Историята на Земята описва най-важните събития и фазите на цялостното развитие и на еволюцията, които са се състояли на планетата Земя след формирането ѝ. Тя включва най-правдоподобните научни теории и почти всички клонове на естествените науки, които допринасят за разбирането на събитията на миналото на нашата планета.
Възрастта на Земята е била определена на 4,5 милиарда години (4 540 000 000 г.), приблизително съответствуващи на една трета от възрастта на Вселената; неизмерими биологически промени и огромни геологически катаклизми са се случили в този промеждутък от време. Формирането на Земята и междувременното оформяне на Слънцето и на другите планети на Слънчевата система започва с контрахирането на една мъглявина на междузвезден космически прах. Тази мъглявина се превръща в един протопланетарен диск с център Слънцето и оформящите се и увеличаващи се планети в орбита около него.
Земята се оформя десет милиона години след започването на скъсяването на първоначалната мъглявина. Топлината, която е била отделена от многобройните импакти и от същото това скъсяване, показва, че нашата планета се намира в един вид разстопено състояние и се разделя в слоеве, едно вътрешно ядро от тежки елементи и една по-външна мантия формирана от по-леките елементи. В този период се оформя Луната, най-вероятно поради гигантски сблъсък между Земята и една млада протопланета. Земята изстива постепенно и се създава твърда кора с първите протоконтиненти. Една постоянна бомбардировка от метеорити и комети снабдява Земята с огромно количество вода и така се създават първите океани, докато вулканичната дейност и водната пара създават първичната атмосфера, първоначално без кислород. Континентите плават над течната мантия на планетата и заради тектониката на плочите те се съединяват в големи свръхконтиненти, които по-късно се разделят и се съединяват отново в един процес, който се повтаря много пъти във времето от четири милиарда и половина години.
Химичните реакции довеждат до създаването на органични молекули, които реагират между тях за да създадат по-сложни структури, и в крайна сметка се създават молекули, които могат да възпроизведат копия на себе си. Тази способност слага начало на еволюцията и довежда до възникването на живота върху нашата планета. В началото животът започва във форма на едноклетъчни организми, но впоследствие се развива многоклетъчността, и след това процесът на фотосинтезата, който снабдява земната атмосфера с кислород и довежда до създаването на озонов слой. Живите форми се разделят на многобройни видове и стават все по-развити, те достигат до колонизирането на сушата и до окупирането на всичките местообитания на Земята. Ледникови епохи, вулканични изригвания, и метеорити причиняват много масови измирания, обаче преживелите тези катаклизми видове се развиват с нови форми и създават всеки път нова биосфера.
Преди около шест милиона години едно диференциране на еволюционния клон на приматите причинява разделяне между тях, което довежда до развитието на съвременния човек (Homo sapiens). Възлови причини затова са способността за изправено ходене, противопоставеността на палеца, увеличаването на размерите на мозъка и развитието на комуникационни системи. Човекът научава да владее огъня, развива земеделието и започва да отглежда систематично много видове животни. Това подобрява условията на живот и така поражда условия за различни общества и цивилизации с разнообразни културни и религиозни характеристики. С непрекъснатия прогрес на науката, на политиката, на транспортите и на комуникацията, човешките същества стават господстващ вид на Земята и могат да влияят на околната среда и другите живи форми.
Произход на Слънчевата система
Слънчевата система (включително и Земята) се оформя от голяма въртяща се мъглявина от междузвезден прах и газ, наречена Слънчева мъглявина, обикаляща в орбита около центъра на нашата галактика. Тя се състои от водород и хелий, създадени от Големия взрив преди 13,7 милиарда години елементи, но и от по-тежки елементи, създадени от свръхновите. Преди почти 4,6 милиарда години Слънчевата мъглявина започва да се скъсява, много вероятно поради ударна вълна, произхождаща от възрива на една близка свръхнова звезда. Такава ударна вълна придава определена ъглова скорост. Когато мъглявината започва да ускорява ротацията си, гравитацията и инертността я превръщат в протопланетен диск, който се върти около оста си. Най-голямата част от масата на мъглявината, по причина на гравитационната сила, се събира в центъра и започва да се нагрява, но малки пертурбации, предизвикани от сблъсъци и от момента на импулса на други големи парчета, създават пункти за акреция, в които започват да се създават протопланетите, обекти с размери много повече от много километри.
Събирането на материал, увеличаването на ротационната скорост и влиянието на гравитационната сила предизвикват огромно увеличаване на кинетичната енергия и на вътрешната топлина в центъра. Невъзможността за преместване на тази енергия към външността посредством други процеси, които биха позволили намаляване на температурата, довежда до огромно нагряване на центъра на диска, което от своя страна довежда до започването на термоядрения синтез на хелия от водорода, и след сгъстяването на газовете се ражда една звезда от тип Т Бик, която става нашето Слънце. В същото време, тъй като гравитацията принуждава материята да се събере около различни обекти в орбита извън гравитационната сила на новата звезда, частиците от прах и останалите части на протопланетния диск започват да се разделят на пръстени.
Впоследствие най-големите парчета се сблъскват и създават все по-големи обекти, докато те се превърнат в протопланети. Сред тези многобройни протопланети една от тях се намира прибизително на 150 милиона километра от центъра: бъдещата Земя. Планетата се оформя преди почти 4,54 милиарда години (с абсолютна грешка от 1%), процес, траещ приблизително 10 – 20 милиона години. Слънчевият вятър на новородената звезда от тип Т Бик разпръсква към външната област на младата система най-голямата част от материала на диска, който още не се е консолидирал в големи небесни тела.
