Авиньонската школа () е провансалска художествена школа, развиваща се в Авиньон през 14 – 15 век, изиграла важна роля във формирането на френската живопис.Искусство Возрождения в Нидерландах, Франции, Англии (Памятники Мирового Искусства) М. 1994.
Авиньон в годините на авиньонското пленничество на папите В началото на 14 век Авиньон не следва да се счита изостанал град: през 1303 г. папа Бонифаций VIII основава тук университет. Превръщането на града в християнска столица започва едва след преместването в Авиньон на папската курия във връзка с т. нар. „Авиньонско пленничество“ на папите. След това значението на града израства до нивото на водещите европейски столици – Лондон, Париж, Барселона, Неапол и Прага. Много прелати и светски аристократи построяват за себе си разкошни резиденции. Един от недобре съхранените до наши дни образци за такава постройка е главната сграда Пти Пале (Малкият дворец), намираща се на площада пред Папския дворец. Принадлежала е на кардинал Арно дьо Виа, а след неговата смърт, от 1335 г. служи за епископски дворец. Сега в него се разполага забележителна колекция от старинна италианска и френска живопис. На мястото на старите градски църкви са издигнати нови величествени храмове.Michelle Laclotte/Dominique Thiebaut. L’ecol d’Avignon. Flammarion. Paris. 1983.
От 1337 до 1453 г Франция е в Стогодишната война. Авиньон е встрани и не пострадва от тези събития, но трябва да бъдат издигнати нови градски стени в града, за да се предпази от бившите военни наемници, които плячкосват в добре охранения Прованс. През 1334-1342 г. е издигнат нов папски дворец, приличащ повече на крепост. След края на Авиньонския плен и връщането на папската курия в Рим през 1377 г. антипапите използват този дворец като своя резиденция. Стените на стаите и залите на двореца са изрисувани от международна група художници, които се втурват към Авиньон по време на строителния бум.
Първоначално голям център на изкуството съществува в Авиньон и Прованс от около 1330 г. до началото на 15 век, но за живописна школа в Авиньон може да се говори едва във връзка с 15 век. През 14 век това е артистичен център, генериран изключително от исторически обстоятелства: разцветът на живописта в Авиньон се дължи на присъствието на папския двор тук. Авиньонският плен на папите продължава от 1326 до 1367 г. По това време Авиньон се превръща в един от основните центрове на европейската култура, където се събират интелектуалци и художници от всички страни. През 14 век водеща живописна школа е Сиенската, затова при папския двор са поканени сиенските майстори Симоне Мартини, Майсторът на кодекса на св. Георги, а после и Матео Джованети, който става придворен папски художник и работи в папския дворец и в манастира Вилньов през 1343 – 1367 г. Техническите знания и реалистичните склонности на италианците се срещат тук с декоративния вкус и куртоазния дух на французите.
Стенописите на неизвестни художници Лов и Риболов (1342 г., Гвардейска кула) са несъмнено плод на колективно творчество и сливане на две естетики. Но Авиньон не е само място за срещи на художници от различен произход. Оттук италианските идеи се разпространяват на север, тук се създават първите елементи на Международната готика. По време на Великата схизма (1378-1418 г.) живописта в Авиньон се поддържа от традицията. От този период са оцелели само фрагменти: фрески в църквата Сен Дидие в Авиньон, изпълнени под влиянието на флорентински майстори; фрески на къщата на Соргес (сега - Авиньон, Пти Пале), създадени от френски художници в имитация на стенописите на кулата Гард Роб или как Жак Иверни твори по станалия вече архаичен по онова време маниер на Международната готика.
След завръщането на папския двор в Рим Авиньон губи своето значение. На границата на XIV-XV век тук работят само няколко художници, чието значение надхвърля чисто местните граници. Но до 40-те г. на 15 век Прованс отново дава на Франция велики майстори, които написват нова глава в историята на френското изкуство.
