Курортен комплекс Св. Св. Константин и Елена е първият български морски курорт на Черно море. Намира се на 8 км североизточно от центъра на Варна. Заема територията: на юг – до нос „Свети Георги“, на север – до нос „Каваклар“, на запад – до бул. „Княз Борис I“, екопарк „Варна“, селище „Манастирски рид“ и на изток – до Черно море.
Св. Св. Константин и Елена е сред курортите с национално значение, определени с Решение № 45 на МС от 25 януари 2005 година. Той е четвъртият по капацитет и посещаемост български морски курорт. Според Националния статистически институт, към 2022 г. комплексът разполага със 7138 легла в 47 места за настаняване и има капацитет 1 486 493 легло-денонощия, броят на реализираните нощувки е 502 136, а на пренощувалите – 113 654 души. Дейности на курортните комплекси 2022.
История Културно-историческото наследство Курортът Св. св. Константин и Елена е едно от най-живописните места по нашето Черноморие. Съчетанието на плодородни земи, горска растителност и минерални извори отдавна е забелязано от древните хора и в местността и нейните околности има следи от обитаване още от праисторически времена.
В края на VІ хил. пр. н. е. настъпват глобални промени в климата. Средногодишните температури нарастват, а годишното количество на валежите се разпределя по-равномерно. В резултат на това зимите стават по-меки и топли, а летата – по-влажни и не така горещи. Този период е известен като „климатичен оптимум“. Той създава благоприятни условия за развитието на земеделие и скотовъдство на територии, които преди това са били по-сурови за обитаване от праисторическите хора. Това е времето на средната каменно-медна епоха, когато в североизточната част на Балканския полуостров протичат интензивни интеграционни процеси. Племената поддържат помежду си оживени контакти, способстващи динамичното им израстване и по-късно – преминаването към следващо, по-високо стъпало в развитието им, навлизането в периода на късния енеолит. Така по протежение на цялата северна част от Западното Черноморие обектите, датирани между 4700 и 4600 г. пр. н. е., придобиват сходен облик. По това време числеността на населението постепенно нараства и се появяват нови селища, усвояващи ненаселеното дотогава пространство между днешния град Балчик и Лонгоза. Важно значение в развитието на местното население има търговският обмен с черупки от средиземноморската мида Спондилус, докарвани тук вероятно по вода. Именно районът на Северозападното Черноморие играе ролята на разпределителен център на тази суровина на север и североизток. Тук започва все по-интензивно да се развива и металургията, първите наченки на която са установени още през времето на ранната каменно-медна епоха.
Останки от селище от средната каменно-медна епоха са открити и в местността Батареята – между горната част на местността Траката, северно от Варна, и квартал Виница. То е лежало на малка тераса, обърната на юг към морето. От него е документиран само малък участък, на който е открито огнище и фрагментирана битова керамика – кухненска и трапезна. Към същото време (4700 – 4600 г. пр. н. е.) се отнасят и откритите през 1958 г. пред сградата на пощенската станция в курорта Св. св. Константин и Елена (тогава Дружба) на дълбочина около 3 м няколко гроба, съдържащи скелети в свито положение наляво с черепи на изток. В тях като гробен инвентар са положени малки съдове, богато украсени с врязвания от бяла, червена и графитна боя. Подобни са откривани и в други селища и некрополи от средната каменно-медна епоха по Черноморското крайбрежие. Но описаните позиция и ориентация на скелетите не са характерни за този район, където доминиращата ориентация на покойниците в гробните ями е с глава на север. Позата „хокер“ наляво също не е типична поза на погребване за този ареал – при гробовете на мъже доминира изпънатото положение, а при жените – свитото надясно. Подобна практика, да се погребват починалите в свито положение на лявата си страна с глава на изток, е характерна за племената от вътрешността на източната половина на Балканския полуостров. Тази смесица от белези на различни култури е твърде интересна и засега не може да намери своето обяснение. Особеното място на гробовете от курорта се подчертава и от богатата графитна украса на керамиката, намерена в тях. В околните обекти от средния енеолит използването й е изключително рядко, в единични случаи. През късния енеолит, макар и широко разпространена при съдовете, откривани в селищата, тя продължава да се среща рядко върху изделията, полагани като гробен дар. Така че въпросът за културната принадлежност на съществувалия тук некропол поради отбелязаните различия в позата и ориентацията на погребаните остава открит. Милко Мирчев, който първи съобщава за откритието, обяснява голямата дълбочина на гробовете с наличието на дебел наносен пласт от пясък и речни камъни. Очевидно става въпрос за некропол от средната каменно-медна епоха, част от който остава непроучен и до днес, лежащ под централната част на курорта. Селището на обитателите, които са го оставили, е неизвестно. Може би то се намира на северозапад, на територията на Университетската ботаническа градина – Екопарк Варна на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където на брега на реката, протичаща покрай мястото на откриването на гробовете, са открити фрагменти от неолитна керамика, единият от които – от култова масичка, украсена с графит. Районът остава привлекателен за древните обитатели и е интензивно населен и след средната каменно-медна епоха. Процесите на взаимна интеграция продължават да протичат и през следващата фаза – късната каменно-медна епоха. Те обаче вече са по-скоро търговско-обменни, отколкото културно-консолидиращи. Така на крайбрежната ивица с широчина около 30 км се появява и развива една нова култура, която носи името на днешния град Варна. Тя има водещо значение за цялата североизточна част на полуострова. Тук промените в стопанството и структурата на обществото протичат най-бързо и се заражда и това, което по-късно ще бъде наречено класово общество. На територията на парка и обработваемите площи около резиденция Евксиноград, непосредствено на юг до курорта Св. св. Константин и Елена, са открити два керамични съда, които най-вероятно произхождат от селище, намирало се в този район. На север до курорта, в рамките на днешното курортно селище Слънчев ден (местността Кокодива или както е известна на по-старите варненци – Детския санаториум), през ХХ в. са събирани множество находки – медни брадви, клинове и длета, кремъчни пластини, каменни сечива.
