Бронепалубният крайцер е разпространен в края на 19 век и началото на 20 век тип крайцери, чиято защита на машините и оръдейните погреби се състои от бронирана палуба, плоска или издадена (черупковидна). За първи път се появяват през 1878 година, те са строени или купувани от повечето морски държави до началото на Първата световна война, в междудела на двата века те са най-многочислените части на крайцерските им сили. В чуждата литература се използва и англоезичният термин „защитѐн крайцер“ ().
Зараждане и развитие на бронепалубните крайцери
Ветроходно-парните фрегати и корвети през периода 1860 – 1870 г. се строят като правило без бронезащита. В търсене на скорост и далечина на плаване, с ограничение във водоизместимостта и парни машини с невисока мощност, конструкторите предпочитат да залагат на разполагането на жизненоважните точки на кораба: погребите, парните котли и машините под водолинията и защитата им чрез бордови въглищни бункери. Типични представители на дадения клас са американските фрегати от тип „Вампаноа“ и британските тип „Айрис“.
Обаче опитът от Гражданската война в САЩ показва, че комуникациите могат да се разстроят от десетки спомагателни крайцери, които не отстъпват на военните кораби по скорост и въоръжение. Това означава, че трябва да се даде на крайцерите решаващо преимущество в боя с рейдерите от търговски тип. При това, заради големия брой необходими крайцери, много остро стои въпросът за стойността им. Още един повод за създаването на нов тип военни кораби става сражението в залива Пакоча, между британските фрегати „Шаха“ и „Аметист“ против перуанския монитор „Уаскар“ на 29 май 1877 година. С огромно превъзходство в огневата мощ, британците не могат да повредят бронирания си противник. При това тактиката за водене на бой от голяма дистанция не се оправдава и на крайцерите се налага да търсят сближаване и само слабостта на перуанските артилеристи спасява крайцерите от попадения. На всички става ясно, че срещайки по-подготвен противник, небронираните кораби са обречени.
Брониран пояс, по онова време, могат да имат само големите и скъпи кораби, за това се появява компромисно решение – да се ограничи защитата с бронирана палуба. Първият в света бронепалубен крайцер става британската корвета „Комюс“, заложена през 1876 г. На нея под водолинията е поставена плоска бронирана палуба, прикриваща машините и котлите от попадения на снаряди и падане на обломки от разположените по-горе конструкции. В носа и на кърмата „Комюс“ остава незащитен.
Следващите етапни кораби стават корветите от тип „Леандър“, заложени през 1880 г. На тях са поставени по-мощни машини, извисяващи се над водолинията, затова съществува риск от попадения под палубата. За да се предпазят от тази възможност бронепалубата получава скосявания по краищата, които стават впоследствие типична черта на последващите крайцери. Всички тези кораби са типичните „защитници на търговията“, предназначени за охрана на комуникациите и лов на вражески рейдери – тип, характерен преди всичко за флота на Великобритания. Впоследствие се появява идеята подобни кораби да бъдат включени в броненосна ескадра в качеството им на бързоходни разузнавачи.
Различна идея получява развитие в крайцера „Есмералда“, заложен 1882 г. от британската фирма „Армстронг“ за чилийския флот и става последващото развитие на линията на канонерските лодки по конструкция на Джордж Рендел. Този кораб е планиран като бюджетна алтернатива на пълноценен тежковъоръжен кораб, с мощна артилерия при посредствена, но осигуряваща минимална бойна живучест защита, което поне на теория позволява борба, като минимум, с второкласни броненосци. При него броневата палуба продължава по цялата дължина на корпуса, излизайки над водолинията в средната част и имала скосове към бордовете, завършващи под водолинията. При тогавашните дистанции на боя, снарядите ще попадат в скосовете под ъгъл, което осигурява солидна защита. Още повече усилват живучестта кофердамите надлъжно на бордовете, напълнени с корк, и разположените над тях въглищни бункери. „Есмералда“ установява типа на т.нар. елсуикски крайцери и служи за образец на цяла поредица от бронепалубни крайцери.
В същото време някои флоти, в частност руският и френският, проявяват интерес към бронепалубните крайцери в качеството им на рейдери, „изтребители на търговци“, преимуществено насочени срещу британското корабоплаване, което по онова време е фактически монополист на пазара на морски превози (с дял над 70% в средата на 1880 г.). Все пак нито руснаците, нито французите не проявяват последователност в привързаността си към този тип кораби, усещайки, че бронепалубните „изтребители на търговци“ ще са доста уязвими срещу подобни на тях „защитници на търговията“, като отдават предпочитание на броненосните крайцери като имащи по-голяма бойна устойчивост. При това обаче развитието на броненосни рейдери и в Русия, и във Франция към началото на 20 век стигна до задънена улица.
По-нататъшното развитие на класа минава в постепенно усъвършенстване на отделни елементи на корабите. Желязото, което заменя дървото в качеството на строителен материал, само е заменено от стоманата. Всички крайцери получават разделение на водонепроницаеми отсеци, които с течение на времето все повече се усъвършенстват. Задължително става наличието на двойно дъно. Много дълго моряците не искат да се отказват от архаичните ветрила.
