Версайският договор е един от договорите към края на Първата световна война. С него се слага край на войната между Германия и Антантата.
Подписан е във Версай, Франция на 28 юни 1919 г. – точно 5 години след убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, станало повод за началото на войната. Другите Централни сили на германска страна са разгледани в отделни договори.
Договорът е изработен на Парижката мирна конференция, която работи от януари 1919 г. под председателството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Влиза в сила на 10 януари 1920 г., след ратификацията му от Германия и четирите главни съюзни държави – Великобритания, Франция, Италия и Япония. Три от участвалите на конференцията държави – САЩ, Хиджаз и Еквадор отказват да го ратифицират. Американският Сенат не подписва договора заради нежеланието на САЩ да се свързват с участие в Обществото на народите (където преобладава влиянието на Великобритания и Франция), чийто устав е съставна част от Версайския договор. В замяна на това САЩ сключват с Германия специален договор през август 1921 г., почти идентичен с този от Версай, но не съдържащ алинеите за Обществото на народите.
Версайският мирен договор има за цел да затвърди границите в полза на държавите-победителки. Германия не е допусната до преговорите, поради което договорът е приет за диктат, срещу който германците започват да се съпротивляват. Договорът урежда не само положението на Германия в следвоенния свят, но задава и принципите, по които по-късно се изготвят договорите с останалите победени страни (виж Версайска система от договори).
Договаряне Преговорите между силите от Съглашението започват на 18 януари в сградата на френското външно министерство. Първоначално участват 70 делегати от 27 държави. Победените във войната Германия, Австрия и Унгария са отстранени от преговорите. Русия също е изключена, заради Бресткия договор с Германия от 1918 г., чрез който Германия получава част от руската територия и ресурси.
До май 1919 г. най-важната роля за договарянето на комплексните условия на мира се пада на съвет от десетима, съставен от държавния глава и външния министър на всяка от петте големи страни-победителки (Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония). Тъй като този съвет се оказва тромав за ефективно вземане на решения, Япония и външните министри напускат основните срещи, при което в комисията остават само четирима членове. След като териториалните претенции на Италия за град Фиуме (днес Риека) не са удовлетворени, италианският премиер Виторио Орландо напуска срещите, връщайки се едва през юни за подписването на договора.
Финалните условия са определени от лидерите на „големите три“ държави – британския премиер Дейвид Лойд Джордж, френския премиер Жорж Клемансо и американския президент Удроу Уилсън. Дори и с тази малка група е трудно да се вземе решение за обща позиция, защото техните цели често са в противоречие един с друг. Резултатът е наречен „нещастен компромис“.
Целите на Великобритания Територията на Великобритания е засегната в много по-малка степен по време на войната, затова премиерът Дейвид Лойд Джордж не подкрепя репарациите като санкция колкото французите. Великобритания гледа на възстановена Германия като на важен търговски партньор и се притеснява от ефекта, който те ще окажат върху германската и съответно – британската икономика. В противоречие на това обаче той изисква и успява да получи компенсация за големия брой вдовици, сираци и мъже, останали без работа вследствие на войната. От друга страна, Лойд Джордж е притеснен от предложението на Удроу Уилсън за „право на самоопределяне“ и, както французите, иска да запази територията на империята си непокътната.
Целите на САЩ
В САЩ има силни антиинтервеционистки настроения преди и след като държавата влиза във войната през април 1917 г. и много американци искат да приключат с европейските въпроси по-бързо. САЩ взимат по-отстъпчива позиция относно немските репарации. Преди края на войната президентът Удроу Уилсън, заедно с други американски представители като Едуард Хаус, представя своите Четиринадесет точки по време на реч на Парижката мирна конференция. САЩ също желаят да доразвиват икономическите си отношения с Германия и затова не желаят да осакатят немската икономика.
Целите на Франция Френската делегация в Париж, предвождана от Клемансо, има за своя цел възстановяването на френската хегемония в Европа. От 1870 г. до 1914 г. Германия претърпява голямо икономическо и демографско развитие и надминава Франция. Заради това Клемансо използва конференцията, за да възстанови позицията на Франция като великата сила в континентална Европа.
Съдържание Създава се Съюзническа контролна комисия, която трябва да следи за изпълнението на договора. Тя има голяма власт и може да отмени всяко решение на правителството, ако то противоречи на договора или заплашва неговото изпълнение.
Все пак най-тежките клаузи на договора са VII и VIII – първата обявява германския император Вилхелм II за пряко отговорен за войната, поради което би трябвало да бъде съден (в действителност той избягва процеса, като отива в Холандия); втората постановява, че Германия е виновна за войната. Именно това дава на съюзниците моралното право да наказват Германия.
Паралелна вина за започване на войната има и Великобритания, която още от средата на месец юли концентрира целия си военен флот в близост до бреговете на острова, за да осъществи морска блокада на германските кораби по време на войната.
За Германия е важно, че остава единна държава, каквото не е било намерението на Клемансо. Последният по-късно пише в мемоарите си, че това „не е договор, а примирие за 20 години“. Поради несъгласието си с договора, който е в пълен разрез с 14-те точки на Уилсън, САЩ не го подписват. Германия не е допусната в преговорите, затова договорът е приет за диктат и поради несправедливите си клаузи застрашава следвоенния ред. Германия се стреми към неговата ревизия (която успява да постигне до известна степен през 30-те години) и към военен реванш, който е пряка причина за Втората световна война.
