Емоционалното развитие представлява появата и качествената смяна на фазите (стадиите) на опита на детето в изразяване, разбиране и регулирането (управлението) на емоциите от раждането до края на подрастващата или в краен случай на юношеската възраст.Радев, Пл. (2012). „Емоции и емоционално развитие на човека“. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, с. 39 През ранна детска възраст емоционалното развитие добива особено надмощие в живота на детето. Емоциите стоят в основата на всяка познавателна проява у малкото дете и се превръщат в двигател на психичното развитие през ранната възраст. Емоциите стимулират самото възникване на всички видове и степени на познавателните прояви – от усещанията до мисленето и говора. Емоционалното развитие не остава изолиран процес, то е свързано с когнитивното и поведенческото развитие, но също е подложено на социалните и културните влияния на средата.

Емоционалното развитие при детето Развитието на разбирането за емоциите при детето е силно повлияно от средата, в която то расте, от личностните му характеристики, както и от взаимодействията с родители и близки хора. Социалното и емоционалното развитие са тясно свързани. Родителите и близките хора играят ключова роля при развитието, но детето непрестанно разширява границите на своя свят, като по този начин влияние върху него оказва и останалия социален контекст.

Редица психолози като К, Изард, П. Екман и други предполагат, че емоционалната система е вродена при детето и е най-зряла в сравнение с останалите системи в човешкия организъм. Следователно емоционалното развитие на детето се осъществява на базата на вроденото свойство на нервната система да реагира различно на определени изменения на вътрешната и външната среда.Манова-Томова, Василка. (1969). „Емоции и говор у малкото дете“. София: Народна просвета, с. 24 При бебетата се наблюдава присъствието на признаци на някои базисни емоции, но най-ранният им емоционален живот се състои почти изцяло от две глобални състояния на физиологична възбуда. Тези състояния са привлеченост към приятна стимулация и отдръпване от неприятна стимулация. „Едва постепенно емоциите стават ясни, добре организирани сигнали.“Бърк, Л. (2012). „Изследване на развитието през жизнения цикъл“. София: Дилок, с. 178 Наблюдава се определена закономерност в развитието на емоциите – положителните емоции възникват по-късно от отрицателните. Според някои психолози, за да възникне дадена положителна емоция като активна радост, усмивка, е необходим по-активен контакт с околната среда и известен вече натрупан опит. Реакции на неприятно преживяване при бебетата могат да се появяват при външни дразнители (внезапен силен шум, груба промяна в положението на тялото, препречване на движенията му). „А реакции на приятно състояние се наблюдават у бебето, когато бозае или усеща люлеене, потупване, затопляне и др.“Пирьов, Г. (1992). Емоционалният живот на детето – Предучилищно възпитание, №5 С порастването на детето заедно с тези прояви започва и тяхното диференциране, усложняване, като наред с плач или оживени движения се появяват по-специфични реакции при различни емоционални състояния: хвърляне, съпротива, а по-късно – бягане, скриване и някои вербални реакции. На 2-3-годишна възраст при децата се наблюдават появата на емоционални реакции като например емпатия при плач на друго дете. По-нататък в развитието на детето (предучилищна възраст) се наблюдава диференциране на емоционалните състояния. Те се развиват в по-разнообразни и по-богати чувства при взаимоотношенията на детето с другите деца и възрастните. Полага се началото на формирането на висшите чувства – морални, социални, естетически, интелектуални. Едновременно с тях се проявяват и някои от отрицателните – завист, омраза, озлобление. Роля при развитието на емоциите оказват както биологичните процеси на съзряване, така и непрестанните процеси на учене, които са неразривно свързани.

Една от теориите за емоционално развитие принадлежи на К. Изард. Той изказва предположението, че качеството на индивидуалното емоционално преживяване остава едно и също за всички фази на човешкия живот, но, твърди той, причините, които го предизвикват, както и последиците от него, зависят от степента на зрялост на индивида. В основата на неговата теория заляга позицията за адаптивната функция на емоциите. В съответствие с нея, произходът и развитието на емоциите се подчиняват на биологични закони и се развиват спрямо придобиването на адаптивната си функция в живота на детето, а след това и на възрастния.

Модел на базовите емоции по Керъл Изард Любов Любовта е искрено и чисто чувство, най-дълбинното, което детето изпитва. Любовта има не само афективно, но и когнитивно съдържание. Тя е съчетание от радост, любопитство, емпатия. Любовта се преживява от човека като удоволствието от взаимното разбирателство, от участието в живота на другия. Значението на майчината обич за малкото дете е огромно (Боулби). Любовта на детето драматично зависи от любовта, която получава от майката – тя се превръща в източник на сила за детската обич. Всяко посегателство върху връзката майка-дете се отразява драматично върху детето, пораждайки усещане за отхвърленост, неприетост, изоставеност; оформя бавно позиция на враждебност към другите. „Когато детето не получава обич, то не може да дари и другите с обич.“Стаматов, Р. (2000). „Емоционалното развитие на детето“. Пловдив: Пловдивско университетско издателство, с. 5 По-късно чрез получената обич детето състрадава, но ако тя липсва, детето губи способността си да обича. Детето ще бъде способно само да познава страданието, но не и да обича.

