Прабългаристиката е дял от ориенталистиката, който изучава историята на прабългарите и техния език.Тафраджийска Цв. Ориенталистика и прабългаристика, сп., „Проблеми на културата“, 1982, бр. 3. стр 98 – 115
Традиционно българската и световната наука приемат, че прабългарският език е от групата на тюркските езици, като той обикновено се включва в подгрупата на огурските езици, значително отличаваща се от останалите тюркски езици. Освен това във времето и пространството съществува сериозно разминаване в етногенезата на прабългарите и тюрките. Наличието едновременно с тюркските и на някои ирански елементи в прабългарския език, допълнително усложнява картината. Ограничените данни за езика и ранната история на прабългарите не дават възможност за еднозначно разрешване на въпроса за техния произход.
Несигурността около произхода на прабългарите се засилва и от новата тенденция в България за оспорване на съществуващите схващания, както и фактът, че „новите прабългаристи“ са често неспециалисти, склонни към свободно тълкование на писмените извори и археологическите паметници.
Развитие в миналото XVIII век Национализмът възниква през XVIII век в Западна Европа, като развитието му е тясно свързано с опитите за създаване на националните държави. В контекста на национализма се появяват и първите научни трудове, които се опитват да осветлят европейската публика по въпросите, свързани с произхода на народите обитаващи Османската империя и в тази връзка кои са българите. Така в зората на Българското възраждане, проблемът около произхода на българите и ролята на прабългарите в него, започва да търси своето разрешение.
Тюрко-татарска теза Първата научна теза за произхода на прабългарите, която се появява е т. нар. „тюрко-татарска“ теория, която макар и с известни корекции е най-популярна в научните среди до днес. В 1709 г. шведският изследовател Йохан Филип фон Страленберг, който попада в руски плен и е заточен в Сибир, свързва етнонима „българи“ с р. Волга и гр. Булгар, като и с казанските татари. Неговият съвременник Василий Татишчев възприема тази идея и започва да я популяризира. Тя е възприета и от немските учени на руска служба Август Шльоцер и Йохан Кристиан фон Енгел, както и на шведа Йохан Тунман. Според тази теория съвременните българи са славянизирани потомци на един от евразийските „тюрко-татарски“ народи. Много ясно са очертани нейните параметри от фон Енгел, който обобщава основните ѝ постулати в съчинението си „История на българите в Мизия“ от 1797 г. В 1758 г. французинът Жозеф дьо Гин самостоятелно изказва хипотезата, че българите произхождат от татарите. Ж. Посейнел, отново французин, в 1765 г. изказва същото мнение. Части от Сибир и Средна Азия са наричани през периода от XIII до XIX век в Западна Европа Тартария, и са смятани за области обитавани от татари, като са свързвани с хунските, тюркските и монголските нашествия в Европа.
XIX век С наложилата се политика на Русия, като естествен закрилник на славяните на Балканите идеите за идентичност между българи и руси, макар и не в най-крайния им вид, добиват широка популярност сред българската възрожденска интелигенция, която упорито се придържа към тях, отхвърляйки всякакви тези, които определят древните българи като тюрки.
Славянска теза Славянската теория е подхваната с огромна страст през 1820-те години от Юрий Венелин. Той остро напада Енгел и се обявява категорично в полза на „славянската“ теория. За целта са мобилизирани очевидни аргументи, формулирани още от Мавро Орбини и Йован Раич и възприети напълно от Паисий Хилендарски. Венелин отхвърля тезите на Енгел за славянизирането и румънизирането на първоначалните българо-татари, от който процес произлезли съвременните българи и власи. Идеите му за идентичността между българи и руси, добиват широка популярност сред българската възрожденска интелигенция, която се придържа към славянската теория, отхвърляйки всякакви тези, които определят древните българи като тюрки.
Индоевропейска теза Пръв изразител на автохтонистките настроения е Георги Раковски, който в средата на XIX век определя българите като един от най-древните народи на Балканите и на света, разглежда античното население на нашите земи като протобългарско, славяноезично, но под имената илири, траки и македонци. Раковски, без солидна подготовка и без усет за допустимото в научното издирване, се отдава на смели фантазии. Така Филип и Александър Македонски се превръщат в българи, а „българи“ отдавна е синоним и на славяни и всеки опит за развенчаване на тезата за славянски характер на българската народност и нация бива посрещан остро от българската общественост. В своето съчинение „Българска старина“ изказва следната хипотеза: Българите, подобно на повечето древни народи, произхождат от „Хиндостан“ и „сичките живеющи в Европа народи са преселци въобще от Азия“. Те спадат към клона на индоевропейските или по-точно на „арийските“ народи, а българският език е тясно свързан със санскритския.
Угро-финска теза Друга група учени през XIX век започва да поддържа, че прабългарите са брънка от угро-финските народи. Тук трябва да бъдат отнесени изследванията в това направление на французина Жан Клапрот, на немците Каспар Цойс и Роберт Рьослер, на чеха Павел Шафарик, на русите Александър Хилфердинг и Виктор Григорович. Привърженик на угро-финската хипотеза е и Константин Иречек. Угрофинската хипотеза има различни нюанси. Едни от нейните привърженици твърдят, че прабългарите имат фински произход, други, че те са чуди, трети – удмурти, а четвърти – самоеди или ненци.
