Замък Валентино

Замъкът Валентино () е историческа резиденция на Савойската династия, разположенав едноименния парк Валентино на брега на река По в Торино, Северна Италия. От 1850 г. е собственост на Италианската държава, а впоследствие е предоставен на Политехническия университет в Торино. Към 2023 г. сградата е седалище на Катедрата по архитектура и на свързаните с нея бакалавърски и магистърски програми.

От 1997 г. замъкът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство като част от серийния обект на ЮНЕСКО „Савойски кралски резиденции в Пиемонт“. През 1900 г. той е домакин на първия торински автосалон.

История Произход на топонима Името на замъка произлиза от топоним с неясен произход. Първото градско свидетелство, в което се среща формата Vallantinum, датира от 1275 г. и обозначава особеностите на местния релеф – малка долина, в която успоредно на река По е протичал поток.

Други исторически източници свързват името със св. Валентин от Терни, чиито предполагаеми мощи са били съхранявани в малка църква, разположена на мястото на днешния парк.От 18 век предполагаемите мощи на св. Валентин са запазени в кристално ковчеже в църквата "Сан Вито" на хълма с изглед към парка Валентино и са прехвърлени вследствие на разрушаването на църквата, която се е намирала в района, където понастоящем се намира замъкът. Според някои изследвания именно в този речен парк се заражда обичаят да се празнува Денят на влюбените: на 14 февруари благородниците участвали в галантно тържество, по време на което всяка дама наричала своя рицар „Валентино“.

Оригинална сграда Сведения за първоначална постройка на мястото на днешния замък Валентино съществуват още от XVI век. Те се отнасят до крайградска благородническа „вила на насладите“,Вилата на наслада е особен широко разпространен архитектурен жанр сред благородниците от XVI век. Това е крайградска резиденция, разположена далеч от града, където те са се оттегляли във ваканция. принадлежала на семейство Бираго. Ренато Бираго, придворен благородник, продава имота на херцог Емануил Филиберт Савойски през 1564 г. Година по‑късно херцогът е принуден да го отчужди, за да финансира строителството на Цитаделата на Торино, и вилата е закупена от ковчежника Джовани де Бросес. През 1570 г. Емануил Филиберт я придобива повторно по съвет на Андреа Паладио, след което сградата претърпява първото си значително разширение, завършено през 1578 г.

След смъртта на херцога през 1580 г. вилата преминава към Карл Емануил I Савойски, който три години по‑късно я преотстъпва на Филипо I д’Есте. Хрониките от 1585 г. го споменават като домакин, приветстващ сватбената процесия на Карл Емануил I Катерина Австрийска, пристигащи по река По. През този период сградата е обитавана от няколко благороднически фамилии – Есте ди Сан Мартино, Сенмеран, Чиконя, Пачели и Калви, които придобиват дялове от имота.

Мадам Кристина и първо пренареждане Сградата, явно вдъхновена от архитектурата отвъд Алпите, дължи сегашната си вид на кралската мадам Мария Кристина Бурбон-Френска (1606 – 1663) – дъщеря на френския крал Анри IV и Мария де Медичи и съпруга на херцог Виктор Амадей I Савойски. Тя получава замъка вероятно през 1620 г. като сватбен подарък от тъста си Карл Емануил I Савойски. След ранната смърт на съпруга си Кристина поема регентството на Савойското херцогство в сложен политически контекст и започва мащабно преустройство на резиденцията под ръководството на придворния архитект Карло ди Кастеламонте, а по‑късно – на неговия син Амедео.

Целта ѝ е да превърне Валентино в maison de plaisance според френския вкус на епохата. Първият етап от декоративните намеси, осъществен между 1620 и 1621 г., засяга апартаментите на първия етаж. Фризовете и сводовете са украсени със стенописи и щукатури, дело на художници от Лугано – Изидоро Бианки и синовете му Франческо и Помпео, Томазо Карлоне и Карло Соларо. Те създават поетични композиции с алхимични и флорални мотиви по идея на граф Филипо Сан Мартино д'Алие, приятел и довереник на Кристина. Френските в Почетния салон, също дело на Бианки, са върху исторически теми, редставят исторически сцени, подчертаващи връзките между Савойския двор и Франция.

В резултат на тази първа фаза са оформени няколко нови помещения: Зелената стая, Розовата стая, Стаята на Зодиака, Стаята на раждането на цветята, Стаята на лилиите и Позлатения кабинет на цветята. Мадам Кристина прекарва дълги периоди във Валентино, превръщайки го в една от любимите си резиденции.

Второ пренареждане и превръщане в замък Декоративните работи във Валентино са възобновени през 1642 г., след края на драматичния конфликт между регентката Кристина Френска и происпанските ѝ девери – принцът на Кариняно Томас Франциск Савойски и брат му, кардинал Маврикий Савойски. С второто голямо преустройство, започнато през 1645 г., към резиденцията са добавени три предни павилиона, свързани с два странични терасовидни портика, които завършват с полукръгла екседра, оформяща големия благороднически двор.

Интериорите също са разширени и обогатени. В резултат на тази втора фаза на работа се оформят следните помещения: Военната стая, Стаята на преговорите, Стаята на великолепията, Стаята за лов, Стаята за тържества и Кабинетът на подвизите на Херакъл.

Трето пренареждане В началото на 60‑те години на XVII век екстериорът на замъка откъм вътрешния двор е променен чрез добавянето на фалшив втори етаж, предназначен да прикрие стръмния покрив с навес, оформен по френски образец. Изграден е и нов външен фронтон, върху който е поставена възпоменателна плоча в чест на дворцовия ректор Емануеле Тезауро (1592 – 1675).

