Мартин Чарлс Скорсезе () е американски кинорежисьор, сценарист, продуцент и филмов историк от италиански произход, носител на награди „Оскар“, „Сезар“, „Грами“, две награди „Бодил“, три награди „Еми“, по четири награди на БАФТА и „Златен глобус“. Номиниран е за награда „Хюго“, две награди „Сатурн“ и четири награди „Сателит“. От 2003 г. има звезда на Холивудската алея на славата. През 1973 създава филма „Гончаров“, който бива истински опознат като шедьовър чак през 2022, въпреки че още от самото начало е хвален от широк кръг филмови критици и любители на хубавото кино.
Биография Мартин Скорсезе е роден на 17 ноември 1942 г. в кв. Флашинг, Куинс, Ню Йорк.
Скорсезе първоначално планира да се посвети на религията и да стане духовник, затова и някои от филмите му носят белега на католическото му възпитание. Слабо дете, той прекарва много време у дома, гледайки през през прозореца случващото се на улицата. Често ходи на кино и по-късно избира да стане филмов деец.
Професионален път Скорсезе се ползва с уважение от филмовите критици, като често темите, които поставя, са ситуирани в границите на вътрешноградското безредие, насилието и секса. След няколко номинации за „Оскар“, през 2007 г. Скорсезе най-сетне получава престижната награда за филма си „От другата страна“.
Първи филми Скорсезе следва режисура в Нюйоркския университет, където създава късометражните филми What's a Nice Girl Like You Doing in a Place Like This? (1963) и It’s not just you, Murray! (1964).
Най-известният му късометражен филм от този период е черната комедия The Big shave (1967), с участието на Питър Бернут. Филмът е обвинителен акт за участието на Америка във войната във Виетнам, което е подчертано и в алтернативното заглавие, Viet'67.
През 1967 г. Скорсезе прави първия си пълнометражен черно-бял филм I Call First, който по-късно е преименуван на Who’s that knocking at my door. В него взимат участие негови състуденти – актьорът Харви Кайтел и монтажистката Телма Шунмейкър, с които той ще продължава да работи през годините.
70-те години През 70-те години Скорсезе се сприятелява с влиятелни филмови дейци: Франсис Форд Копола, Джордж Лукас, Стивън Спилбърг и Брайън де Палма. Именно Де Палма го запознава с Робърт Де Ниро. През този период Скорсезе работи като асистент режисьор и един от монтажистите на документалния филм „Уудсток“ (1970) и се среща с актьора и режисьор Джон Касаветис, който ще се превърне в негов близък приятел и ментор.
През 1972 г. Скорсезе заснема филма Boxcar Bertha за продуцента на нискобюджетни филми Джон Корман (помагал на режисьори като Копола и Джеймс Камерън в началото на кариерите им), който ще го научи как да снима развлекателни филми с много малък бюджет и в кратък срок. Това ще му е от полза в предстоящите предизвикателства. Касаветис насърчава Скорсезе да прави филмите, които наистина иска, а не да работи по проектите на някой друг.
Така идва мигът на „Коварни улици“, истинският пробив за Скорсезе, Харви Кайтел и Робърт Де Ниро. Филмът поставя началото на неповторимия стил на режисьора. Всички елементи на неговото кино са тук – ярък диалог, бурно действие, черен хумор, реалистичен подход при показване на насилието, предателство, католическа вина, човек, търсещ изкупление.
„Коварни улици“ отдава почит на френската нова вълна, но и се преплита с гангстерския жанр и документалния автентизъм. Филмът е почти автобиографичен, посветен на баща му и чичо му и окончателно белязва приемането от Скорсезе на неговия италиански (сицилиански) произход.
През 1974 г. актрисата Елън Бърстин избира Скорсезе да я режисира във филма „Алис не живее вече тук“. За своето изпълнение тя печели награда „Оскар“. Макар и добре приет от критика и публика, филмът остава аномалия в ранната кариера на режисьора, тъй като се фокусира върху централен женски персонаж.
След това Скорсезе се завръща в своя квартал „Малката Италия“ в Ню Йорк, за да изследва етническите си корени и заснема документалния филм „Италоамериканци“ с участието на родителите си Чарлс и Катрин Скорсезе.