Манастир „Св. св. Константин и Елена“
Създаване и развитие през XVIII – XIX век Легендата разказва, че в една тъмна нощ ураганен вятър превивал клоните на дърветата и морето страховито бучало. Сред оглушителния тътен на морските вълни монасите дочули викове за помощ. На утрото, когато бурята стихнала, те отишли на морския бряг и пред очите им се разкрила ужасна гледка. На брега били пръснати отломки на голям кораб. Вълните подмятали телата на удавници. Братята се погрижили по християнски обичай за тях. Сред телата те намерили полужив пътник, стискащ странен вързоп в ръцете си. Погрижили се за корабокрушенеца и когато той дошъл на себе си, им разказал, че в големия вързоп е завита икона на пресветите покровители на християнството Св. Константин и Св. Елена. Спасеният пътник се оказал пратеник на монаси от православна обител до Цариград. След чудотворното си избавление той подарил иконата на монасите и поръчал на това място да се построи храм на името на светите равноапостоли.
През ХVІІІ в. братята съградили манастира „Св. св. Константин и Елена“, като в олтара вграждат чудотворната икона на светците и целебен извор с лековита светена вода. Потвърждение на това, че в легендата се съдържа доза истина, е написаното от архимандрит Инокентий в списание „Морски сговор“, книга 5 от 1935 г. В статията си „Манастирът-летовище край Варна“ той съобщава: „Известна светлина върху старостта на същия (манастирът „Св. св. Константин и Елена“ – б.а.). Дотогава точни сведения не е имало. До такива се добрахме по следния начин: в дясната страна на иконостаса е поместена храмовата икона „Св. св. Константин и Елена“ в цял ръст, художествена византийска живопис; фигурите са облечени в златни царски сакос и порфира. Вековете обаче са наслоили върху тях толкова много прах, че едва можеше да се разпознаят лицата и облеклото. След грижливо почистване блеснаха фигурите в целия си ръст. В долната част на иконата, под подножието на животворния Господен Кръст, който се намира между двете лица, открихме доста повреден надпис на гръцки език, от който можем да прочетем: „Поради силен страх на християните [… ] в Цариград 1713 г.“. По всяка вероятност иконата е била изработена в Цариград и след това пренесена и поставена на иконостаса на манастирската църква. “Интересни писмени сведения за манастира откриваме в книгата „Писма от България“ на известния руски пътешественик и писател Виктор Тепляков, публикувана в Москва през 1837 г. „Ходих в манастира „Св. Константин“ – пише той – отстоящ на 10 версти от Варна… Недалеч от една чешма по пътя някакъв овчар пасеше биволи… той тананикаше някаква песен… Мелодията е ту весела, ту печална, мелодия на българска песен… Моят преводач запита българина колко часа има до манастира… Игуменът гощава гостите с мед и хляб.“ Манастирът е силно пострадал през Руско-турската война от 1828 – 1829 г. и е напълно разрушен, преди Варна да бъде превзета от руските войски. Той е възобновен благодарение на усилията на двамата братя, йеромонасите Теодосий и Агапий Кантарджиеви от Търново. С доброволните пожертвувания и труда на християните от Варненската духовна околия в продължение на 30 години светата обител е възстановена. Благодарение на настойчивостта и вярата на двамата монашеската обител оживява. Местното население от близките села, където няма храмове, посещава манастирската църква, за да се поклони и измоли помощ, подкрепа и защита от чудотворната икона на Св. Константин и Св. Елена. Братята със собствени усилия и средства и с доброволния труд на християните от близките села преобразяват дивата природа около манастира и превръщат земята в ниви и ливади. За кратко време манастирът става най-големият собственик на имоти във Варненската епархия. Земите и водениците на манастира се отдават под наем. Част от приходите на обителта и даренията от християните са използвани за построяване на църкви в околните села, за издръжка на училища, за подпомагане на бедни.
Въпреки че манастирът е в диоцеза на Цариградската гръцка патриаршия и се ръководи от Варненската гръцка митрополия, йеромонасите Теодосий и Агапий извършват богослужението на църковнославянски език. Само на големи празници манастирът се посещава от гръцкия митрополит и влиятелни гръцки граждани и тогава службите се водят на гръцки. След смъртта на игумена Агапий за кратко време го замества Константин Дъновски – първият български свещеник във Варненско, който също провежда божествените служби на църковнославянски език. Скоро той е прогонен от гъркоманите. От 1867 г. в манастира „Св. Константин“ служат само гръцки свещеници, единствено на гръцки език.
До учредяването на Българската екзархия на 28 февруари 1870 г. манастирът „Св. Константин“ е общо притежание и обслужва цялото християнско население във Варненска околия, без разлика на народност. След създаването на независимата българска църква, поради това, че според Султанския ферман само Варна и околните села са изключени от диоцеза на Българската екзархия, манастирът заедно с всичките си имоти е присвоен от Варненската гръцка община. Тя го владее от 1867 до 1899 г., когато след съдебен спор съдът решава да предаде манастира за стопанисване на Варненската окръжна комисия. Тя го притежава и стопанисва до 1934 г., когато Окръжният съвет и Варненската окръжна постоянна комисия са закрити и владението на манастира е предадено на Варненската община.
Манастирът и развитието на района като морски курорт