Томас Хобс () е английски философ-емпирик.Garrath Williams, Hobbes: Moral and Political Philosophy, Internet Encyclopedia of Philosophy. Най-известният му труд е „Левиатан“ (1651). Хобс посвещава много свои трудове на политическата философия и на други теми. Съвременник е на Френсис Бейкън и на Рене Декарт и пише отзиви за Декартовите „Размисли“.
Биография Годината на раждането на Томас Хобс (когато Непобедимата армада напада Англия), както и целият му живот преминават под знака на едни от най-драматичните събития в новата история на Англия. Това е времето, свързано с края на властта на кралица Елизабет I и с победата на първата английска революция, осветена с обезглавяването на Чарлз I, управлението на Оливър Кромуел и Реставрацията на Стюартите. Хобс е роден в семейството на викарий в малкото крайбрежно градче Уестпорт (провинция Малмсбъри). Баща му бил селски свещеник, а майка му обикновена селянка. Получава висшето си образование по право, философия и класически езици в Оксфордския университет. Като възпитател в дома на известния английски политик лорд Кавендиш бъдещият философ прекарал няколко години в Италия, където се запознал с Галилео Галилей. Оттогава датира афинитетът му към математически занимания, както и убеждението му, че математическият метод трябва да бъде приложен към всички области на науката. Хобс е бил толкова впечатлен от логическото изящество на Евклидовата геометрия, че възкликнал: „За Бога, това е невъзможно!“. В биографията му важно място заема и годината, когато е бил личен секретар на Франсис Бейкън. Това определя материалистическата насока на неговата мисъл, както и критиката и трудностите, произтичащи от приложението на индуктивните методи във философията.
Като емигрант във Франция заедно със семейството на лорд Кавендиш, Томас Хобс известно време е преподавател по математика на бъдещия Чарлз II. По времето на Кромуел философът се завърнал в Англия, но скоро бил принуден да я напусне отново, защото след публикуването на неговото съчинение „Левиатан“ (1651 г., Англия) той е обвинен в подкрепа на монархията.
Създателят на новия рационализъм Рене Декарт отправил покана до своя именит английски колега да вземе отношение към неговото съчинение „Размишления върху Първата философия“. Хобс му изпратил своите петнадесет възражения (толкова са и отговорите от страна на Декарт). Това безспорно е един от най-добрите примери за теоретичен диспут между двама велики философи.
Философията на Хобс Завърнал се в своята родина, до края на живота си Хобс изцяло е отдаден на философско творчество. Неговите основни съчинения: „За тялото“, „За човека“ и „За гражданина“, представляват завършена система на механистичния материализъм на 17 век.
В политическата философия на Томас Хобс се отразява противоречиво духът на Английската революция. Възгледите на Хобс оказват голямо влияние върху европейската политическа мисъл на Новото време. Маркс нарича Томас Хобс „геометризатор на Бейкъновия материализъм“, а Бъртранд Ръсел смята, че е много трудно да бъде определена философската физиономия на Хобс, тъй като в нея сложно са преплетени различни теоретически тенденции. Но именно съчетанието на логическите изисквания на механистично-материалистическата и номиналистическата онтология (съществуват само единични тела) с рационалистическата методология (истината е само в тези положения, на които може да се припише всеобщо значение), придава и до днес на философската система на Томас Хобс изключително значение за разбирането на основните тенденции на новата европейска философия.
В стремежа си да превърне философията в наука, Хобс отъждествява цялата наука с философията. „Науката, т.е. познаването на следствията от причините, което се нарича също философия“ (Левиатан). Тук Хобс има предвид всички познати по това време науки, които той разглежда като подразделения на философията. Знанието, което може да бъде причислено към науката и философията, според него е това, което разкрива „последователната зависимост на твърденията едно от друго“. Това именно отличава разсъждението (логическото познание) от непосредственото наблюдение. На това основание философията се отъждествява с „естествения разум“.
Превръщането на философията от „наука над науките“ в „цялата наука“ е израз на Хобсовото разбиране, че „има два вида знание“, от които едното е знание за факти, а другото – „знание за последователната зависимост на едно твърдение от друго“. Знанието за фактите, което се опира върху усещанията и паметта (обхваща естествената и гражданската история), може да даде изчерпателно описание на изучаваните събития и факти, но това още не ги обяснява. Другият вид знание почти винаги е „условно“, защото установява не конкретни факти, а утвърждава необходими зависимости между нещата. „Това е знанието, което се изисква от философите, т.е. от тези, които претендират, че могат да разсъждават“, пише Хобс във встъплението към „Левиатан“. Според Хобс методът на философското (научното) изследване „е отчасти аналитичен, отчасти синтетичен; намирането на принципите на сетивните възприятия става чрез аналитичния метод, а всичко останало – чрез синтетичния метод. Хобс уточнява, че аналитичният метод служи „да се установят отделните предпоставки на действието“, а синтетичният – да се „обедини в едно това, което последва от взаимодействието на всяка отделна предпоставка като такава“. Хобс не е рационалист в строгия смисъл на думата. Той изхожда от сенсуалистичната предпоставка, че „първите начала на всяко познание са сетивните образи и въображението; за тях ние знаем по природа, че съществуват“. Но защо те съществуват и от какви причини произлизат, „може да се познае само чрез научното заключение, което... се състои в отделяне и разлагане и после в обобщаване“. Хобс разглежда опита като съвкупност от сетивни знаци, които само свидетелстват за съществуването на обективната реалност. Тя самата не е дадена в опита. Затова научното познание започвало с въпроса за причината за произхода и съществуването на съвкупността от сетивни знаци и довеждало до разкриването на основните характеристики на обективната действителност. Най-напред следвало да се разложи мислено причината за преживяването, на сетивните знаци, т.е. онтологичният (обективно-реалният) обект на „неговите основни елементи“. Под „основни елементи“ на обекта (тяло) Хобс разбира неговите най-общи (и най-прости) свойства и отношения.
