„Монахинята“ () е френски епистоларен роман на Дени Дидро, написан през 60-те години на XVIII в., но публикуван едва след смъртта на автора, през 1796 г. от книжаря Бюисон.
Пред читателя се разкрива съдбата и отношението на младата Сюзан Симонен, вярваща в бога, но отричаща крайностите на религията, изолацията от социалния живот и робуването на свещени догми. Буйният ѝ нрав не може да се примири с подобен живот на отделяне от нормалната човешка среда. Тя не спира да се бори за свободата си, но разбира, че трудно се намират съюзници по пътя, който съдбата ѝ е отредила.
Предистория Историята, подтикнала Дидро да напише романа си, е свързана със съдбата на монахинята от Лоншан – Маргьорит Дьоламар (споменавана и като Сюзан Солие), която се опитвала да се освободи от монашеския си обет и заинтересувалия се от нея маркиз дьо Кроамар. Маркизът се оттеглил в имението си в Нормандия, но за да го върнат обратно в салона на мадам д‘Епине, Дидро и негови приятели решили да се превъплътят в монахинята Сюзан Симонен. Те започват да водят кореспонденция с него в продължение на повече от четири месеца. Чувствителният маркиз, затрогнат от тежкия ѝ живот, е готов да стане неин покровител. Това принуждава Дидро да замисли болестта и смъртта на монахинята. Мистификацията е разкрита десет години по-късно (обяснено подробно в публикация в списанието на М. Грим).
Романът е написан през същата 1760 г., първоначално под формата на изповед на Сюзан Симонен пред маркиз дьо Кроамар. 1774 г., когато се завръща от Русия, писателят носи нов, редактиран вариант, който е издаден през 1796 г.
Сюжет
Сюзан Симонен разказва историята за живота и страданията, през които преминава, чрез изложение и писма върху живота си, написани до г-н маркиз дьо Кроамар, с надеждата той да откликне на молбата ѝ за помощ. Още от ранна детска възраст Сюзан Симонен е подложена на непрестанните нападки и лошо отношение от страна на родителите си и двете си сестри. Когато обаче тя забелязва симпатиите, които ухажорът на сестра ѝ изпитва към нея, споделя с майка си и скоро след това е изпратена в манастир. Чувствайки се зле у дома, 16-годишната Сюзан изпитва радост, че ще отиде в манастира Сент-Мари. Скоро след това щастието ѝ преминава в огорчение. Опитват се да я склонят да се покалугери, но тя категорично се противопоставя, заявявайки, че няма влечение към духовното звание. Повлияно от милите, измамни думи на игуменката, момичето е склонено. То обаче определя живота в манастира като „безнадеждно съществуване, а може би и вечно нещастие“ из „Монахинята“, Дени Дидро; Издателство на отечествения фронт – София, 1986 г.. В писмо от родителите си Сюзан разбира за разоряването им и за желанията им тя да стане монахиня, но отново изказва категоричния си отказ. Наложено ѝ е мълчание и изолация. Тя решава да изрази бунта си публично, но прикрито се преструва, че е съгласна с волята на родителите си. В деня на обреда отново категорично отхвърля клетвата за послушание и едва започнала публичните си излияния, сестрите я затрупват с упреци и отново я заключват в килията ѝ.
Около месец след това, в манастира отива майка ѝ, за да я прибере вкъщи. Отново подложена на лошо отношение тя все повече се съмнява в обстоятелствата около раждането си. След среща с отец Серафен, изповедник на семейството ѝ, се потвърждават предположенията ѝ, че тя не е дъщеря на господин Симонен, след което правата ѝ върху имуществото са сведени до минимум. След разговор с майка си, тъжна и огорчена, тя съобщава, че ще стане монахиня щом това е волята ѝ. Заради скандала в манастира Сент-Мари обаче не искат да я приемат никъде, освен в Лоншан, където склоняват поради музикалния ѝ талант. Там Сюзан попада на добродушната игуменка госпожа дьо Мони, на която доверява цялата истина за съдбата си. Въпреки вътрешното си несъгласие, тя става монахиня. В една година умират майка ѝ, баща ѝ и игуменката. Животът ѝ се вгорчава още повече когато игуменка става сестра Сент Кристин, дребнава, подлагаща монахините на самоизтезание. И в този манастир младата Симонен успява да си спечели слава на бунтовница. Останала със съвсем малък кръг от приятелки, затворена в килията си, хранена само с хляб и вода, животът се превръща в истинско мъчение за нея, „в низ от истински или измислени престъпления и наказания“.из „Монахинята“ (стр.64), Дени Дидро; Издателство на отечествения фронт – София, 1986 г.
