Таврийските българи са българска диаспора, населяваща след 1861 година земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна.
Географско разпространение
Таврийските българи населяват следните 28 селища в северното Приазовие между градовете Бердянск и МелитополХаджийски, 1944, с. 14 – 28 Населението е посочено по преброяването от 2001 година.:
Първо Търново, Търновка – с население 729 жители Тропокево, Гирсовка – с население 1313 жители Махала, Надеждино – с население 494 жители Паланка, Българска Покровка – с население 510 жители Радолово, Радоловка – с население 407 жители Гюнево, Гюневка – с население 601 жители Софиево – с население 538 жители Палаузово – с население 316 жители Андрово – с население 1426 жители Троянът, Троян – с население 1364 жители Бердянск – с население 114 205 жители Куца Бердянка – с население 2473 жители Баново, Бановка – с население 1144 жители Преслав – с население 2065 жители Романовна, Българка – с население 1128 жители Еникьой, Вячеславка – с население 914 жители Мариино, Мариновка – с население 725 жители Горни Вайсал, Дияново, Лозоватка – с население 695 жители Орманджи, Инзовка – с население 1339 жители Долни Вайсал, Райновка – с население 647 жители Зеленово, Зеленовка – с население 1014 жители Манойлово, Манойловка – с население 596 жители Горни Караагач – с население 799 жители Средни Караагач, Машкир, Николаевка – с население 612 жители Чушмелий – с население 752 жители Богданово, Богдановка – с население 958 жители Строганово, Строгановка – с население 596 жители Ботево – с население 1615 жители
История В Руската империя В района на Южна Бесарабия, известен още като Буджака, съществува значителна българска диаспора, заселена там в поредицата военни конфликти между Руската и Османската империи след края на XVIII век. Точният брой българи в Буджака към средата на XIX век не може да бъде определен, но само последната бежанска вълна от българските земи към Бесарабия след Руско-турската война от 1853 – 1856 година се оценява на около 200 000 души.Хаджийски, 1944, с. 8Дякович, 1930, с. 4 Според Дякович повече от 100 000 души
Русия търпи провал в Кримската война, а Парижкият мирен договор от 1856 година разделя Бесарабия на две. Южната ѝ част Русия отстъпва на Княжество Молдова, тогава васално княжество на Османската империя. Новосформираната молдовска администрация има крайно негативно отношение към българското население в Буджака и скоро го лишава от привилегиитеДякович, 1930, с. 9 "Царската грамота" от 29 XII 1819 г., дадена от цар Александър I на болградчани и сложена в олтара на болградската катедрала "св. Преображение", дадени му от руския император. Едно стълкновение между молдовски жандари и българи през есента на 1861 година в Болград, при което са убити и ранени около 150 душиХаджийски, 1944, с. 9, катализира масовото преселване на българи от Бесарабия на изток.Дякович, 1930, с. 15-35 Опитите за ограничаване на правата на бесарабските българи не спират по време на двадесетгодишното молдовско управление. Така например княз Николай Конаки—Богориди издава хрисовул от 6. юни 1858 г., с който преутвърждава правата и привилегиите на колонистите. През 1860 г. молдовския министър М. Когълничану обявява че привилегията за невземане на войници ще падне. Влашкият княз Александру Йоан I издава декрет от 2. VIII. 1861 г./203 с който отново преутвърждава привилегиите в "Царската грамота" от страна на Молдовското правителство. През 1865-1867 правителството променя статута на Болградската гимназия, прави опит за конфискация на икономисаните училищни суми и се намесва в избора на училищен персонал. Към 1870 г. се налага задължителност на употребата на румънски език в официални документи. Най-накрая, "Законът за уреждане държавната собственост в Бесарабия" от 8. VI. 1874 г. окнчателно посяга към правата на собственост върху земята от страна на българските колонисти, предоставена и гарантирана им по-рано с "Царската грамота".
До края на идната пролет Буджака напускат повече от 40 000 българиХаджийски, 1944, с. 9, често цели села заедно с имуществото и добитъка си. Изселването е възпрепятствано от молдовската администрация, поради което става тайно вечер с помощта на казаци от руската имперска армия. Често бегълците подкупват молдовската гранична стража, за да осигурят безпрепятствено минаване на руска територия.
