Староанглийският език (наричан още англосаксонски) е стара форма на английския език, говорена в части от днешна Англия и Южна Шотландия от средата на V до средата на XII век. Той е западногермански език, сроден със старофризийския и старосаксонския. Близък е също до старонорвежкия и оттук – до съвременния исландски език. За разлика от съвременния английски език, староанглийският има богата морфология: поддържа няколко различни падежа – именителен, винителен, родителен, дателен и творителен, остатъци от които има само в няколко местоимения в съвременния английски. В староанглийския думите се пишат така, както се изговарят.
Староанглийският език не е статичен, употребата му обхваща период от около 700 години – от заселването на англосаксонците в Англия през V век до времето след норманското нашествие през 1066 г., когато езикът претърпява драстична промяна. Староанглийският приема някои черти на езиците, с които влиза в контакт – келтските езици и двата варианта на старонорвежкия. Това става по време на нашествията на викингите, които завладяват и управляват Дейнлоу в североизточната част на Англия.
Терминът староанглийски (Old English) невинаги е имал едно и също значение. Той е означавал например по-стария вариант на съвременния английски (езикът на Шекспир и езикът на английския превод на Библията – т. нар. Библия на крал Джеймс; този език сега се нарича ранен съвременен английски (Early Modern English). В някои по-стари издания на речника на Уебстър, например изданието от 1913 г. Old English се отнася за средноанглийския, използван в периода от 1150 г. до 1350 г., а по-старата форма на езика се нарича англосаксонски (Anglo-Saxon).
Германски произход Най-важната формираща сила за староанглийския е неговото германско наследство в областта на лексиката, синтаксиса и граматиката, което той споделя със сродните си езици от континентална Европа. Някои от тези черти са специфични за семейството на западногерманските езици, към които спада и староанглийският; други са наследени от прагерманския език, от който се смята, че произхождат всички германски езици.
Въпреки че много от тези връзки с другите германски езици са засенчени от по-късни езикови влияния, особено от норманския френски, много от тях са останали и в съвременния английски език. Например съвременният английски израз Good day има ясна прилика със староанглийския Gódne dæg, със съвременния холандски Goeden dag и със съвременния немски Guten Tag.
Като другите западногермански езици от онзи период, староанглийският е напълно синтетичен език с пет падежа, запазени форми за двойствено число за обозначаване на групи от по два предмета в допълнение към формите за обикновеното единствено и множествено число. Освен това в староанглийския всички съществителни имена имат род, дори и онези, които означават неодушевени предмети, например: séo sunne (слънцето) е било в женски род, а se móna (луната) – в мъжки род.
Латинско влияние Влиянието на латинския върху староанглийския не трябва да се пренебрегва. Голям процент от образованото население (най-вече духовниците) са знаели латински, който по онова време е бил използван в Европа като международен език. Понякога е възможно да се датира приблизително навлизането на отделни латински думи в староанглийския въз основа на особеностите на езиковите промени, които са претърпели, макар че този метод невинаги е надежден. Има поне три периода на значително влияние от латинския. Първият е преди предците на саксонците да напуснат континентална Европа и се заселят в Англия. Вторият започва с покръстването на англосаксонците и с широкото разпространение на свещеници, говорещи латински. Обаче най-голямото нахлуване на думи от латински произход става след норманското нашествие през 1066 г., когато огромно количество думи от норманския френски (един от оил езиците) навлиза в староанглийския. Повечето от тези думи са произлезли от класическия латински, но има и значителен запас от норвежки думи, които навлизат или се обновяват с норманската си форма. Норманското нашествие на практика бележи края на староанглийския език и появата на средноанглийския.
Староанглийският език се променя и при преминаването от руническа азбука (позната и като англосаксонски фудорк) към латиница, което също е значителен фактор за натиск върху развитието на езика. Староанглийските думи се пишели, както се изговаряли; „немите букви“ в съвременния английски обаче често не съществуват в староанглийския. Например думата cniht (означаваща knight, рицар) на староанглийски се е изговаряла с твърдо начално „к“. Друг ефект от фонетичния принцип са колебанията в правописа: в него се отразяват фонетичните разлики между диалектите на различните книжовници, както и индивидуалният избор на правописни правила, който е различен при различните книжовници. Например, думата and се пишела или and, или ond.
Поради това староанглийският правопис е бил по-объркан от съвременния английски правопис. От друга страна, староанглийският правопис отразява някакво произношение, действително съществувало по онова време, докато за съвременния английски това не може да се каже. Повечето хора, изучаващи днес староанглийски, използват нормализирани варианти на правописа, като се запознават с различни правописни варианти, след като усвоят основите на езика.
