Елсуикски крайцери () е разпространено във военноморската литература название на бронепалубните и броненосните крайцери, построени за експорт от британската фирма „Армстронг“.
Терминът произлиза от името на корабостроителницата „Елсуик шипбилдинг“ (), разположена в Елсуик – район на град Нюкасъл ъпон Тайн.
В течение на 28 години, от началото на 80-те години на XIX век, компанията построява 51 крайцера за флотите на 12 страни: Италия, Испания, Португалия, Турция, Румъния, САЩ, Бразилия, Аржентина, Чили, Перу, Китай и Япония. Крайцерите се отличават с високи бойни показатели при умерена водоизместимост и относително ниска цена, в тях широко се използват най-новите технически достижения. Проектите за тези крайцери се създават от известни британски корабостроители, сред които силно изпъкват Джордж Рендел, Уилям Хенри Уайт, Филип Уотс. Двамата последни стават впоследствие главни строители () на британския Кралски флот. Дейността на компанията позволява създаването на съвременен военноморски флот на редица третостепенни морски държави, нейната продукция се купува и от великите морски държави. Въпреки всичко това британският флот отказва да купува от крайцерите на „Армстронг“, твърдейки, че те не отговарят на стандартите на Кралския флот.
Зараждане Канонерски лодки Корабостроителното поделение на компанията Sir W.G. Armstrong & Company се появява благодарение на желанието на Уилям Армстронг () да разшири дейността си и да строи бойни кораби, снабдени с артилерия собствено производство. През 1867 г. Армстронг подписва съглашение с Чарлз Мичел () – собственик на корабостроителница в град Нюкасъл ъпон Тайн, разположена в района на Елсуик, за строителство на военни кораби на нейните стапели. За ръководител на корабостроителния отдел е назначен Джордж Рендел (), който и разработва първите проекти на компанията.
Като новак на пазара на военните кораби, компанията предпочита да започне своята дейност в това направление със строителството на съвсем малки съдове. Тласък за първия им проект е епизодът, свързан с изпитанията на корабни оръдия, конструкция на Армстронг. Тъй като жителите на Тайн роптаят срещу стрелбите близо до техните жилища, а собствен и уединен полигон компанията няма, тежкото оръдие е поставено на баржа и успешно изпробвано на 21 октомври 1865 г. Този опит води Дж. Рендел до идеята за строителство на неголеми канонерски лодки, въоръжени с едно-единствено оръдие голям калибър.
Първата проектирна от Рендел канонерска лодка „Стаунч“ слиза от стапела на 4 декември 1867 г. При скромна водоизместимост – 180 тона, и доста умерена цена – само 6700 лири, тя има солидна огнева мощ за действия в крайбрежната зона, тъй като е въоръжена с 229-mm оръдие. Проектът произвежда впечатление и получава значителен брой поръчки. Общо компанията „Армстронг“ построява 23 канонерки от този тип. Самите кораби получават условното наименование „канонерките на Рендел“ или „канонерки-ютии“ () поради приликата има с ютиите от онова време. Това са плоскодънни кораби с водоизместимост около 250 тона и дължина около 30 метра. Те имат парна машина и максимална скорост не повече от 9 възела. Тяхното единствено въоръжение е голямо оръдие с калибър от 229 до 305 милиметра. Оръдието може да се прицелва самостоятелно само по вертикала, а по хоризонталната плоскост наводката става със завой на самия кораб. Мореходността им е крайно лоша.
Такива кораби за известно време представляват изгодно оръжие, тъй като носят мощно оръдие при много ниска стойност. Обаче практиката от тяхното използване в бойните действия показва, че те могат да бъдат до определена степен ефективни само при условията на абсолютно господство по море и при пълен щил. Даже слабо вълнение напълно изключва наводката на оръдията им по целта, а скорострелността им е крайно ниска. При пълното отсътствие на бронева защита това ги прави лесна плячка за корабите, въоръжени със скорострелна артилерия, макар и с по-малък калибър. Опитът да се използват в бой против сериозен противник, направени от китайския флот срещу френския флот в сражението при Фуджоу (Френско-китайската война) и срещу японския флот в сражението при Ялу (Китайско-японската война от 1894 – 1895) показват, че те са неспособни да се противопоставят на големите мореходни кораби и успяват да произведат само един – два изстрела преди своята гибел.