Компютърни симулации показват, че планети с разстояния подобни помежду си на тези на нашата система, могат да се оформят от протопланетен диск като откритите около други звезди в Вселената. Този тип планети се наричат екзопланети.
Първите два еона – архай и хадей Първият формално признат еон в историята на Земята се нарича архайGlobal Boundary Stratotype Section and Point (GSSP) of the International Commission of Stratigraphy, Status on 2009.International Stratigraphic Chart, 2009. Той трае от формирането на земната кора допреди 2,5 милиарда години. Най-старите скали на Земята са на 4 милиарда години,; някои циркони са датирани на 4,03 милиарди години () а някои оголвания в Гренландия и в Австралия водят началото си непосредствено от периода след създаването на земната кора. Този период е известен като хадей. Повърхността на Земята се намира под силна и продължителна метеоритна бомбардировка и вулканичната дейност е интензивна поради голямото геотермално нагряване. Спорадични цирконови кристали са намерени в слоеве отпреди 4 милиарда години – скоро след образуването на Земята. Тези открития биха могли да се изтълкуват като свидетелство за наличие на течна вода, тоест навеждат на мисълта, че на нашата планета по това време вече са съществували океани и морета. Чрез сравнение с броя на кратерите на другите небесни тела е намерено, че интензивната метеоритна бомбардировка завършва преди около 3,8 милиарда години. В началото на архая Земята вече е изстинала значително.
Произход на земното ядро и първичната атмосфера Отначало Земята продължава да нараства поради присъединяване на тела и частици по нейната орбита. Под влияние на голямото налягане вътрешността на планетата се нагрява дотолкова, че металите се стопяват. Поради голямата си плътност те потъват към центъра на Земята. Този процес, известен като желязна катастрофа, има за резултат отделянето на първичната мантия от металното ядро. Това се случва само 10 милиона години след образуването на планетата. Резултатът е многослойната структура на нашата планета и създаване на условия за бъдещото пораждане на земно магнитно поле.
Отначало Земята е била обкръжена вероятно от газообразен силициев диоксид. По-късно този облак се е сгъстил на нейната повърхност и се е превърнал в твърда скала. Около планетата е останала първична атмосфера с по-леки елементи, произходащи от първичния газово-прахов облак, най-вече водород и хелий, но слънчевият вятър и топлината на планетата са разпръснали тази атмосфера.
Положението се е променило, когато радиусът на Земята е нараснал до 40% от своята днешна стойност. Тогава нейното привличане е станало достатъчно силно, за да задържи атмосфера с водни пари.
Произход на Луната: Гигантският сблъсък
Една важна характерстика на нашата планета е нейният голям естествен спътник, Луната. По време на програмата Аполо някои скали от лунната повърхност са били донесени на Земята. Радиоактивното датиране на тези скали показва, че те са на 4,527 милиарда ± 10 милиона години, т.е. приблизително 30 – 50 милиона години по-млади от другите небесни тела на Слънчевата система. Друга особена характеристика е относително ниската плътност на Луната, която именно поради това няма голямо ядро от метали, като другите земеподобни планети на Слънчевата система. Действително Луната е с вътрешен състав, подобен на земната мантия и кора, но без елементите, от които е съставено ядрото на Земята. Това довежда до формулиране на теорията на гигантския сблъсък на протоземята с друго небесно тяло; .
Обикновено се счита, че това тяло, наречено Тея, е малко по-малко от днешната планета Марс. То се оформя поради акреция почти 150 милиона километра и от Слънцето и от Земята в четвъртата или пета точка на Лагранж на земната орбита. Нейната орбита в началото е стабилна, но впоследствие тя се дестабилизира поради увеличението на масата на Земята. Тея започва да осцилира във все по-широки орбити докато не се сблъсква със Земята преди 4,533 милиарда години.
Някои компютърни модели показват, че когато небесно тяло с такива размери се сблъсква с планета с относително малък ъгъл и с ниска скорост, се изхвърля в пространството огромно количество материал от мантиите и от корите на двете планети и той влиза в стабилна орбита около Земята. Този материал впоследствие ще създаде Луната. Обратно металното ядро на малката протопланета ще потъне вътре в земната мантия, за да се съедини с ядрото на по-голямата планета. Затова Луната е бедна на металните елементи; . Теорията на гигантския сблъсък би обяснила странния състав на Луната: изхвърлените в орбита материали се събират в следващите години, поради своята гравитация материалите се съединяват в единствено сферично тяло: Луната.
Радиоактивното датиране показва, че Земята вече е съществувала поне от 10 милиона години – достатъчно време, за да се разделят първичната мантия и ядро. Затова, когато се осъществява сблъсъкът, се изхвърля само материала от мантията, без по-тежките сидерофилни елементи, които се намират в ядрото.
Сблъсъкът има важни последствия за нашата млада планета. Той освобождава огромно количество енергия, като превръща и Земята и новия ѝ спътник в изцяло разтопено състояние. Незабавно след импакта в земната мантия се активират много засилени конвенкционни потоци и повърхността се превръща в океан от магма. Поради голямата освободена енергия първичната атмосфера е изцяло разпръсната. Най-вероятно сблъсъкът променя и земната осова инклинация към днешната стойност от 23,5° – голям наклон, който е причина за възникването на сезоните (прост идеален модел на произхода на планетите би представил инклинационна стойност от 0° без видими сезони). Освен това импактът може би ускорява ротационната скорост на Земята. Големината и влиянието на спътника над самата Земя са толкова важни, че днес някои смятат системата Земя – Луна за „двойна планета“.