Тя се разболява и в мъката си често започва да поглежда към дълбокия кладенец в градината, но поради дълбокото си бунтарско чувство продължава да живее, защото другите искат смъртта ѝ. Скоро осъзнава, че е по-добре да избягва излишните страдания и другите виждат промяната в нея, но продължават стриктно да я наблюдават. Въпреки това, тя успява да напише изложение, което предава на една от близките си монахини. Игуменката не успява да намери книжата, но подозирайки Сюзан, я изпраща в карцера, където тя опитва да се самоубие. На третия ден е освободена. Монахинята се свързва с г-н Манури (адвокат), благодарение на изложението си. Слухът за желанието на Сюзан да напусне манастира достига до игуменката. Двете провеждат дълъг разговор, в който желанието ѝ е потвърдено. Симонен е обявена за повлияна от зъл дух или от дявола. Всички сестри се молят за нея. Те се страхуват, подминават я, не искат да я докосват, дават ѝ храна, която не става дори и за животно. Опразват стаята ѝ – вземат столове, завивки дюшеци, дори дрехите. Заключват я и ѝ пречат да се среща с адвоката, а при една от литургиите, когато Сюзан ляга пред входа на църквата, никой не ѝ подава ръка, а някои дори я стъпкват. Тя е обвинена за делата си пред главния викарий, който отива на посещение в манастира. Пред него тя казва цялата истина за себе си, за безбожните мъчения, на които е подлагана от монахините и игуменката. Симонен получава обратно вещите си. След време получава писмо от г-н Манури. Без да го чете, разбира, че е загубила делото. Но той обещава да ѝ помогне да смени манастира, от който може да получи единствено още страдания.
След преминаване през още множество перипетии, за нея се появява лъч светлина – г-н Ебер, изпратен от г-н Манури, за да ѝ съобщи за преместването ѝ в манастира Сент Етроп (до Арпажон). Там е посрещната с отворени обятия от състрадателната игуменката. В манастира се редуват порядък и безредие. Със Сюзан тя започва да се държи внимателно и загрижено от първия ден, а скоро става нейна любимка. За всички цари щастие и спокойствие, освен за сестра Терез, която се бои, че новодошлата може да заеме мястото ѝ до сърцето на игуменката. Възползвайки се от благосклонността, която игуменката изпитва към нея, сестра Сюзан започва да се застъпва за сестрите, когато някоя сгреши. Най-вече се опитва да поддържа доброто отношение към сестра Терез. С всеки ден нежността на игуменката към Симонен започва да нараства. Безкрайни са ласкателствата, удобствата, с които я дарява, целувките и милванията ѝ. Започва да приканва сестрата към същото. Нищо неподозиращата Сюзан дори се страхува за живота ѝ, когато вижда състоянието, в което изпада от целувките ѝ. Една вечер, заявявайки, че е болна и трепереща от студ, игуменката ляга в леглото на своята послушничка, силно притисната в нея. Чувайки обаче удари по вратата, двете неспокойно скачат, като игуменката се прибира в стаята си. По време на изповед, тя споделя всичко с проповедника, въпреки молбата на игуменката, да не отива на изповед и да не му казва нищо за техните нежности. Той забранява на сестра Симонен да се подлага на тези милувки. Тя стриктно спазва заръката му въпреки молбите на майката, която дори я уверява, че ако продължава така, ще я доведе до смърт. Поради страданията на игуменката, сестрите се отвращават от Сюзан. От разговор на игуменката и изповедника, невинната сестра разбира цялата истина за действията, на които се е подлагала. Скоро игуменката се разболява и след мъчителни страдания умира.