По-добро използване на малките канонерки с тежко въоръжение се оказва обстрела на брегови цели и непосредствената поддръжка на своите войски, в каквато роля те се използват занапред.
Небронирани крайцери
Независимо от успешните продажби на канонерски лодки, ръководството на „Армстронг“ се притеснява за бъдещето на предприятието. Значителна и стабилна печалба обещават само строителството на достатъчно големи и скъпоструващи военни кораби, но за това са необходими и солидни капиталовложения. Дж. Рендел предлага изход от сложното положение с доста оригинален проект – да се създават по-големи бойни единици, като се съединят две канонерки с кърмите и така да се получи мореходен кораб.
При разработката на новия проект Рендел залага преди всичко на мощно настъпателно въоръжение, защитата е сведена до минимум и трябва да се компенсира с висока за края на 1870-те години скорост. За класификацията на тези кораби има различни мнения. Самият Дж. Рендел ги нарича „самостоятелен клас военноморски сили, способни да изпълняват задачи, недостъпни за канонерките“.
Потенциалните купувачи трябва да се заинтригуват от съчетанието между ниската цена, солидно въоръжение от две 254-mm оръдия, което прави тези кораби потенциално опасни противници даже за стационерите на великите държави, а също и сравнително високата скорост. Предложението на „Армстронг“ предвижда цени в диапазона 80 000 – 100 000 фунта стерлинги и срокове за построяване 15 – 18 месеца.
Новият проект е първоначално предложен на Китай и предизвиква интереса на китайския канцлер Ли Хунджан, който управлява Бейянския флот на императорски Китай. Но първият купувач на този тип крайцери става военноморският флот на Чили, който води по това време война с Перу. „Артуро Прат“ е заложен на стапелите Уокър на 2 октомври 1879 г., но веднага след това темпът на строителството рязко пада, тъй като след пленяването на 8 октомври 1879 г. на перуанския монитор „Уаскар“ чилийците получават явно превъзходство в морето и нямат спешна нужда от нова бойна единица. В резултат правителството на Чили обявява „Артуро Прат“ за продан и на 16 юни 1883 г. той е изкупен от правителството на Япония и влиза в състава на японския флот с името „Цукуши“. Китайският флот получава през 1881 г. два крайцера от типа „Чаоюн“ – „Чаоюн“ и „Янгвей“.
Проектът „Чаоюн“/„Цукуши“ предизвиква голям, макар и преувеличен ентусиазъм от страна на обществеността. Вестник „Таймс“ () в броя си от 26 юни 1881 г. отбелязва: .
По мнение на специалистите от британското Адмиралтейство обаче, корабите от този тип имат маса недостатъци. Тяхната номинално висока скорост може да се поддържа само ограничено време, защитата практически отсъства, а по автономност и особено по мореходност те съвършено не съответстват на изискванията отправени към крайцерите.
„Есмералда I“
Крайцерът „Есмералда“, заложен през 1881 г., става логическо развитие на проекта „Чаоюн“/„Цукуши“ и представлява негова значително усъвършенствана версия. Купувачът – чилийският флот, пожелава да получи максимум бойна мощ в минимум водоизместимост. За решаване на тази задача Рендел използва практически всички съществуващи тогава нововъведения. Корпусът на „Есмералда“ е стоманен, има двойно дъно и е разделен на множество отсеци. Карапасната (черупковидна) бронирана палуба се простира по цялата дължина на кораба и прикрива машините, погребите и рулевото устройство. Защита за бордовете са въглищните бункери. За кораб с водоизместимост едва 2950 тона, „Есмералда“ има необикновено мощно въоръжение – две 254-mm и шест 152-mm оръдия, без да се броят малокалибрените.