Авиньонска школа през 15 век
Към средата на 15 век може да се говори за истинска школа, макар че следва да се счита общопровансалска, а не само авиньонска. В периода на политическа стабилност и разцвет, способстващ за обновление на изкуството, топлият и сит Прованс, оставащ настрана от опустошителните войни, приема и обединява художници, дошли от севера. Подемът на търговията създава нов художествен пазар и нова многочислена клиентела, не само църковна, но търговска и финансова.Albert Chatelet. La Penture Francaise XV et XVI siecles. SKIRA. 1992. Разцветът на Авиньонската школа идва по време на управлението на Рене Добрия, крал от Анжуйската династия, който е човек с творчески ум. Освен че изпълнява кралските си задължения, Рене е и поет, голям естет, познавач и колекционер на изкуството, а в свободното си време от време на време рисува. По едно време дори се смята, че ценни ръкописи от колекцията му са илюстрирани от самия него. Рене е заобиколен от художници, които го придружават в пътуванията му, и до голяма степен творческата атмосфера, която цари в Прованс, е резултат от управлението на такава забележителна личност.
Първият шедьовър на Авиньонската школа се появява около 1443 г.. Това е известното Благовещение от Екс (Екс ан Прованс, църква „Сен Мари Мадлен“). Тази работа показва основните характеристики, присъщи на Школата в Авиньон: строга композиция, опростени обеми, вкус към силно осветление, което подчертава масите. Картината оказва бързо и същевременно трайно влияние върху художествения процес в Прованс. Творбите на Гийом Домбе и неговата работилница, както и Булбонският олтар (ок. 1457 г., Париж, Лувър) и Пиета от Тараскон (ок. 1456 г., Париж, Музей „Клюни“), създадени от неизвестни художници, дължат на „Благовещението от Екс“ за техните видове, модели и цвят.Эдит Лайта. Ранняя французская живопись. Будапешт. 1980. В допълнение, тази картина вдъхва на всички провансалски художници вкус към широта и монументалност, обезсмисляйки обичайната нидерландска елегантност. Така художници от различни страни разработват общ стил. Този нов стил се появява най-ясно в средата на века, в произведения като „Пиета“ от Вилньов ле Авиньон, приписвана на Ангеран Картон. През този период Авиньон отново става главният френски артистичен център. От архивни документи се знае за голям брой художници и създадените от тях картини, които, за съжаление, не са оцелели до наши дни. Центърът на изкуството в Авиньон, възникнал на кръстопътя на търговски и културни пътища, поддържа постоянен контакт както със севера (Бургундия, Париж, Фландрия), откъдето идват повечето художници от школата на Авиньон, така и със средиземноморските региони (Неапол, Сицилия, Испания), където през този период могат да се намерят подобни форми и същия дух (това взаимно влияние може да е улеснено от завръщането на крал Рене от Неапол в Прованс през 1442 г.). Влиянието на Авиньонската школа през този период е от най-широк характер. В допълнение към добре известни имена, голям брой произведения все още са изброени за неизвестни, анонимни майстори.Michelle Laclotte/Dominique Thiebaut. L'ecol d'Avignon. Flammarion. Paris, 1983.През 1470-те г. в Прованс, както и в цяла Северна Европа, се разпространява вълна от нидерландско влияние, подкрепяно по-специално от крал Рене, който е страстен любител на холандската живопис. Художниците (Никола Фроман, както и анонимният автор на Олтара на ПерюсиThe Pérussis Altarpiece | French Painter, painted in 1480 | All | European Paintings | Collection Database | Works of Art | The Metropolitan Museum of Art, New York, който имитира формите и видовете на северната живопис, въпреки те запазват твърдия стил, присъщ на Провансалската школа. През последните две десетилетия на 15 век, едно ново поколение, много по-свободно и независимо от холандското влияние, възкресява великата провансалска традиция от средата на века, паметта за която се оказва много упорита. Художниците Шангине, Лиферинкс и Дипре продължават творческото търсене на Майстора на Благовещението от Екс и Ангеран Картон; фигурите възвръщат загубената си монументалност, формите отново стават геометризирани и подчертани от осветлението. В самия край на 15 век Прованс е в центъра на други влияния, особено активни от Северна Италия (Лигурия , Пиемонт, Ломбардия). През този период северноиталианските и провансалските училища все още не са загубили вътрешната си енергия на развитие, но от началото на 16 век Прованс в своето художествено развитие започва да изостава Италиански ренесанс, чужд му по дух. Поклонението към Младенеца (Авиньон, Музей „Калве“) е единственият пример за използване на уроците на Леонардо да Винчи. Тази картина символизира всъщност края на Авиньонската школа, която през 16век става напълно провинциална и е далеч от иновативните тенденции.