Интерес и любопитство Детето се приема като изначално активно същество, цялостното му отношение към света е активно. Детето изгражда „картината за света“ чрез когнитивните действия, твъди Пиаже. Любопитството и интересът са тези емоции, които организират когнитивните действия при детето и им придават насоченост, т.е. когнитивните действия и емоциите са взаимосвързани. „Когнитивните действия, насочени към възпроизвеждане на обектите, предизвикват любопитство, но веднъж проявено, любопитството поддържа разгръщането на когнитивните действия.“ Стаматов, Р. (2000). „Емоционалното развитие на детето“. Пловдив: Пловдивско университетско издателство, с.7 Любопитството придава значимост на отделните явления от действителността. Също така, твърди Маслоу, любопитството е една от причините за самоактуализацията и творчеството на детето. То преминава във удивление, когато се съчетава с радост. Ако потребността е задоволена, детето осъществява актуализиране и непрекъснато се удивлява от битието.

Радост и щастие Детето се ражда с предразположение да изпитва радост. Това е свързано с определени социално значими действия, с творчество, с близостта и присъствието на другите. Тя съпровожда актуализирането, чрез осъзнаване на собствените възможности и тяхното реализиране при поставяне на цели. Радостта се свързва и с удоволствието. Тя разкрива съпричастност към света, изпълва детето със сила и увереност. Радостта засилва привързаността. Когато връзката „дете-майка“ е надеждна, детето изпитва радост, проникната от усещането за доверие и сигурност. Радостта възниква спонтанно, когато детето постигне своята цел, но тази цел трябва да е значима. От най-ранна възраст (4 – 6 месеца) децата са в състояние да разпознаят радостта, което е изследвано чрез изображение. Бебетата се вглеждали по-продължително в лицата, изразяващи радост, отколкото тези, които изразяват гняв. К.Изард обяснява това различие с адаптивната функция на радостта в живота на детето. Радостта подтиква детето към алтруистични постъпки и е свързана със съпричастността. Според Уилям Щутц, радостта може много лесно да бъде помрачена от засилен контрол върху действия и постъпки, повърхностни и безлични отношения, затвореност, ограничаваща вътрешния потенциал. Радостта е едно от главните преживявания през всички периоди на детството. Тя е главната предпоставка за щастлив живот на детето и условие за нормално развитие.

Страх Страхът е една от най-рано преживените емоции и се свързва с усещането, че детето се съмнява в сигурността и безопасността в дадена ситуация. Най-често срещаният израз на страх при бебета е към непознати възрастни. Реакцията е наречена тревожност от непознати. Появява се към 7-9-и месец, последван от страх от тъмно след 1 – 1,6 години, и накрая се появява страх от животни след 1,6 – 2 години. Интерпретирането на дадено събитие като пораждащо страх изисква определен когнитивен опит и известно самопознание(„аз се страхувам“). Разграничаването на нещата на познати и непознати създава условия за развитието на страховете, затова и през 7-8-и месец се появява страхът от раздялата със значимите хора. Когнитивното развитие е причината за поява на страхове, свързани с определени обекти. Когато детето е фрустрирано (напр. раздяла с майка) може да се породи гняв и разочарование, което да премине в страх. Бронсън изказва важната идея, че страхът се появява постепенно и около 6-ия месец вече е като ясно обособена реакция, а също и че отношение на майката към детето може да се превърне в предпоставка за страх. Със своя експеримент за скриване на лицето на майка от дете, Троник доказва, че децата от най-ранна възраст могат да контролират собственото си поведение, както и поведението на другите.

Тревожност (безпомощност) Тревожността се появява, когато възникне заплаха за разрушаването на близостта и връзката „дете-майка“. Заплахата се свързва със загубата на любов и сигурност, както и с усещане за безнадеждност и безпомощност. Тя е израз на протест срещу раздялата (Зигмунд Фройд). Ерик Ериксон свързва тревожността със страха от загуба на идентичност. За малкото дете раздялата не е просто прекъсване на една външна връзка, а е загуба на част от него.

Страдание (печал) и Депресия Страданието е емоция, която се появява при продължителна и силна стимулация. Силната стимулация може да бъде физическа болка, разочарование, загуба (качество, сили, самоуважение, материални притежания, роли, позиции, обект на привързаност и др.). Страданието може да се появи и от самия спомен за него. „Първата причина за страданието се открива в самия акт на раждане, на физическо отделяне на детето от неговата майка.“ Стаматов, Р. (2012). „Детска психология“. Пловдив: Хермес, с. 126 „Страданието е неотделима част от живота.“Стаматов, Р. (2012). „Детска психология“. Пловдив: Хермес, с. 126 Съществува връзка между страдание, страх и гняв. Една причина за страданието е загубата на близък човек. Редица изследвания са доказали, че идеята за смъртта присъства от най-ранна възраст в съзнанието на детето. Чувството на печал показва, че е застрашена събитийността. Опечалеността може да се свърже със страха и с гнева: ако във връзката печал-страх страхът придобие надмощие, това би затруднило адаптирането на детето и ще възникне тревожност. „Опечалеността може да се свърже и със срама и да възникне болезнена стеснителност, ако детето е посрещано с презрение или безразличие.“Стаматов, Р. (2000). „Емоционалното развитие на детето“. Пловдив: Пловдивско университетско издателство, с. 21 Според Дж. Боулби мъката и опечалеността се раждат в пространството на привързаността и раздялата на детето с майката. Несигурността в привързването води до изграждане на негативни когнитивни схеми, а от там и до депресия. Депресията е едно от най-тъжните афективни състояния. Мартин Селигмън свързва депресията със състояние на „заучена безпомощност“. Той смята, че депресията е ситуация, върху която е невъзможно да се вземе контрол. Независимо какво я поражда, депресията нарушава пълноценното съществуване на детето, помрачава радостта, а много често води и до самоубийства или опити и мисли за такива. От друга страна, счита Изард, преживяванията на загуба и автономия могат да подтикнат детето към състрадание.

Вина