Викингско влияние
Вторият голям източник на заемки в староанглийския е старонорвежкият, който оказва влияние върху староанглийския по време на нахлуването на викингите през IX и X век. Освен големият брой топоними са заети предимно думи от основния речник и думи, отнасящи се до конкретни административни термини в Дейнлоу – областта под управлението на викингите, включваща обширни владения по източното крайбрежие на Англия и Шотландия. Старонорвежкият език, който говорели викингите, е родствен със староанглийския, понеже двата езика произлизат от един и същ германски език. Обичайно за смесването на различни диалекти, каквото настъпва в периоди на политическа нестабилност, е появата на опростен койне, като една теория твърди, че именно такова смесване на старонорвежкия и староанглийския е спомогнало за ускоряване на отпадането на падежните окончания в староанглийския. Доказателство за това е фактът, че опростяване на падежните окончания се появява най-рано в Северна, а най-късно – в Югозападна Англия (областта най-отдалечена от викингското влияние). Независимо дали тази теория е вярна, старонорвежкото влияние върху английския е изключително силно: чрез него в основния речник на английския са навлезли думи като sky (небе) и they (те).
Келтско влияние Броят на келтските заемки в английския е много по-малък от броя на заемките от латински и скандинавски произход. Със сигурност са идентифицирани не повече от дванайсет келтски заемки. От всички известни и предполагаеми келтски заемки най-много са географските имена, по-специално имена на реки.
Диалекти Картината на староанглийския става още по-усложнена от изобилието на диалекти. В староанглийския има четири главни диалекта: кентски, мерсийски, нортумбрийски и западносаксонски (уесекски). Всеки от тези диалекти е свързан със съответното независимо кралство на острова. От тях Нортумбрия и по-голямата част на Мерсия са завладени от викингите през IX век. Незавладяната част от Мерсия и кралство Кент, които успешно се защитават от викингите, се обединяват с Уесекс.
След процеса на обединение на различните англосаксонски кралства през 878 г. от Алфред Велики, рязко намалява значението на регионалните диалекти. Те обаче не изчезват, а продължават да съществуват в средноанглийския и в съвременния английски.
Огромно количество от достигналите до нас документи от англосаксонския период са написани на западносаксонски – диалектът на Уесекс (кралството на Алфред). След обединението възниква нужда от стандартизиране на езика, използван от администрацията, за да се намалят трудностите при управлението на по-отдалечените области на кралството. Документите се пишат на западносаксонски диалект. Алфред усърдно поддържа разпространението на местния народен език и довежда в своя регион множество преписвачи от Мерсия, за да записват устни предания. Дейността на католическата църква също е засегната, особено след като Алфред става инициатор на амбициозна програма за превод на религиозни материали на народния език. За да запазят покровителството му и да осигурят най-широко разпространение на преведените материали, монасите и свещениците, ангажирани в програмата, използват неговия диалект. Вероятно и самият Алфред превежда книги от латински на английски, сред които най-значителен е трактатът на папа Григорий I „Пастирски наставления“, своеобразно ръководство за свещеници.
Отчасти поради централизацията на властта, отчасти поради нашествията на викингите, писмени паметници на диалекти, различни от уесекския, почти липсват след унификацията на Алфред.
Фонология и стандартизиран правопис Първоначално на староанглийски се пише с руни (фудорк), но по-късно се преминава към латиница с няколко добавки: буквата йох (Ȝ ȝ), заета от ирландски; буквата ед (ð) и руническите букви торн (þ) и уин (ƿ). Също така се използва и знак за отбелязване на съюза 'и'; знак, подобен на числото седем ('7'); и знак за относителното местоимение 'þæt'; буквата торн с пресечна чертичка върху горната част на отвесната черта (''). Освен това понякога се използват хоризонтални чертички над буквите за гласни, съкращение за следващо 'm' или 'n'. По-долу се дава описание на звуковете в староанглийския, като се използват знаци от Международната фонетична азбука (IPA).
Съгласни b: [b] c: без правило, или [tʃ] (меко), или [k] (твърдо), освен след 's' (вижте sc) или пред 'g' (вижте cg). В съвременността мекото 'c' понякога се пише с диакритичен знак с цел отбелязване на произношението, например: 'ċ', 'č' или 'ç'. В средата на пети век меко 'c' се развива в следните позиции: в началото на думата, когато се предшества от i; в средата на думата, когато след него има i или йот (т.е. /j/), или когато е предшествано от i или следвано от предна гласна. Обаче първоначалните условия, при които протича последвалата фонетична промяна, са твърде неясни. Например drencan 'drench' (мокря, накисвам), произлизащ от */drankjan/, е с меко 'c', но drincan 'drink' (пия), произлизащ от */drinkan/, е с твърдо 'c'. Подобно на това, swelc 'such' (такъв), произлизащо от */swalik/, е с меко 'c', но macian 'make' (правя), произлизащ от */makójan/, е с твърдо 'c'. cg: [dʒ] d: [d] ð/þ: в началото на думата, в края на думата и между гласна и беззвучна съгласна: [θ]; между две гласни или между гласна и звучна съгласна: [ð]. И двата знака се използват горе-долу като взаимозаменяеми (до известна степен има правило за избягване на ð в началото на думите, но то не е всеобщо спазвано). Много съвременни издания запазват използването на двата знака така, както се срещат в оригиналните ръкописи, но някои се опитват да нормализират правописа им по някакъв начин, например като използват само þ. Вижте също статията „Произношение на th в английския език“. ðð/þþ: [θː] f: в началото на думата, в края на думата и между гласна и беззвучна съгласна: [f]; между две гласни или между гласна и звучна съгласна: [v]. ff: [fː]