Проектът също има и недостатъци. Височината на борда се оказва много малка и не дава уверено плаване в бурни води, макар за Чили това да не е критично. Скорострелността на тежките оръдия е прекалено ниска. Британското Адмиралтейство подлага проекта на необикновено рязка критика, доказвайки, че „Есмералда“ съвършено не съответства на стандартите на Кралския флот по отношение на здравина, защитеност, мореходност и автономност. Въпреки това проектът прави фурор в чуждите военноморски кръгове и предизвиква вълна от поръчки от страна на флотовете на второстепенните държави, които в значителна степен благодарение на това успяват да създават относително съвременни военноморски сили. Така „Есмералда“ става стандарт за ранните експортни крайцери на „Армстронг“, получили във военноморската литература названието „елсуикски крайцери“'. Още повече „Есмералда“ често се разглежда от специалистите като прототип на всички построени по-късно бронепалубни крайцери.
Уилям Армстронг доказва, че в лицето на бронепалубните крайцери, въоръжени с голямокалибрена артилерия, броненосците получават страшен противник. Тъй като за стойността на един броненосец могат да се построят четири такива бронепалубни крайцера, се твърди, че обладавайки преимущество в скоростта и броя на оръдията, крайцерите ще засипят буквално с град от снаряди броненосеца, ще го извадят от строй, а след това ще доунищожат противника с торпеда.
Развитие Бронепалубни крайцери С тежка артилерия
Ефектът, произведен от „Есмералда“, води до нови поръчки, тъй като конструкцията на кораба е оценена в този момент като най-напредничава. Още преди спускането на чилийския крайцер на вода, подобен кораб поръчва Италия. Италианският кралски флот след поражението при Лисса се стреми да възстанови своята мощ, но изпитва остър дефицит на средства. В тази ситуация малкият и евтин, но мощно въоръжен крайцер на „Армстронг“, изглежда доста привлекателен, а показателите мореходност, далечина на плаване и автономност за италианския флот никога не са били смятани за първостепенни.
На 21 август 1882 г. „Армстронг“ в Уокър залага бронепалубния крайцер „Джовани Бозан“, повтарящ „Есмералда“ и станал последен проект за Джордж Рендел за компанията. В строй той влиза през 1885 г. и според специфичната италианска класификация се води „таранен торпеден кораб“ (). Проектът толкова се харесва на командването на флота, че то пожелава да построи на националните си стапели цяла серия крайцери по образец на „Джовани Бозан“. Но нивото на италианската корабостроителна промишленост се оказва доста по-ниско от британското, и крайцерите от типа „Етна“, влезли в строй през 1887 – 1889 г., се оказват неудачни, доста отстъпващи на своя прототип.
Следващите поръчки за крайцерите на „Армстронг“ пристигат от Япония. През пролетта на 1884 г. са заложени два бронепалубни крайцера от типа „Нанива“ – „Нанива“ и „Такачихо“. Проектът е разработен от новия главен строител на „Армстронг“ Уилям Уайт. Основавайки се на конструкцията на „Есмералда“, Уайт доработва проекта по отношение на по-добра защитеност и мореходност. Височината на надводния борд е увеличена, което позволява да се издигне и бронираната палуба над водолинията. Водоизместимостта също нараства, но сега корабите са по-стабилни в бурно море. Определен минус за „Армстронг“ е поставянето на крайцерите на артилерия производство на Круп (Friedrich Krupp AG Hoesch-Krupp), което е направено по искане на заявителя, но впоследствие и двата крайцера са превъоръжени със скорострелна артилерия производство на „Армстронг“. „Нанива“ и „Такачихо“ стават първите бронепалубни крайцери в японския флот.
Изглеждащият като удачен проект поражда и подражание в други страни. Испанският флот поръчва на компанията „Томпсон“ от Глазгоу доста близкия по тип крайцер „Рейна Регенте“, а след това сам строи още два такива – „Алфонсо XII“ и „Лепанто“. Австро-Унгарският флот също получава двойка еднотипни малки бронепалубни крайцери с тежки оръдия – „Кайзер Франц-Йосиф I“ и „Кайзерин Елизабет“, построени от собствени корабостроителници.