На бежанците руският цар Александър II с имперски указ дава следните привилегии:Хаджийски, 1944, с. 11 освобождава ги от данък за 10 години и 25 години от войниклък дава им земя за заселване по брега на Азовско море между селището Кизияр (днешен Мелитопол) и ногайския аул Бердянка (днешен Бердянск) с приблизителна площ 8000 km2 подарява на всеки българин по 15 златни рубли и пет пуда (80 кг) жито за семе на всяко семейство се дават по 50 десетини (500 декара) земя
Бежанците в тридесетхиляден керван достигат бреговете на Днепър по Гергьовден на 1862 година и след още пет дни достигат селището Кизияр на река Молочна, границата на Таврия. Тук придружаващите ги казаци се връщат назад, предавайки обещаните пари и жито. Заселниците лагеруват на морския бряг за месец, докато избрани хора определят местата на бъдещите села. При лагерът до морето е основано село Ботево.Хаджийски, 1944, с. 13
В Съветския съюз След сформирането на Съветския съюз, таврийските българи попадат в Украинската ССР. През първите години съветската власт подпомага развитието на българщината в региона. През 1924 г. в Мелитополски район властите направили два национални български района: Романовски (от 1926 г. – Коларовски) и Цареводарски (от 1927 г. – Ботевски). По време на управлението на Йосиф Сталин се променя политиката към националните малцинства, което засяга и българите. Затваряни са училища и църкви, а по време на Голодомора се смяга, че загиват повече от 20 000 приазовски (таврийски) българи, а впоследствие властите заселват руснаци и украинци в обезлюдените зони.
През годините на Втората световна война Между октомври 1941 до септември 1943 г. Приазовието е окупирано от Вермахта. Отстъпващите на изток Червена армия взима със себе си от българските села всички вещи и провизии. В резултат на окупацията много села са разграбени, изгорени, а много хора загиват, а друга част от тях са принудително изселвани в Нацистка Германия, за да послужат като работна ръка в селското стопанство.
През 1942 г. селяните от село Инзово (Инзовка) изпращат петиция до цар Борис III,чрез която искат разрешение да се заселят – шестдестхилядна българската диаспора – в границите на Царство България. Основен организатор на връщането на българите в пределите на България е Мишо Хаджийски – поет и общественик от Инзово. През зимата на 1943 – 1944 година хиляди таврийски българи се устремяват към родината на дедите си България. Иван Д. Станчов, тогава генерален консул на България в Галац, свидетелства за тези около 50 000 бежанци, говорещи на чист старинен български език и положили неимоверни усилия да достигнат България. Станчов успява да уреди прекарването им през Дунава до Добрич.Християнска защита - седмичник на Епархийското свещеническо братство Св. Цар Борис във Варненската и Преславска епархия за религия, просвета и обществен живот/ бр. 42, 30 януари 1944 / стр.3 По-късно обаче, след Деветосептемврийския преврат и окупацията на България от Съветския съюз, руснаците „репатрират“ тези избягали от режима им българи.
След Втората световна война След връщането им в СССР, таврийските българи са депортирани в Сибир и Таджикистан. През 1989 г. българите в Бердянск основават културно-просветното дружество Родолюбец. Година по-късно, през 1990 г. в София е основано Културно-просветното дружество за връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец“.
В Украйна След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. таврийските българи живеят по родните си места, които са част от Запорожка област на Украйна.
Руско-украинската война
След нападението на Русия над Украйна на 24 февруари 2022 г. таврийските българи се оказват в центъра на бойните действия. Град Мелитопол, намиращ се в близост до българските села, а също така и дом на таврийски българи, е сред първите градове, окупирани от Русия. Според МВнР на Република България, към лятото на 2025 г. 30 000 таврийски българи живеят под руска окупация, а изучаването на български език в Мелитопол и Бердянск е забранено.
Личности
Анатолий Вапиров – украински и български джаз музикант, педагог и композитор
Анна Карима – българска писателка, публицистка, преводачка и общественичка Василий Динков – съветски стопански и държавен ръководител – министър на газовата промишленост (1981 – 1985) и министър на нефтената промишленост (1985 – 1989) Ванко Ганчев – български революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация Валерий Драганов – руски политик (депутат в Държавната дума) от български (бесарабски и таврийски) произход Владимир Калоянов – български писател и историк. Владимир Киосев – съветски железничар Владимир Кюрчев – украински художник от български произход Иван Ганчев – съветски строител от български произход
Мишо Хаджийски – български писател, публицист и общественик
Външни препратки
Стоян си конче водеше – народна песен на таврийските българи Асоциация на българите в Украйна
Бележки
Източници