Той следователно изхожда от вярното допускане, че те се съдържат в природата на отделното нещо. Причините на тези всеобщи свойства и отношения (универсални) са „самоочевидни“, в смисъл че са известни „от природата“. Хобс не дава по-нататъшно разясняване на тази очевидност. За него е важно преди всичко, че тези причини се свеждат до една всеобща – движението на телата, различните модификации, на което са причина за различните универсалии. Например линията възниква от движението на точката, повърхнината – от движението на линията, едно движение – от друго и т.н. Синтетичният метод започва от определенията на универсалиите и техните причини, и е мислен от Хобс като реконструкция на независимия от човешкото познание обект. Концепцията на Хобс за връзката на аналитичния и синтетичния метод в научното познание получава по-нататъшно развитие в диалектикологическия принцип за възхождането от абстрактното към конкретното в теоретичното възсъздаване на обекта като развиваща се система от определения у Хегел.
Въпросът за природата на логическото познание на действителността е поставен от Хобс като един от най-важните проблеми на философията като наука. Този проблем заема централно място в следващите рационалистически системи. Във връзка с него се водят главните спорове между емпириците и рационалистите. Въпросът за природата на логическото познание на действителността не е изгубил значението си и днес.
В периода, когато отделните науки (с изключение на математиката и отчасти физиката) все още не са навлезли в своя теоретичен стадий на развитие, голямо значение придобива изясняването на принципите, върху които се основава логическото (необходимото) познание на действителността. Логическото познание на заобикалящия ни свят има такова изключително предимство пред емпиричното, че не е приковано към числото на известните факти. Под един научен закон, дори и когато се разпростира върху ограничена област, той подвежда всички (опитно никога неизброими) минали, настоящи и бъдещи факти. Какво е основанието ни да сме сигурни в истинността на заключения, които се отнасят до никога ненаблюдавана (или която още не е налице) действителност? От отговора на този философски въпрос в най-голяма степен зависи обосноваването на практическото приложение на научните теории.
Като рационалиста Рене Декарт, Томас Хобс е убеден, че до необходимото познание за предметния свят не може да се стигне по опитен път – „от опита не следва нищо всеобщо. Ако знаците в двадесет случая са верни и само в един лъжат, то човек може да се обзаложи, поставяйки двадесет против едно, че явлението ще настъпи, но не може да мисли своето заключение за истинно…“ („Левиатан“). Но за разлика от своя френски колега английският материалист не търси в човешката душа вродени идеи и принципи, които говорят за абсолютната същност на външната действителност. Напротив сетивният опит и за него, както и за Бейкън остава единственият източник на познанието. Фактът на сетивното възприятие според Хобс говори, че вън от нашето съзнание съществуват материални тела. С това той отхвърля всички съмнения на Декарт относно обективното (независимото от съзнанието) съществуване на материалния свят. Нещо повече, за него единственото реално съществуване, в което не можем да се съмняваме, това са материалните тела. Поради това и всяка наука се отнася само до телата като към свой предмет.
Определението, което Хобс дава на тялото, подчертава признака – независимост от всяко (Божествено и човешко) съзнание: „...тялото е онова, което не зависи от нашето съзнание и съвпада или съществува в някаква част от пространството“ („За Тялото“). Единствено телата – естествените (природните) и изкуствените (държавата и нейните учреждения), са предмет на науката. Така Хобс освобождава механистичния материализъм от концесии с теологията, които все още имаха място във философската система на Франсис Бейкън. Разделянето на телата на естествени и изкуствени показва, че Хобс, подобно на Декарт, смята за действителни само предметите на математиката и механиката. Това е израз на тенденцията най-развитите в дадено време науки да се издигат до идеал за научно познание изобщо и да оказват значително влияние върху разбирането и обяснението на обективната действителност. Обявяването на обикновените тела за единствените реални съществувания – това е основата на Хобсовия номиналистически онтологизъм. Само тялото трябва да бъде признато за субстанция. Това е насочено срещу приемането на абсолютни същности, окултни качества, свръхестествени същества и пр. В опита тялото ни се представя чрез „акциденции“, които са резултат от въздействието на външните тела върху сетивата, но се намират единствено в качеството им на наши възприятия. „Ние определяме акциденцията като начина на възприемане на едно тяло“, пише Хобс в „За тялото“, като с това ни предпазва от отъждествяване на акциденцията с присъщите на самото тяло качества.
Метафизическият метод на мислене постепенно налага възгледа, че се изменят само качествата (акциденциите), но не и предметът сам по себе си. Така най-дълбоката вътрешна субстанциална природа на предмета се обвързва с неизменно ядро, което стои „под“ качествата, което поради това не може да се възприеме в сетивния опит, но което именно е „истинският“, за разлика от видимия предмет. Във философията на Хобс и Декарт телесността се отъждествява с протяжността, поради това математиката и по-специално геометрията, а не естествознанието, е истинската наука за същността на природното битие.