Два триптиха на Никола Фроман Възкресението на Лазар
Този триптих се счита за доказателство, че Фроман през 1460 – 61 г. живее в Нидерландия и принадлежи към кръга от художници около Рогир ван дер Вейден. Произведението има подпис на художника и дата – 18 май 1461 г. На въпроса откога тази творба се намира във Флоренция (сега тя е в галерия Уфици), учените само предполагат, че Никола Фроман през 1460 – 61 г. пътува до Италия, където я е нарисувал. По-късно при по-щателно изследване се прояснява следната ситуация. Триптихът е поръчан на художника от Франческо Копини, който е папски легат в северните страни от 1459 до 1462 г. Копини се връща в Италия с този триптих, а впоследствие, изхождайки от някакви политически причини, го подарява на управителя на Флоренция – Козимо Медичи, който до своята смърт през 1464 г. предоставя триптиха на францисканския „Конвенто дел Боско“ в Мугело, където той се пази до XVIII в.
Стилът на това произведение е близък до маниера на Рогир ван дер Вейден. Рисунакът е ъгловат, готически, а в самите сцени се усеща пренасищане с хора и предмети, характерно за младите художници, желаещи да демонстрират, че те могат да изобразят всичко. Лицата на персонажите са типизирани и изглеждат почти еднакви. В левия горен ъгъл е изобразен млад човек, чието лице някои учени считат за автопортрет на Никола Фроман. На страничните панели на олтаря са изобразени сцени от Марта известява Христос за смъртта на Лазар и Мария Магдалена измива краката на Христос.
Триптих „Горящата, но не изгаряща къпина“
Триптихът се явява връх в творчеството на Никола Фроман. Той е създаден петнадесет години след Възкресението на Лазар, а промяната в творческия подход на Фроман е поразителна. Тук той се отказва от ъгловатия маниер на изписване и под явното влияние на произведенията от авиньонската школа, синтезиращи италиански и нидерландски елементи, създава удивително произведение с фантастичен сюжет. Реалистичните пози на персонажите с меко падащи тъкани на дрехите. Триптихът е поръчан от крал Рене Анжу, затова на страничните панели е изобразен като донатор крал Рене, така и неговата втора съпруга Жана дьо Лавал. Каноничният контекст на преданието е затова, как на Моисей в горящата къпина се явява сам Яхве, изменението тук е в съответствие с традициите на късното Средновековие (разпространението на култа към Дева Мария) на Моисей се явява не Яхве, а Богородица с младенеца. Младенецът държи в ръка огледало, в което се отразяват той самия и Мария. В десния долен ъгъл е изобразен потресения Мойсей, а в левия ъгъл ангел, с успокояващ жест към пророка. В центъра на композицията равнодушно пасат овце и кози, невиждащи нито горящата къпина, нито ангела. Картината е изпълнена със символи, както е прието в готическата живопис в периода на нейния разцвет. Andre Chastel. French Art. Vol. I—II. Flammarion. 1994.
Освен тези две забележителни творби на Никола Фроман се приписва произведението: „Диптих на Матерон“ с изображение на Рене Анжу и Жана дьо Лавал, поръчан за крал Рене от неговия приятел Жан Матерон (Париж, Лувър).
Книжни миниатюри на Бартелеми д’Ейк