СС Лацио

СС „Лацио“ (, Сочетà Спортива Лацио или Спортна общност „Лацио“) е италиански футболен отбор от Рим.

Основан е през 1900 г. в Рим. Два пъти е шампион на Италия – през сезоните 1973/74 и 1999/2000. Шест пъти печели Купата на Италия – за последно през сезон 2012/13. Клубът печели три пъти и Суперкупата на Италия.

„Лацио“ е последният носител на Купата на носителите на купи – през 1999 г., като през същата година печели и Суперкупата на Европа, побеждавайки „Манчестър Юнайтед“ с 1:0. Най-доброто представяне на отбора в Шампионската лига е достигане до 1/4-финал.

„Лацио“ е същевременно и названието на спортния клуб, който обединява отбори, състезаващи се в общо 44 дисциплини – повече отколкото в която и да е друга такава спортна организация в Европа.

История Началото (1900 – 1925)

„Лацио“ е основан на 9 януари 1900 г. на площад Пиаца дела Либертà в квартал Прати в Рим под името Маратонско дружество „Лацио“ (Società Podistica Lazio), което на 19 юни 1926 г. е преименувано на Спортно дружество „Лацио“. Основателите са 15 младежи, начело с младия подофицер от Берсалиерите и маратонец Луиджи Биджарели, на когото хрумва идеята за името. Тъй като вече съществува Джинастика Рома (Рим), Биджарели предлага да бъде нещо по-голямо, в което Рим да е включен. Така клубът приема названието на региона Лацио. Цветовете на клуба са вдъхновени от гръцкото знаме като почит към Олимпийските игри. „Лацио“ е не само първият сформиран футболен отбор от Рим, но и първият в цяла Централна и Южна Италия.

Отначало „Лацио“ е спортен клуб, като постепенно членовете му започват да играят футбол около 1901 – 1902 г. През 1907 г. „Лацио“ печели турнир с участието и на „Лука“, „Пиза“ и „Ливорно“. Всичките мачове се играят в един ден, като „Лацио“ печели и трите си мача.

До 1925 г. клубът се състезава в местния шампионат и на няколко пъти поради доброто си класиране там взима участие и в Италианския футболен шампионат.

Първи стъпки (1925 – 1930) През сезон 1925/26 „Лацио“ не успява да се класира в новосформираната Националната дивизия. Шампион в това първо издание става отборът на „Торино“, но по-късно титлата му е отнета. През 1927 г. представителят на „Лацио“ – генерал Джорджо Вакаро отхвърля идеята на фашисткия лидер Итало Фоши за участие на „Лацио“ в сливането на всичките тогавашни римски клубове в един – „Рома“, с цел да се изгради силен столичен отбор, който да може да се противопостави на водещите по онова време клубове от Северна Италия. През този сезон „Лацио“ вече си спечелва участие в Националната дивизия за 1927/28. В дебюта си „небесносините“ заемат предпоследно място от общо 11 отбора и трябва да изпаднат заедно с „Наполи“ и „Реджана“. На трите отбора обаче им е разрешено да вземат участие и през следващия сезон. През 1928/29 „Лацио“ и „Наполи“ се спасяват на косъм: двата отбора играят квалификационен мач, завършил 2:2 след продължения и печелят правото да участват в новосформираната Серия А.

Дебютният сезон на „Лацио“ в новия турнир отново не е впечатляващ: „орлите“ са на дъното на таблицата, делейки 15-о място заедно с „Триестина“ от 18 отбора общо и едвам се спасяват от изпадане. Следващите няколко сезона „Лацио“ завършва в средата на таблицата.

Години на възход (1934 – 1958) Бележита за клуба е 1934 г. Към „Лацио“ се присъединява Силвио Пиола и играта на отбора значимо се подобрява. „Лацио“ завършва на пето място през сезон 1934/35, а през следващите два – съответно на седмо и второ място, на 3 точки от шампиона „Болоня“ (тогава за победа се давали 2 точки, a за равен – една). До началото на Втората световна война „Лацио“ отново едвам се спасява през сезон 1940/41, като заема последното място на неизпадащ клуб, но между спасяването на два пъти достига до 4-то място (1939/40 и 1941/42). През сезона 1942/43 „Лацио“ успява да победи два пъти „Ювентус“, веднъж „Интер“, завършва наравно със силния „Торино“, но губи „по-малките“ мачове и заема 9-о място. През следващите два сезона шампионатът е спрян заради Втората световна война.

