Битката при Ахело̀й се е състояла на 20 август 917 г. край р. Ахелой, между българските войски, водени от цар Симеон I Велики, подпомогнати от маджарски и печенежки контингенти и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока, доместик на схолите и главнокомандващ сухопътните сили на империята.Матанов, Христо, "В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII – XV в.), ИК „Гутенберг“, ISBN 9786191760183 България печели решителна победа. Това сражение е едно от най-значимите в българската история, тъй като успехът в него превръща Българската държава в хегемон на Балканския полуостров.Божилов, Иван; Гюзелев, Васил, "История на средновековна България VII – XIV век", Анубис, 1999, ISBN 9789544267136

Предпоставки Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, установени през 913 година.БГ наука – Борис Чолпанов, Битката при р. Ахелой (20. VIII. 917) (с карта на разположението на войските)

Армии Българска армия Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но косвени такива има в разказа за чудото на Свети Георги, докато ал-Масуди направо ни указва числа. Според Иван Божилов, от тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки контингенти. Повечето историци застъпват становището, че българската армия, заедно с маджарските и печенежките подразделения не надхвърля 15 000 – 20 000 души.Mango, Cyril, "Byzantium: The empire of New Rome";ISBN 9780684167688; Oxford University Press, 1980 Христо Димитров смята, че най-вероятно именно участието на маджарския контингент в битката, а после и в настъплението към Константинопол е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за маджарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната армия на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници. На подобна информация не може да се погледне безкритично. При всички положения, ако се изключат маджарските и печенежките конници, основната маса от сражаващи са били пехотинци.

Византийска армия Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него „такова голямо придвижване“ на „толкова голяма армия“. В „Чудото на свети Георги“ също се говори за огромното множество войски, събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето от изворите, на Балканите е прехвърлена и армията от Мала Азия. Според Йоан Скилица императрица Зоя „решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи“. От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката освен основните сили, които са съставени от войските на военно-административните области (т. нар. теми) участват също минимум три от четирите конни гвардейски тагми – тези на схолите, на ескувитите и на иканатите, както и арменски части (навярно под формата на симахия) от най-източните, гранични области на Ромейската империя (например обособената тема Ликандос). По-голямата част от армията се рекрутира от балканските теми и малоазийската тема Опсикион. Смята се, че византийската армия наброява към 30 000 души.Mango, Cyril, "Byzantium: The empire of New Rome";ISBN 9780684167688; Oxford University Press, 1980 Сведението на арабския хронист Ал Масуди приписва численост на византийската армия 62 000 души, от които 12 000 са конници. Това число се оспорва в историографията.Йорданов, Иван. Битката при Ахелой през 917 г.: Численост и състав на византийската армия. Просопография на участниците (Приносът на сфрагистиката) // Симеонова България в историята на Европейския Югоизток: 1100 години от битката при Ахелой. І. Съст. А. Николов и Н. Кънев, София, 2018, с. 46 – 47.

Командване Командване на българската войска Начело на българската войска стои цар Симеон, който лично участва в самото сражение. Твърде възможно сред командния състав на българската армия да са и предводителите на последвалия наказателен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.

Командване на византийската войска Начело на византийската армия е доместикът на схолите магистър Лъв Фока. В съставеното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник“. За разлика от сведенията за командването на българската армия, командният състав на византийците е подробно описан в хрониките.

Патрицият Константин Липс (заедно със сановника Леонтий) придружавал главнокомандващия като негов съветник по всички въпроси. Началник на тагмата на ескувитите е Йоан Грапсон, а на тагмата на иканатите – Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв Аргир, също така Варда Фока, който е брат на главнокомандващия, и накрая магистър Мелиас, командващ арменците от Ликандос. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин и имат за цел да прехвърлят печенегите през Дунав.

Придвижване на армиите След сключения мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия е прехвърлена на Балканите. За да се насърчи армията и допълнително да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Иисус Христос, и войниците от цялата армия се заклеват, че „ще умрат един за друг“.

След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик посочва, че византийската армия нахлува в българските територии заради тревожните известия, идващи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската, Драчката област, а също и от херсонския стратег Йоан Вогас. Тъй като византийската армия се е придвижвала покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт. Във връзка със сведението на Скилица, че битката е станала край град Анхиало на 6 август 917 г., някои изследователи считат, че там прегрупиралите се български гранични части се опитват да спрат византийското настъпление, но след неуспеха се изтеглили към река Ахелой и се присъединяват към основните сили.

Бойно поле Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която макар да не е особено пълноводна, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка, за да е сравнително опасна за преминаване.

Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия, или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало и Ахелой.

Тъй като е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката, от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то има вероятност битката да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а обикновените войници, които не са осведомени като командния състав за района, биха предпочели да побягнат по обратния път и нямаше да има толкова голям брой удавени.

От друга страна, ромейската армия никога не би се построила за сражение с гръб към морето, което говори против теорията, битката да е проведена на изток от Ахелой. Подобно разположение противоречи на всички стратегикони. В случай на неудачно развитие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и лагера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой на сражението.

Не бива да се пропуска и факта, че източно от Ахелой няма големи хълмове, които Симеон би използвал, за да скрие своя резерв. Такива хълмове се наблюдават в северния край на Анхиалското поле, т.е. на около 4 – 5 км. западно от устието на реката.

Ход на битката Фронтът на имперската армия е разположен на север и навярно неговата линия е с дължина над 4 километра, докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.

Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са вземани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.

В този критичен момент, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешния град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало.

Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита – имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.

Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск. Византийският историк Лъв Дякон (Xв.) пише по-късно, че „край Ахелой все още могат да се видят купищата кости на убитите ромеи“.

Последици