„Шофьор на такси“ (1976 г.) е тъмният, градски кошмар на Скорсезе за бавното настъпване на лудостта при един самотен човек. Филмът утвърждава Скорсезе като режисьор и привлича вниманието към оператора Майкъл Чапман, чийто стил е насочен към високите контрасти, силните цветове и сложните движения на камерата. Главната роля се изпълнява от Робърт де Ниро като тревожния и психотичен Травис Бикъл. Младата Джоди Фостър прави своя пробив с критикуваната роля на непълнолетна проститутка, а Харви Кайтел е в ролята на нейния сутеньор.
„Шофьор на такси“ бележи началото на серия от съвместни проекти на Скорсезе и сценариста Пол Шрейдър.
„Шофьор на такси“ печели Златна палма в Кан през 1976 година и получава четири номинации за „Оскар“, включително за „Най-добър филм“.
Огромният успех на филма насърчава Скорсезе да продължи напред с първия си високобюджетен проект: стилизираният мюзикъл „Ню Йорк, Ню Йорк“. Това е почит на режисьора към родния му град, както и към класическия музикален холивудски филм, но претърпява пълен провал в бокс офисите. Филмът е с участието на Лайза Минели и трето сътрудничество с Робърт де Ниро. Запомнен е най-вече заради заглавната си тема, изпълнена и популяризирана от Франк Синатра.
Филмът има слаб прием и сред критиците. Неуспехът му като цяло потапя Скорсезе в дълбока депресия, задълбочава зависимостта му от кокаина и въпреки спорадични документални филми, той не снима нищо няколко години.
80-те години Робърт де Ниро, който вече е близък приятел на Скорсезе, е човекът, който го измъква от депресията като го убеждава да се захване с филма „Разяреният бик“. Истинската история на боксовия шампион Джейк Ла Мота е обсебила Де Ниро от дълго време и той вярва, че само Скорсезе може да направи този филм.
„Разяреният бик“ се смята за шедьовър и е гласуван като най-великият филм на 80-те години. Получава осем номинации за „Оскар“. Де Ниро печели за най-добър актьор, Телма Шунмейкър взима за монтаж, но статуетката за режисура отива при Робърт Редфорд за „Обикновени хора“. Въпреки това всичко, което Скорсезе ще заснеме оттук нататък, ще бъде отбелязвано в рекламните материали като „филм на Мартин Скорсезе“.
Въпреки че сценарият на „Разяреният бик“ има своите версии от Пол Шрейдър и Мардик Мартин (който по-рано е бил вече съавтор на „Kоварни улици“), завършеният сценарий се различава значително от оригиналния проект на Шрейдър. Той е пренаписан няколко пъти от различни сценаристи, сред които Джей Кокс (който по-късно заедно със Скорсезе пише сценариите на филмите „Невинни години“ и „Бандите на Ню Йорк“).
Окончателният проект до голяма степен е дело на самите Скорсезе и Де Ниро. Американският филмов институт избира „Разяреният бик“ като американски спортен филм номер 1 в неговия списък с топ 10 на спортните филми. През 1997 г. го поставя на 24-то място в своя юбилеен списък за най-велики филми AFI's 100 Years...100 Movies.
Следващият проект на Скорсезе е петата му съвместна работа с Робърт де Ниро – „Кралят на комедията“ (1983). Това е сатира на света на медиите и известните личности, чийто централен персонаж е самотник, който парадоксално става известен чрез престъпна дейност (отвличане). Филмът е очевидно отклонение от по-емоционално ангажираните филми, с които Скорсезе се е занимавал дотогава. Експресионизмът на предишните му творби тук отстъпва на моменти на почти пълен сюрреализъм. Но и все още носи много от запазените марки на Скорсезе. Кралят на комедията се проваля в боксофиса, но все повече се възприема от критици и публика в годините след премиерата си. Германският режисьор Вим Вендерс го е посочил сред 15-те си любими филми.
В „Часове по-късно“ (1985) Скорсезе прави естетическа промяна с един много по-ъндърграунд филмов стил. Заснет с изключително нисък бюджет, на естествена локация, през нощта в квартал Сохо в Манхатън, филмът е черна комедия за все по-злощастната нощ на един нюйоркски професор (Грифин Дън).
