Якопо ди Мино дел Пеличайо (1315/19 – пр. 1396) Андреа ди Бартоло (ок. 1360/70 – 1428)
Портретен жанр За влиянието на Сиенската школа на създаване на портретния жанр (виж Портретът в италианския Ренесанс).
15 век: Куатроченто
Ако „идеен мотор“ на флорентинската живопис на 15 век са представите на хуманистите и научните знания, то идеен стълб на художниците от Сиена през 15 век е отново религиозната нравственост. Това положение учените обясняват с влиянието, което има нравственият пример на Св. Екатерина Сиенска, а така също проповедите на църковния деятел Св. Бернардин, живял в Сиена в началото на 15 век, който със своите речи довежда тълпата до изстъпление. Възвишената религиозна духовност изисква съответен художествен език, във връзка с който живописните прийоми на международната готика се оказват по-близко до сиенските художници отколкото прийомите на Флорентинската школа. Разбира се сиенските майстори виждат творбите на флорентинците, но се отнасят към тях с известно отчуждение. Възможно е причината да е дългият антагонизъм между Сиена и Флоренция. Така или иначе, ако сравним живописта на Флоренция и живописта на Сиена през 15 век, се забелязва консервативността на последната. Този консерватизъм не отменя особената поетичност и изисканост, присъщи на Сиенската школа в цялост.
15 век е „сребърният век“ на сиенската живопис. През този период новият разцвет на Сиенската школа не е така ярък като разцвета във Флоренция, но е не по-малко интересен.
Художници (1401 – 1450) Джовани ди Паоло (ок. 1400 – 1482) Пиетро ди Джовани д'Амброджо (документиран 1410 – 1449) Стефано ди Джовани Сасета (1392 – 1450/1451) Маестро дела Осерванца (работи ок. 1430-1480-те г.) Приамо дела Куерча (1400 – ок. 1467/68) Лоренцо ди Пиетро (Векиета) (1410 – 1480) Доменико ди Бартоло (ок.1400/1404 – 1444/1447) Мартино ди Бартоломео (ок. 1370/1375 – ок. 1434) Бенедето ди Биндо (ок. 1380-85 – 1417) Сано ди Пиетро (1405 – 1481) Грегорио ди Чеко (известен 1418 – 1424)
Сиенската живопис от втората половина на 15 век е недостатъчно добре изучена. Сега вече става ясно, че сиенският Ренесанс не е бледа сянка на Ренесанса във Флоренция, а притежава самостоятелно развитие от средата на 15 век. Голяма роля в постепенното преобразяване на сиенската 200-годишна традиция изиграва Еней Силвий Пиколомини, който под името Пий II е избран за папа. Този изтъкнат хуманист и литератор покровителства Сиена по времето на своя понтификат, опекунства изкуството и е проводник на нов светоглед. Сиенските художници все повече се включват в кръговрата на тосканските художествени идеи, а постиженията на сиенските живописци предизвикват възхищение у флорентинските художници, склонни към поетически светоглед, напр. у Ботичели.
Флорентинско влияние имат работите на един от водещите художници на Сиена от 15 век – Сасета. През 1427 и 1457 – 59 г. в Сиена идва Донатело. Създадените от него в града произведения усилват влиянието на флорентинските художествени идеи, които намират отражение в творчеството на Векиета и Доменико ди Бартоло. Тези идеи отчасти присъстват в творчеството на сиенските художници от 2-рата половина на 15 век - Матео ди Джовани, Нерочо де Ланди, Франческо ди Джорджо, Бенвенуто ди Джовани, трактувани от тях в чисто сиенски, приказно-поетически, готически дух.
Художници (1451 – 1500)
Матео ди Джовани или Матео да Сиена (ок. 1430 – 1495) Нерочо де Ланди (1447, Сиена – 1500) Сано ди Пиетро (1405 – 1481) Франческо ди Джорджо (1439 – 1501) Бернардино Фунгаи (1460 – 1516) Бенвенуто ди Джовани (1436 – сл. 1518) Пиетро Ориоли (ок. 1458 – 1496) Гуидочо Коцарели (1450 – 1517) Пелегрино ди Мариано (ок. 1425 – ок. 1495) Андреа ди Николо (ок. 1440 – 1514) Майстор на историята за Гризелда (работи в края на XV век) Пиетро ди Доменико да Сиена (1457 – 1506) Никола ди Улисе да Сиена (документиран 1428 – 1470)
16 век: Чинкуечeнто Големите сиенски художници на 16 век – Содома и Доменико Бекафуми работят вече в съвсем друг стил, който се определя като маниеризъм.