Тезауро определя и риторичните теми, които трябва да характеризират декорацията на новите вътрешни помещения на първия етаж, създадени по желание на Кристина Френска. За изпълнението на новия декоративен цикъл отново са повикани художниците от Лугано от семейство Бианки. Те изработват богатите гипсови делители, като решаващ принос имат и Алесандро и Карло Касела, Бернардино Куадри, Елия Кастели и Джован Лука Корбелино. Стенописите са поверени на Джовани Паоло и Джовани Антонио Реки.

От 1713 г. дворът на замъка е приспособен за университетска ботаническа градина.

Замъкът Валентино през XIX век

С разширяването на Торино замъкът Валентино постепенно се включва в градската тъкан и се превръща в характерен елемент на околната зона, макар да остава обграден от широките тревни площи на едноименния парк. През 1855 г. паркът е изцяло преработен след международен конкурс, спечелен от Жан‑Батист Кетман.

През втората половина на XIX век, подобно на други савойски резиденции, Валентино придобива военна функция. По време на френското господство Правителственият акт от 19 декември 1805 г. предоставя сградата на Кралската армия, която за кратко разполага там артилерийски и кавалерийски корпус, както и първата Ветеринарна школа в града. Следи от това предназначение се откриват в украсата на входовете на югоизточния павилион, първоначално водещ към терасата, свързваща западния павилион.

С Реставрацията Савойската династия утвърждава военното използване на резиденцията: през 1824 г. там са разположени два лекоартилерийски батальона, а от 1831 г. сградата става седалище на новосъздадения корпус Понтиери дел Дженио, който споделя помещенията с Кралската селскостопанска и търговска камара.

Частичното военно ползване продължава и след прехвърлянето на собствеността върху замъка от короната към държавата през 1850 г. То приключва през 1857 г., когато – във връзка с предстоящото VI Национално изложение на индустриалните продукти – министърът на финансите Камило Бенсо ди Кавур възлага реконструкцията на сградата на архитектите Доменико Фери и Луиджи Тонта. Целта е цялостна трансформация на интериорите и страничните крила. Планировката, създадена в този период, е запазена и към 2021 г.

Замъкът Валентино между XIX и XX век

Между 1862 и 1866 г. сградата е преустроена отново и във връзка с второто преустройство на околния парк са разрушени предният полукръг и централният павилион, за да се направи място за нова порта. Тя оставя вътрешния двор отворен за погледа и той е покрит с декоративен калдъръм.

През 1864 г. сградата става седалище на Кралския индустриален музей, а през 1880 г. е завършен южният ръкав, в който се помещават хидравличните лаборатории на Кралската приложна инженерна школа. През 1906 г. школата и музеят се обединяват, което води до създаването на Кралския политехнически университет в Торино.La storia, www.polito.it . Посетен на 23 окт. 2021 г.

През Втората световна война сградата е повредена от бомбардировките от есента на 1942 и лятото на 1943 г., които нанасят сериозни щети на покрива. Те нанасят вреди и на също таваните и стенописната мазилка на някои вътрешни помещения, които обаче са своевременно възстановени в началото от 1945 г.

Замъкът Валентино през XX – XXI век От края на 40‑те години на XX век замъкът Валентино, собственост на Политехническия университет в Торино, е седалище на бакалавърските и магистърските програми на Катедрата по архитектура. През 1997 г. сградата е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

След поредица от реставрационни намеси, които възстановяват оригиналния цвят на екстериора, резиденцията възвръща историческия си облик. На 12 май 2007 г. е отворена за посетители Залата на Зодиака, а останалите зали на първия етаж, днес използвани от Директората на Катедрата по архитектура и дизайн, също могат да бъдат разглеждани.

По време на XX Зимни олимпийски игри (10–26 февруари 2006 г.) дворът пред замъка служи като седалище на Каза Италия, дома на италианските олимпийски отбори.

През 2015 г. Валентино става отправна точка на големия градоустройствен проект „Ос на По“, замислен като открито пространство за гражданите и като културна инициатива.

На 7 февруари 2018 г. за обществеността е отворен параклисът, проектиран от Амедео ди Кастеламонте през XVII век. Той е бил зазидан в началото на X век и преоткрит по време на последните реставрационни дейности.

Архитектура Външна архитектура Сградата е изградена в класически стил, характерен за барока, но със силно френско влияние. Днешният ѝ облик е резултат от многобройни промени, извършвани през вековете. Комплексът заема площ от около един хектар, от които над 8000 m² са застроени. Планът е симетричен и U‑образен, оформящ обширен вътрешен калдъръмен двор, граничещ на запад с монументална порта.

Западните фасади, обърнати към Торино, са облицовани с гипс и светла мазилка. Централната фасада е организирана с правилни правоъгълни прозорци, увенчани с неокласически тимпани, а главният вход е подчертан от портик с три кръгли арки, над който се издига ложа със същия ритъм на отвори. Страничните фасади на свързващите крила следват същата композиция. На юг се намира и характерната странична постройка, известна като Канал за хидравлични експерименти.

Основната и най‑стара част на замъка е източната фасада, обърната към река По и излизаща директно на булевард „Вирджилио“, главната пешеходна ос на парк Валентино. Тази фасада е изпълнена с открита тухлена зидария и е подчертана от монументално двойно стълбище, чиито рампи се спускат от издаден централен корпус.

Сградата има пет надземни етажа в ъгловите павилиони, три в междинния корпус и южното крило и два в страничните крила, които свързват западните павилиони. Две редици капандури по покрива създават илюзия за фалшив тавански етаж – техническо и естетическо решение, което смекчава силно наклонения покрив от шистови плочи, типичен за френската архитектура.

Вътрешна архитектура Партер Зала на колоните