По време на военния конфликт официални състезания от Серия А не се провеждат, а „Лацио“ печели Римския военен шампионат през 1943/44 и завършва на второ място в същия турнир през 1944/45.

След възобновяване на шампионата „Лацио“ стига до седмото място. През последвалите три сезона отборът завършва в средата на таблицата, докато от сезони 1949/50 до 1951/52 три пъти поред „орлите“ заемат 4-то място. Отново три сезона поред „Лацио“ завършва в средата, а през 1955/56 и 1956/57 заема 3-то място. Оттук започва и постепенното западане на клуба, като единствения светъл лъч в този период остава спечеленият първи значим трофей.

През 1958 г. „Лацио“ триумфира на Купата на Италия. Клубът завършва като първенец в група с отборите на „Рома“, „Палермо“ и „Наполи“. На 1/4-финала „Лацио“ побеждава „Марцото“ с 3:1 на „Стадио Олимпико“, а на 1/2-финала отново в Рим „небесносините“ побеждават и „Ювентус“ с 2:0. На 24 септември 1958 г. също в Рим се играе и финалът между „Лацио“ и „Фиорентина“. С гол на Маурилио Прини в 30-а минута „Лацио“ печели трофея. За клуба обаче следват цели 33 години на борба за място в Серия А.

Между Серия А и Серия Б (1959 – 1971) През сезони 1957/59 и 1959/60 „Лацио“ завършва на 12-о място в Серия А. Следващия обаче се оказва още по-тежък. Клубът заема последното 18-о място и за първи път в историята си изпада в Серия Б. Въпреки кошмарното класиране в шампионата „Лацио“ се представя достойно в борбата за купата. Включвайки се на 1/8-финалите, „орлите“ елиминират последователно „Комо“ с 4:0, „Интер“ с 1:0 и „Торино“ с 5:4 след дузпи. Съперникът на финала отново е „Фиорентина“, но този път „Лацио“ губи с 0:2.

Една точка не достига на „небесносините“ през следващия сезон за светкавичното им завръщане в елита. „Лацио“ заема 4-то място с 42 точки, веднага след делящите си второто място „Наполи“ и „Модена“ с по 43. В турнира за купата отборът е елиминиран на 1/8-финал от градския съперник „Рома“ след дузпи. През 1962/63 „Лацио“ завършва на 3-то място в Серия Б и се завръща в първия ешелон. Там отборът се представя достойно и заема 8-ото място, като впечатлява с победа като гост на „Ювентус“ с 3:0.

През 1964 г. в „Лацио“ пристига една от най-значимите личности за клуба – Умберто Ленцини. Заема поста на вицепрезидент, а от 1965 г. – на президент на клуба. Въпреки това през същата година „Лацио“ е на точка от изпадане. През следващия сезон „небесносините“ пак са в дъното на таблицата, делейки 12-о място с още три отбора, само на 2 точки от зоната на изпадащите. Късметът изоставя отбора през 1967 г. – 1 точка не достига на „Лацио“ да се спаси и клубът изпада за втори път в Серия Б. Въпреки очакванията за скоростно завръщане, „Лацио“ завършва сезона в средата на таблицата. През 1968/69 отборът заема първо място и влиза в Серия А, но само за 2 сезона, като отново изпада през 1971 г.

Години на успех и падение (1972 – 1986) Още през следващия сезон „орлите“ завършват на второ място и бързо се завръщат в Серия А, където изненадващо заемат 3-то място, само на 1 точка от втория „Милан“ и на 2 точки зад шампиона „Ювентус“. Интересното е, че „Лацио“ до последно се бори за шампионската титла, но в последния ден от първенството губи в Неапол срещу местния „Наполи“ с 0:1 и изпуска титлата. По това време нападателят на „Лацио“ Джорджо Киналия става първият футболист от Серия Б, извикан в Националния отбор на Италия. Други значими играчи в отбора през този период са капитанът Джузепе Уилсън, Лучано Ре Чекони, Марио Фрусталупи, Ренцо Гарласкели, както и треньорът Томазо Маестрели.

Успехът идва през следващия сезон 1973/74 – „Лацио“ печели първата си титла в шампионата, а Киналя дори става голмайстор на първенството. На следващата година „небесносините“ завършват на 4-то място. Клубът обаче претърпява три жестоки удара – трагичната кончина на Маестрели през 1976 г. и на Ре Чекони през 1977 г., както и заминаването на Киналя през 1976 в САЩ. През същата година „Лацио“ едвам се спасява от изпадане. Клубът има 23 точки заедно с отбора на „Асколи“, като само по-добрата голова разлика отрежда на „Лацио“ последното място на неизпадащ отбор. Като лъч надежда е изгравянето на звездата на нападателя Бруно Джордано и 5-о място през 1976/77. През сезон 1978/79 „Лацио“ завършва на 8-о място, но Джордано става голмайстор на първенството.