Териториални изменения
Германия е принудена да се откаже от своите колонии, както и от част от европейските си територии. Западна Прусия, която Прусия е анексирала при подялбите на Полша, е дадена на Полша, която благодарение на това получава и излаз на Балтийско море. Елзас и Лотарингия, населени с около 90% етническо немско населениеwww.verwaltungsgeschichte.de, са предадени на Франция (част от Свещената римска империя между 10 и 18 век, а после част от Франция в периода между 18 век и 1870 г.) и присъединени към Германия през 1871 г. в резултат на Френско-пруската война. Северна Ютландия е върната на Дания след референдум, проведен на 14 февруари 1920 г. Централна Ютландия, включително град Фленсбург, остава част от територията на Германия след отделен референдумм, проведен на 14 март 1920 г. Областта на град Познан, части от Източна Прусия и Полският коридор са предадени на новосъздадената Полска република (Полският коридор има за цел да свърже Полша с Балтийско море). Областта Хлучинско от Горна Силезия е предадена на Чехословакия без референдум. Източната част на Горна Силезия е предадена на Полша, въпреки че при референдума Полша получава само 45% от гласовете (717 122 гласа за Германия и 483 514 за Полша). Областите на градовете Малмеди и Ойпен са предадени на Белгия, както и неутралната и пруската част на Моресне и Венбанската железопътна линия. Данциг (сега Гданск), с прилежащите му земи, е обявен за „свободен град“. Мемелската област е предаден под контрола на държавите-победителки (през февруари 1923 г. е присъединен към Литва). Саар преминава за 15 години под управлението на Лигата на нациите, а след изтичането им – съдбата на областта трябва да се реши с плебисцит. Мините в Саар са предадени в собственост на Франция. Забранено е на Австрия да се обедини с Германия.
В резултат на това територията на Германия намалява от 541 000 на 467 000 кв. км; като последица от войната и изгубването на територии, населението на Германия намалява от около 68 на около 60 милиона души, от които около 5 млн. етнически германци остават в новосформираните държави.
На Германия са отнети всичките колонии, завладени от Антантата през войната – Германска Източна Африка (сега Танзания), Германска Югозападна Африка (сега Намибия), Того, Камерун, чиято територия се простира на територията на днешната държава Камерун и Източна Нигерия, както и германските владения в Тихия океан. Колониите са разделени между главните държави-победителки, на основата на системата за мандатни територии на Лигата на нациите: В Африка: Танганика става подмандатна територия на Великобритания, районът на Руанда-Урунди – подмандатна територия на Белгия, „Триъгълникът Кионга“ (Югоизточна Африка) е предаден на Португалия (тези територии по-рано съставят Германска Източна Африка), Великобритания и Франция разделят Того и Камерун; ЮАС получава мандат върху Югозападна Африка.
В Тихия океан, в качеството си на подмандатни територии, към Япония са предадени принадлежащите преди това на Германия острови на север от екватора, към Австралийския съюз – Германска Нова Гвинея, към Нова Зеландия – островите Самоа.
По време на Версайския мирен договор Германия се отказва от всички концесии и привилегии в Китай, от правото на консулска юрисдикция и от всякаква собственост в Сиам, от всички договори и спогодби с Либерия, признава протектората на Франция над Мароко и на Великобритания над Египет. Правата на Германия по отношение на Цзяочжоу и цялата Шандунска провинция на Китай преминават към Япония (вследствие на това, Версайския договор не е подписан от Китай).
Ограничения На Германия е наложено да разпусне своята наборна армия, която е наброявала около 8 млн. души през войната, и да създаде професионална армия от само 100 000 души (райхсвер); целият генерален щаб се разпуска; на Германия е отнето цялото тежко въоръжение – флот (освен 36 малки стражеви кораби), артилерия, военновъздушни сили. Военноморските сили са ограничени до 15 000 души, шест линкора, шест крайцера, 12 разрушителя и 12 миноносци. Забранено е използването на подводници.
Забранена е търговията с оръжия, използването на отровен газ, военни самолети, танкове и бронирани коли, и морските блокади. Наложени са ограничения на производството на картечници и винтовки.
В Германия се въвежда широка ивица край границите, в която е забранен всякакъв строеж на крепости. Германия е задължена да осигури на Чехословакия и Полша свободно плаване по реките Елба и Одер. Създава се голяма област по течението на река Рейн (целият западен бряг и 50-километрова ивица по източния), която е демилитаризирана, тоест в нея Германия няма право да държи войски. Това е решението на Франция да държи Германия под контрол, тъй като през тази област френската армия може винаги да нахлуе в сърцето на Германия. Западният бряг на р. Рейн остава окупиран от Антантата и освободен на три етапа от 1926 до 1930 г.
Репарации На четвърто място Германия е задължена да плаща репарации на победителите, с които да ги компенсира за щетите, които им е нанесла по време на войната, но и за изплащане на натрупания по време на войната дълг за оръжия на Англия и Франция към САЩ. В договора обаче сумата не е определена. Първоначално победителите искат 269 милиарда златни марки, но Германия отказва. Едва през 1922 г. се определя сумата от 132 милиарда златни марки, равняващи се на 442 милиарда щатски долара през 2012 г. Франция ще получи 52% от тези репарации, Англия – 26%, а останалите държави – общо 22%.
Смята се, че репарациите от Версайския договор са отговор на репарациите, наложени от Германия на Франция чрез Франкфуртския мирен договор, подписан след края на Френско-пруската война през 1871 г. Критици на договора смятат, че докато на Франция са ѝ били нужни три години да изплати своите репарации, Германия ще плаща своите репарации до 1988 г.