През 1986 г. Скорсезе създава „Цветът на парите“, продължение на известния филм на Робърт Росън The Hustler (1961) с Пол Нюман, който участва заедно с Том Круз. Въпреки че се придържа към утвърдения си стил, който не е комерсиален, „Цветът на парите“ е първият касов филм на режисьора, достигащ до широката публика. Пол Нюман печели „Оскар“, а Скорсезе получава достатъчно влияние, за да си осигури подкрепа за проект, който му е дългогодишна цел: „Последното изкушение на Христос“.
Още през 1983 г. Скорсезе започва да работи върху много личния за него проект „Последното изкушение на Христос“, основаващ се на романа от 1951 г., написан от Никос Казандзакис, който предава живота на Христос по-скоро човешки, отколкото божествен.
Филмът е трябвало да се заснеме с подкрепата на Paramount Pictures, но малко преди началото на снимките продуцентите спират финансирането на проекта, притеснени от натиск на различни религиозни групи. В тази несъстояла се версия от 1983 г. ролята на Исус е била поверена на Ейдън Куин, а певецът Стинг е бил избран да играе Пилат Понтийски.
Във версията от 1988 г. тези роли са изпълнени съответно от Уилям Дефо и Дейвид Боуи.
И така след своя „флирт“ с комерсиалното кино в средата на 80-те, с „Последното изкушение на Христос“ Скорсезе се завръща към своя дълбоко личен подход в създаването на кино. Още преди пускането на филма по екраните, той провокира обществен гняв и протести, упрекващи лентата в богохулство и така превръщат един независим проект с нисък бюджет в медийна сензация. Повечето критики са насочени към финалните пасажи на филма, където Христос се жени за Мария Магдалена и има семейство като част от халюцинация, предизвикана от Сатаната, докато Исус е на кръста.
Разглеждайки филма извън споровете, той остава важно произведение в канона на Скорсезе – явен опит да изведе духовността, която е в основата на неговото кино. Режисьорът получава втората си номинация за награда „Оскар“ за „най-добър режисьор“, но този път губи от режисьора на „Рейнман“ – Бари Левинсън.
През 1987 г. Скорсезе заснема легендарния клип към песента на Майкъл Джаксън Bad.
90-те години След десетилетие на предимно смесени резултати, гангстерският епос „Добри момчета“ (1990) е филмът, който връща във форма Скорсезе по безапелационен начин. Де Ниро и Джо Пеши са на виртуозно ниво, напълно следвайки блестящата режисура на Скорсезе, като по този начин възстановяват, подобряват и утвърждават репутацията му.
Филмът е номиниран за шест награди „Оскар“, включително „Най-добър филм“ и „Най-добър режисьор“. Това е трета номинация, която Скорсезе получава, но отново губи – този път от дебютанта в режисурата Кевин Костнър с филма му „Танцуващият с вълци“. Джо Пеши печели „Оскар“ за най-добър поддържащ актьор, а филмът обира и множество други награди, включително пет статуетки BAFTA и награда „Сребърен лъв“ от фестивала във Венеция.
През 1990 г. Скорсезе снима и единствения си късометражен документален филм – „Произведено в Милано“, който е за модния дизайнер Джорджо Армани.
През 1991 г. излиза „Нос Страх“, римейк на култов филм от 1962 година, който носи същото име. Това е и седми общ проект на режисьора с Робърт де Ниро. Филмът е заявка за касов хит със своя стилизиран трейлър, напомнящ за Алфред Хичкок и филма „Нощта на ловеца“ (1955) на Чарлс Лаутън. Скорсезе експериментира с визуални трикове и ефекти. Въпреки смесените оценки сред критиците, филмът получава две номинации за „Оскар“ и печели 80 млн. долара само в САЩ, което го прави финансово най-успешният филм на Скорсезе до излизането на „Авиаторът“ (2004) и „От другата страна“ (2006).
„Невинни години“ (1993) е адаптация по едноименния роман на Едит Уортън, който дава поглед към живота и интригите във високото общество на Ню Йорк в края на 19. век. Филмът е възхваляван от критиците, но се проваля в боксофисите. Всички са изненадани от това, че Скорсезе прави филм за изгубената романтика и то в епоха, но режисьорът още от началото заявява, че това е личен проект, а не работа към някое студио.