Тежък крайцер е подклас артилерийски крайцери, строени от 1916 г.Първите представители на класа на тежките крайцери – крайцерите от типа „Хокинс“, при залагането си са класифицирани като леки крайцери, а след сключването на Вашингтонския договор от 1922 г. започват да се класифицират като тежки крайцери: до 1953 г. Терминът „тежък крайцер“ е официално въведен с Лондонския морски договор от 1930 г. за отличаването им от по-малките леки крайцери, въоръжени с артилерия с калибър не по-голям от 155 mm. До 1930 г. тежките крайцери се наричат „вашингтонски“. Стандартната водоизместимост на тежките крайцери е ограничена на 10 хил. английски тона, а калибърът на артилерията на 203 mm. В системата на морските въоръжения тежките крайцери заемат междинно място между леките и линейните крайцери. В много страни, в частност в Германия и СССР, съществуват или се проектират тежки крайцери, съществено различни от международния стандарт. Тежките крайцери са важна част от флотовете на всички водещи морски държави и вземат активно участие във Втората световна война. След нейния край малък брой единици са съхранени във флотовете на Аржентина, Испания и САЩ. Последните кораби от този клас са отписани през 1991 г., след дълго пребиваване в резерв.
Стандартният „вашингтонски“ крайцер
Появата на класа на тежките крайцери във военноморската история е заслуга, в еднаква степен на предвидливите английски моряци и на дипломатите на водещите западни държави. През 1915 г. Британското Адмиралтейство, ликвидирайки немските крайцери рейдери и опасявайки се от нови хипотетични немски рейдери с мощно въоръжение, поръчва масова серия крайцери, които трябва да превъзхождат всеки един перспективен немски крайцер по всички параметри. Тъй като въоръжението на предполагаемия противник се предполага да бъде от 150-mm оръдия, Адмиралтейството пожелава да има на новите „изтребители на рейдери“ най-големия калибър артилерия, който допуска ръчно зареждане и при това превъзхожда немските 150-милиметровки по далечина на стрелбата. В резултат на това новите крайцери получават 190-mm оръдия. Впрочем строителството на крайцерите от типа „Хокинс“ (; също се среща и транскрипцията „Хаукинс“) се проточва и за Първата световна война корабите не влизат в строй.
Но когато през 1922 г. на Вашингтонската конференция за ограничаване на морските въоръжения е прието решение за ограничаване на качествените характеристики на корабите, в т.ч. и крайцерите, англичаните не искат да се разделят с най-новите си и много скъпи кораби, и те настояват за приемане на характеристиките на „Хокинсите“ като стандарт. За това способства и впечатлението, което правят „Хокинсите“ на военноморските кръгове. Например Япония и САЩ незабавно започват разработване на крайцери, като минимум, неотстъпващи на британските новобранци.
В резултат на това основните договарящи се страни напълно благожелателно се отнасят към желанията на британската делегация. Така се появяват глави XI и XII от Вашингтонския договор от 1922 г., забраняващи строежа на крайцери с водоизместимост над 10 хил. тона (английски дълги тона) и с артилерия по-голяма от 203 mm. Количеството на новопостроените крайцери не се ограничава, но има сумарни ограничения на тонажа на флота в пропорции: 5:5:3:1,75:1,75 съответно, за САЩ, Великобритания, Япония, Франция и Италия. Тъй като върху строителството на линкори е обявен мораториум, започва „крайцерската“ треска. Нейните особености са добре илюстрирани от думите на американския адмирал Робърт Кунц:
Първо поколение тежки крайцери
Тежките крайцери на Великобритания Особените изиисквания на Британската империя поражда и доста специфичният проект на „вашингтонският“ крайцер. Основната задача на този подклас крайцери са действията по комуникациите на империята, обхващаща целият свят. В съответствие с това, корабите се проектират с акцент върху значителна далечина на плаване, добра мореходност и комфортни условия за екипажа. Въоръжението на новите крайцери от осем 203-mm оръдия „изяжда“ цялата останала водоизместимост в пределите на договорения лимит и типът „Кент“ () се формира около артилерията на главния калибър. Цена за превъзходните морски качества става фактическата незащитеност на новите крайцери от огъня на противника, като опасност за тях представляват не само корабите от същия клас, но и леките крайцери и даже ескадрените миноносци. Относително защитени са само погребите на главния калибър, а бордът има само много къс и тънък противоосколъчен пояс. Първоначално Адмиралтейството планира поръчката на 17 крайцера подобен тип, но финансови трудности, както и очевидните недостатъци на проекта, намаляват броя им до 5. Освен това още два крайцера от този тип са построени за ВМС на Австралия.
Вече след залагането на крайцерите от типа „Кент“ британските моряци се убеждават, че те съществено изостават от чуждите крайцери по брониране и скорост на хода. Отчитайки високите изисквания на Кралския флот към далечина на плаване и мореходност за британските кораби, съществено усилване на бронирането не е възможно, и защитата на 2-рата серия британски „вашингтонци“ – от типа „Лондон“ () – е малко подобрена. Успяват да увеличат скоростта на хода за сметка на отказ от противоторпедни були, което на свой ред влошава противоторпедната защита. В течение на 1929 г. в състава на британските ВМС влизат 4 крайцера от тази серия.
Вече в хода на постройката британските крайцери са подложени на силна критика за очевидните диспропорции в съотношението на настъпателните и отбранителните качества. Но всички опити на конструкторите да дадат на корабите по-солидна защита се сблъскват с ограниченията на пределната стандартна водоизместимост. В резултат на това построените към 1930 г. два крайцера от тип „Норфолк“ () с малко се отличават от предишните. Фактически успяват само малко да усилят бронирането на артилерийските погреби, другите изменения носят само частен характер.