Сюзан Симонен успява да избяга от манастира, но при бягството пада и лошо натъртва бъбреците си. След нови перипетии, тя пристига в Париж, откъдето обаче ѝ се иска незабавно да си тръгне. По-късно разбира, че я издирват и живее в постоянна тревога да не бъде разкрита, тъй като не може да се избави от навика си към някои от монашеските обичаи.
В края тя моли маркиз дьо Кроамар да побърза с помощта си, като ѝ намери прилична работа при добри хора. След това писмо до маркиза пише и госпожа Маден, при която Сюзан живее във Версай. В едно от писмата тя му съобщава за влошеното състояние на момичето, вследствие на наранените бъбреци, а в последното – осмо писмо, го уведомява за смъртта ѝ.
Изобличаване на църквата и религията Изповедта на Сюзан Симонен показва на читателя ада, през който тя преминава в манастирите Сент-Мари, Лоншан и Арпажон. „Със забележително познаване на атмосферата в тези религиозни институти и със затаен граждански патос (до голяма степен автобиографичен – Дидро е имал сестра, полудяла в манастир) писателят изобличава чудовищните механизми на премазването и обезличаването на личността, която отказва да се примири с натрапената ѝ участ“из „Сред шедьоврите на западноевропейската литература“ (стр.199), проф. С. Хаджикосев. Дидро разкрива ужаса и страданието, през което девойките преминават зад манастирските стени, които често стават причина за загуба на разсъдъка или дори преждевременна смърт. Най-ясно го откриваме в думите на Сюзан: „..от сто монахини, които умират преди петдесетгодишна възраст, точно сто си погубват душата, без да смятаме тези, които полудяват, оглупяват или побесняват в очакване на смъртта“из „Монахинята“, Дени Дидро; Издателство на отечествения фронт – София, 1986 г..
Средновековната църква води ожесточена борба против религиозните ереси. Тя не може да бъде образец на всеотдайна служба към Бог, защото открито поддържа антинародната феодална власт и е обхваната от корупция. Самият Дени Дидро е атеист и се бори за освобождаването на човешкото съзнание от религиозните принципи. Но романът му не е пряка и безпочвена атака срещу вярата в бога. Както Тодор Стойчев казва, това е пътят „на иманентната критика“. Противопоставени са възгледите на вярващите, но и ежедневните християнски практики и извращенията, които се извършват в манастирите. Именно това са опозициите, които вълнуват съзнанието на читателя така силно. На моменти се стига до огорчение и упреци срещу религията, съвсем несъвместима с човешката добродетелност. Дори главният викарий, в произведението, е възмутен от ставащото в манастира: „– Това е ужасно! Християнки! Монахини! Човешки създания! Това е чудовищно!“из „Монахинята“, Дени Дидро; Издателство на отечествения фронт – София, 1986 г., категоричен е той. Така, чрез умели художествени средства, се стига дори до разочарование от представата за религиозност и вярата в бога.
Бунтът на човека срещу институцията Романът на Дидро поставя проблема за правото на човека на свободен избор и свободна воля. Той е бунт срещу догматичността и религиозните институции. Ето защо се стига до първоначалната забрана на „антирелигиозния“ роман.
Тук институцията (манастирът) е представена чрез метафората на мрака. Тя служи за „контрапункт на светлината на Просвещението“из статията на Диляна Спасова, "Романите „Монахинята“ и „Полет над куковичето гнездо“;. Диляна Спасова разглежда опозицията човек-институция и като противопоставяне бог-църква. Чрез вярата, която институциите дават, може да се намери място за укритие. Молитвата е начинът монахините да се изолират, (укриват) от заобикалящата ги среда, но често набелязаните като обладани от дявола, биват изолирани за дълго и то в най-ужасяващите условия, които институцията предлага.