Следващи дебати На този фон започват дебати между Марин Дринов и Гаврил Кръстевич, който пръв лансира в българска среда „хуно-тюркската“ теория за произхода на прабългарите. Дринов гневно възразява срещу тезите на Кръстевич. В крайна сметка в яростната полемика победител е Дринов, докато Кръстевич е принуден да обяснява, че хуните всъщност са славяни. Дринов е още по-категоричен, когато на свой ред заявява, че каквито и да са били древните българи, съвременният български народ е изцяло славянски и няма нищо общо с тези татари. Дринов яростно се нахвърля и върху тезата за автохтонния произход на славяно-българите и посочва, че славяните са заселили в късноантичната и ранносредновековната епоха Балканския полуостров, идвайки от пределите на тогавашната Руска империя. Автохтонните теории на Раковски намират отзвук сред част от българската възрожденска общественост, особено в зоните на най-остро противопоставяне между българи и гърци, където „автохтонността“ на българското население е трябвало да бъде доказвана ежедневно. С автохтонисти, ранни любители на „фолк-историята“, наречени от него „македонисти“ се сблъсква по това време Петко Славейков, който узнава от тях, че „македонците“ са отделен народ, различен от „българите-татари“ и са с древни балкански корени.
XX век Паралелно с тези дебати в българското общество теорията за „монголския“ произход на древните българи става любима теза на националистическите кръгове в Сърбия и Гърция. Попаднали в ситуация на конкуренция с надигащия се български национализъм, представителите на тези кръгове експлоатират теорията за „тюрко-татарските“ българи изцяло в угода на своята пропаганда. В гръцката версия „туранският“ произход на българите е доказателство преди всичко за расова и културна непълноценност. В сръбската версия прабългарите са завладели временно обширни части от Балканите, като са покорили славянските (т.е. сръбските племена), като това доказва изкуствения характер на българската нация, конструирана от Великите сили през XIX век, за да пречи на обединителната роля на сръбството сред южните славяни.
Антиславянска доктрина В началото на века и особено след Балканските и Първата световна война, в които България воюва срещу славянските Сърбия и Русия, на арената все повече се налагат привържениците на „тюркската“ теза. Сред тях се открояват учени като Иван Шишманов, Стефан Младенов и Васил Златарски. Прабългарите се превръщат в държавнотворен народ, а „нечистият“ славянски произход на съвременните българи се превръща в тяхно предимство. Прабългарите са сравнени с германските франки и викингските руси, които мобилизират гало-римското или съответно източнославянско население, като създават неговата държавност във Франкското кралство и Киевска Рус.
Автохтонна теза Поддръжник на тази теза е Ганчо Ценов, който я развива в началото на XX век. Още в първото си по-значително съчинение, посветено на праезика и прародината на древните българи, той влиза в остра полемика с представителите както на „туранската“, така и на „славянската“ теория. В трудовете на Ганчо Ценов, читателят открива автохтонистката теза, че скити, траки, хуни, готи, славяни и българи са всъщност названия на един народ, който от памтивека обитава Балканския полуостров. Той доразвива старите възгледи на Раковски, че славяно-българите са коренно население на Балканите.
Теза за смесен произход Тази теза е поддържана от А. А. Куник, Вацлав Томашек, А. П. Смирнов, Гюла Моравчик, Константин Иречек, Геза Фехер, М. И. Артамонов, Веселин Бешевлиев и др., които смятат, че прабългарите са от смесен произход, че при тях има смесване на тюркски с индоевропейски (сарматски, алански) племена. Поради това някои от тези учени се опитват да обяснят името „българин“ („булгар“) с тюркския глагол „булгамак“ („bulghamak“, осм. тур. „bulamak“) – „размесвам, разбърквам“.
Хунорска теза Друга насока на прабългарските проучвания дава Димитър Съсълов. Между двете световни войни, неговата теория свързва прародината на прабългарите със земите, източно от Памир, с Тарим в Източен Туркестан. Според него става дума за древен индоевропейски народ, родствен с тохарите и иранските памирски народи, който мигрирал на запад в рамките на хунската миграция. „Хунори“ е терминът, който Съсълов използва за хуните, или хунну, които според него са също така индоевропейци, а не тюрки или монголи. Тезите на Съсълов намират добър прием сред част от българската интелигенция през 30-те години, а през 1938 г. се основава и организацията „Българска орда“. „Хунорското“ начало става много актуално в годините на Втората световна война, когато антиславянската реторика на нацистка Германия поставя в неудобно положение българската национална доктрина. Така според Тодор Панов, участвал във формирането на „Хунския“ културно-идентификационен проект, който става политически функционален през първата половина на 40-те години, нацията не е историческа, а биологическа категория. У съвременните българи според него „тече кръвта на техните първи азиатски прародители – хуните, с твърде незначителен принос от славянска кръв“.
По време на НРБ През втората половина на 1940-те години е даден старт за погром над „хунорската“ теза. През 1950-те години и особено през 1960-те години се реабилитира тезата за тюркския произход на прабългарите, която изцяло се утвърждава през 1970-те години. В тази посока фундаментално значение имат работите на Димитър Ангелов и Станчо Ваклинов, преиздаването на трудовете на В. Златарски, В. Бешевлиев, П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев. Без съмнение в тази посока са усилията и на Васил Гюзелев, Петър Петров и мнозина други представители все още на академичната наука. Тази теза намира широк прием и извън България, в СССР, Унгария, Турция, поддържа се и от водещи западни изследователи-тюрколози и медиевисти. Тюркския произход на прабългарите намира своето широко приложение и през 80-те години във времето на т.нар. възродителен процес, когато наличието на всякаква тюркоезичност в страната се обяснява с прабългарския етнически компонент. Краткото времетраене на „възродителния процес“ не позволява тези теории да се разгърнат напълно.
Съвременни виждания