В периода 1927 – 1930 г. британският флот получава 13 крайцера от три серии, във военноморската литература обичайно събирателно именувани като типа „Каунти“, тъй като са много близки по конструкция и носят имената на английски графства (). Големи и високобордни, с архаична архитектура те са напълно приспособени за действия по комуникациите, където главна роля играят не бойните качества на корабите, а тяхната голяма далечина на плаване. Освен това тези кораби показват своите най-добри качества при операциите в полярни води, където тяхната мореходност е повече от необходима. Заедно с това слабата им защита подтиква към разработката на проекти за коренна модернизация на крайцерите, които започват да се разработват веднага след влизането на крайцерите от типа „Каунти“ в строй.
Тежките крайцери на Франция
През 1920-те години френският Морски главен щаб преживява поредно увлечение по крайцерите. Според плановете на това ведомство френският флот трябва да получи 21 тежки крайцера. Първата двойка крайцери на подкласа е заложена 1924 – 1925 г. Крайцерите от типа „Дюкен“ () са предназначени за далечни разузнавачи на ескадрата и защитници на комуникациите. Проектът е разработен на базата на леките крайцери от типа „Дюге Труен“ и наследява от тях крайно слабата защита, ограничена до артилерийските погреби, поради което е наречен още „картонен“. Впрочем скоростните и мореходните качества на крайцерите от този тип са на висота.
За четворката последващи крайцери от типа „Сюфрен“ () защитата започва да се усилва под влиянието на известията за характеристиките на тежките крайцери на вероятния противник – Италия. Първите два кораба от серията „Сюфрен“ и „Колбер“ () вече имат бордови брониран пояс за сметка на известно намаляване на скоростта по сравнение с типа „Дюкен“, но неговата дебелина все още остава незначителна. На крайцера „Фош“ () се отказват от бордовия пояс в полза на вътрешна бронева преграда, която има и на последния крайцер от типа „Дюпле“ (). Бидейки формално еднотипни, корабите сериозно се различават помежду си именно по бронирането си. Така например масата на бронята постоянно се увеличава, достигайки 1553 тона на „Дюпле“ в сравнение с 645 тона при „Сюфрен“.
Тежките крайцери на САЩ
Към проектирането на крайцери с 203-mm артилерия американците пристъпват още през 1919 г. Основен проблем за тях е противоречието между концепциите за относително бавния, но добре защитен „ескадрен“ крайцер и бързоходния защитник на търговията. След влизането в сила на вашингтонските ограничения проектантите отиват на компромис, и първата двойка американски тежки крайцери от типа „Пенсакола“ () е нещо посредата. Мощната артилерия от 10 203-mm оръдия в комбинация от две- и триоръдейни кули, високата скорост се съчетават с ограничена бронезащита, годна само да устои на огъня на разрушителите. Бой с леки крайцери се предполага да се води само от безопасни дистанции, но осемдюймовите снаряди на чуждестранните „вашингтонци“ пробиват бронята на „Пенсаколите“ на всички дистанции. Устойчивостта и мореходността са недостатъчни.
Веднага след първата двойка крайцери американците залагат вече 6 кораба от типа „Нортхамптън“ (). Основните промени при тях са в главния калибър, състоящ се сега от 9 оръдия в триоръдейни кули. При „Нортхамптъните“ се появява полубак, подобрена е мореходността, но броневата защита се променя малко и както преди не дава защита от 203-mm снаряди. Освен това и „Пенсакола“, и „Нортхамптън“ са недонатоварени кораби – тяхната водоизместимост е под вашингтонския лимит с 900 тона.
Слабата защита на първите тежки крайцери води американските моряци към мисълта за кардинална преработка на проектите. Залагането на само леко усъвършенстваните крайцери от типа „Портланд“ () е принудителна стъпка, наложена от желание да се натовари промишлеността в условията на Великата депресия. За това вместо 7 предполагаеми кораба са построени само 2. По принцип те малко се отличават от предходните типове. „Портландите“ получават усилена броня на погребите, защитаваща от 203-mm снаряди, и по-мощна зенитна артилерия. Стандартната водоизместимост за първи път достига договорния лимит.
Тежките крайцери на Италия Своите първи „вашингтонски“ крайцери италианските корабостроители започват да проектират през 1923 г. На корабите от този тип се възлагат огромни и даже преувеличени надежди, дори изпълняването на функциите на главна ударна сила на флота. Акцентът изначално се поставя върху максимално висока скорост и мощно въоръжение. За сметка на това се жертват мореходността и далечината на плаване. Счита се, че превъзходството по скорост ще позволи на крайцерите свободно да избират дистанцията на боя и да избягват ответния огън. В резултат на това италианските крайцери от типа „Тренто“ () се оказват, поне на хартия, скоростните рекордьори на 1920-те години. На изпитанията крайцерите показват скорост близка до 36 възела, макар в хода на ежедневната си служба рядко да развиват повече от 31 възела. Независимо от приоритета на скоростните характеристики, италианските конструктори успяват да снабдят крайцерите с пълноценен брониран пояс и бронирана палуба, защитаващи го от огъня на леките крайцери. Заедно с това корабите имат съвършено неудовлетворителна артилерия на главния калибър – ненадеждна и даваща огромно разсейване на снарядитеОсновният недостатък на италианските снаряди и заряди са огромните допуски по тегло при производството на снарядите и зарядите..
Тежките крайцери на Япония