Работата е там, че в противоречие на съмнителната идея за „икономии“ във военния флот, ветрилната тяга все пак силно увеличава тактическите възможности на крайцерите от онова време (в частност „изтребителите на търговци“ – немците през Първата световна война даже използват чисто ветроходни рейдери): първо, това им дава практически неограничена далечина на плаване и независимост от снабдяването с въглища и на второ място – позволява без да прекъсват плаването и почти без загуба на скорост да обслужат или ремонтират двигателната си установка, което за тогавашните несъвършени котли и машини се налага често. Преходите на крайцерите през океана стават предимно „по вятъра“, като необходимата човешка сила е набавяна без особени трудности, за разлика от търговския флот, от напълно безплатните за военните флоти наборни матроси. Освен това наличието на платна и умението на екипажа да работи с тях потенциално препятствало крайнорядката, но изключително неприятна ситуация – повредата на единствената парна машина по средата на океана, на хиляди мили от най-близкия бряг, с последващата пълна невъзможност да помръднеш от мястото си – както това реално се случило през 1885 г. с броненосеца HMS Monarch на път за Малта, когато след повреда в машината той губи ход и няколко дни дрейфува в открито море.
В отличие от споменатите по-горе броненосци, действително винаги бавнички с платна, корабите от крайцерски тип до началото на 1880-те години се проектирани като добри ветроходци, при които
По-горния цитат се отнася за крайцерските ветро-парни клипери от края на 1860-те години, но също се отнася и към голяма част от крайцерите през 1870-те и началото на 1880-те години, които имайки свалящи се винтове и пълно ветрилно въоръжение, дават 12 – 14 възела под пара (при идеално състояние на машината, труднодостижимо при дълго плаване; впоследствие до 14 – 16 възела) и толкова или съвсем малко по-малко по вятъра – като даже тяхната автономност под пара се измерва с дни, затова въглищата се пазят за щил или за предстоящо сражение.
Едва през 1880-те разпространение получават по-ефективни и надеждни парни машини, двувални силови установки, при които е невъзможно да направят винтовете повдигащи се и многочислени сервоприводи, за работата на които все пак трябва пара, а също така и постепенното излизане от строя на матросите и офицерите, които имали опит с платната. Всичко това окончателно слага край на платноходната епоха във военноморския флот. Впрочем даже изходният аргумент на противниците на платната – малката икономия на гориво – също не е еднозначен: използването на платна в търговския флот през 1970-те години, показва напълно реална икономия на гориво, при това че по степен на оптимизация за използване на вятърна тяга съдовете от този период силно отстъпват на построените във втората половина на 19 век, да не говорим като ниво на подготовка на екипажа за работа с платна.
Вземат се мерки за увеличаване на защитата на артилерията и подобряване на условията за водене на стрелба. Оръдията все по-често са зад бронирани щитове, в бронирани кули и каземати, по бордовете се слагат оръдейни спонсони. Преходът към по-мощни и ефективни вертикални парни машини прави броневата палуба със скосове стандартна черта на всички бронепалубни крайцери. Докато на въоръжение са само снарядите с пълнеж от димен барут, това ниво на защита се счита за достатъчно по критерия стойност/ефективност, така че към края на 19 век бронепалубните крайцери са по-голямата част от крайцерските сили на морските държави.
Бронепалубните крайцери на Великобритания
В британския флот, от 1888 г., бронепалубните крайцери се делят на три ранга, в зависимост от водоизместимостта и отчасти въоръжението. Крайцерите от 1-ви ранг имат водоизместимост над 7000 t и главен калибър до 234 mm. Крайцерите от 2-ри ранг имат водоизместимост от 3000 до 7000 тона и артилерия с калибър 152 mm. Водоизместимостта на крайцерите от 3-ти ранг е между 1500 до 3000 тона, а артилерията обикновено е между 102 – 120 mm.
С назначаванерто на Уилям Уайт за Главен строител на Кралския флот британците се отказват от строеж на сравнително бавните и небалансирани броненосни крайцери. Вместо това Адмиралтейството се стреми да има колкото се може повече бронепалубни крайцери, които да пазят основно жизненоважните за Британската империя морски комуникации.
Първенци сред бронепалубните крайцери от 1-ви ранг стават двата кораба от типа „Блейк“ (), които влезат в строй в периода 1892 – 1894 г. Независимо от това, че Уайт не може да достигне планираните показатели като скорост и далечина на плаване, крайцерите са доста напредничави. Предназначени за лов на вражески рейдери, те носят солидно въоръжение от 234- и 152-mm оръдия, за първи път в целия клас разположени в кули и каземати, а бронепалубата им е с много дебели скосове. Водоизместимостта минава 9000 тона. Проектът е оценен доста високо, но стойността му изглежда прекомерна.
Заради това започват да правят доста умаления вариант на проекта „Блейк“, известен като тип „Едгар“ (). Намалената с 1800 тона водоизместимост добре повлиява на стойността и флота поръчва 9 единици от него. Наистина скоростта му е по-ниска от тази на предшествениците му, но за сметка на това самите машини са доста по-сигурни. Броневата защита също е намалена, но въоръжението на „Едгар“ е не по-малко силно от това на „Блейк“. Всички те постъпват на въоръжение в периода 1893 – 1896 г.
Следващият тип бронепалубен крайцер от 1-ви ранг в Кралския флот се появява като отговор на построяването в Русия на крайцера „Рюрик“. За да надминат руския рейдер британските адмирали настояват за строителството на двата огромни крайцера от типа „Паурфул“ () – най-големите военни кораби по онова време. Водоизместимостта им е над 14 000 тона, а за да осигурят висока скорост и мореходност на корабите корпусът им е много дълъг и висок. И въпреки това въоръжението и бронята им не се отличава с нищо особено и самите британски моряци признават строителството им за грешка, справедливо отбелязвайки, че ако са запознати по-детайлно с доста неудачната конструкция на „Рюрик“, то „Паурфул“ и „Терибъл“ никога нямаше да бъдат построени. Наречени „белите слонове“ те влезат във флота през 1897 и 1898 г.