След края на сезон 1979/80 отборите на „Лацио“ и „Милан“ са изхвърлени от Серия А поради скандал с „черно тото“, когато е установено, че някои от играчите им са повлияли на крайния изход от мача между двата отбора в Милано, завършил 2:1. „Милан“ завършва като шампион на Серия Б и моментално се връща в Серия А, но „Лацио“ заема 4-то място и не успява да се върне. Следващия сезон „орлите“ завършват на привидно средняшкото 11-о място, но само на 1 точка от зоната на изпадащите. Цели 4 отбора си делят 10-о място с 37 точки, а още толкова – 14-о място с по 36. През следващия сезон „Лацио“ отново среща отбора на „прясно“ изпадналия от Серия А „Милан“ в борба за класиране. Отборът от Милано пак завършва като шампион на Серия Б, но този път вече „Лацио“ е плътно зад него. През новия сезон „небесносините“ отново се борят за оставане и имат равен брой точки с „Дженоа“ – по 25. В директните сблъсъци между двата отбора „орлите“ имат победа и равен, което ги спасява. Но само за 1 година – през 1985 г. „Лацио“ заема предпоследното място и за пореден път изпада в Серия Б. На следващата година клубът завършва едва на 12-о място, но тепърва предстои най-драматичният момент в историята му.

Сезон с -9 (1986 – 1988) Името на клуба отново е замесено в скандал с уреждане на мачове, поради което за сезон 1986/87 „Лацио“ е наказан с отнемане на девет точки, при тогавашните две точки за победа. Въпреки колебливите си изяви през голяма част от първенството „орлите“ успяват да се спасят в последния кръг. Датата 21 юни 1987 г. остава завинаги в историята на клуба – с гол на Джулиано Фиорини в 82-рата минута „Лацио“ побеждава „Виченца“ с 1:0 в битка за оцеляване. „Небесносините“ завършват на 15-о място, делейки по 33 точки заедно с отборите на „Таранто“ и „Кампобасо“, с които трябва да определят последния изпадащ в Серия Ц.

По ирония на съдбата плейофите трябва да се изиграят в може би най-негостоприемния за „Лацио“ град – Неапол. Въпреки огромната бройка привърженици на „орлите“, пропътували пътя от Рим до Неапол, на 27 юни „Таранто“ побеждава „Лацио“ с 1:0. Няколко дни по-късно „Кампобасо“ и „Таранто“ завършват наравно – 1:1, и по този начин „Таранто“ си осигурява оставането. На 5 юли отново хиляди привърженици подкрепят „Лацио“ в Неапол в последния мач срещу „Кампобасо“. С гол на Фабио Поли в 53-та минута „Лацио“ триумфира с 1:0, а треньорът Еудженио Фашети се превръща в легенда на клуба, спасявайки „орлите“ през най-тежкия период от историята им.

На следващата година „Лацио“ завършва на 3-то място в Серия Б и влиза в Серия А. Завръщането на клуба се решава в последния кръг, като противник на „Лацио“ е миналогодишният съперник в борбата за оставане – „Таранто“. В домакински мач в Рим „орлите“ побеждават категорично с 3:1 и влизат в Серия А, където играят и до днес.

Отново в елита (1988 – 1998) През сезон 1988/89 Лацио завършва на 10-о място, делейки го с още 5 отбора с равен брой точки и само на 2 точки от зоната на изпадащите. Отборът достига до 1/4-финал за Купата на Италия, където е елиминиран от Аталанта. Клубът не бележи особен прогрес и през следващите два сезона, заемайки съответно 11-о и 10-о място.

Повратен момент в историята на Лацио е пристигането на Серджо Краньоти в клуба през 1992 г. През сезон 1992/93 в отбора идват футболисти като Диего Фузер, Пол Гаскойн, Джузепе Синьори и Арон Винтер, треньор е легендарният Дино Дзоф. Лацио достига до 5-о място и 1/4-финал в турнира за купата, където е елиминиран от бъдещия носител на трофея Торино. През следващите години Лацио успява да затвърди мястото си в челото на таблицата.