Монтана̀ро (; , Монтанар) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 209 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 5024 души,Данни ISTAT.Посетен на 21 януари 2026 от които 210 са чужди граждани.
География, административно деление и население
Намира се в централно‑източната част на Метрополен град Торино, в района на Канавезе, вляво от крайната част на потока Орко. Монтанаро е равнинно селище със средновековен произход, пресечено от гъста мрежа от напоителни канали. Територията е особено плодородна благодарение на наличието на извори и се характеризира с разнообразен геометричен профил и леки разлики във височината.
Има едно подселище (на итал. frazione)Малко населено място, изолирано от общината, от която зависи: Поляни.
Граничи с четири общини: Фолицо, Сан Бениньо Канавезе, Кивасо и Калузо. Отстои на 22,3 km от Торино и на 107,2 km oт Милано.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 5024 души, от които 210 чужди граждани. Сред последните преобладават тези на Румъния (88 души). Български граждани липсват.
Топоним Топонимът, според някои учени, произлиза чрез елиптичен процес от латинското (Vicus) Montanarus, в което наставката ‑arius се комбинира с качественото прилагателно montanus и придобива значението „селище на планинари“. Сред най-старите документирани форми е Montanarius от 945 г.
Според Джузепе Понкия името произлиза от географското разположение на селището, разположено по-високо от брега на потока Орко и някога заобиколено от гъсти и тъмни гори – така от monte nero („черна планина“) се стига до montanaro.Ponchia Giuseppe, Gruppo Cultori di Storia di Montanaro, Montanaro nell'Abbazia di Fruttuaria, 1970
Други автори виждат в наставката ‑nar производно с келтски произход.
Р. Бена свързва топонима с латинското montanus, последвано от наставката ‑arius (обозначаваща дейност или професия), откъдето произлизат формите montanarius или montenarius, засвидетелствани в средновековния латински.R. Bena - "Per fare chiarezza sul nome di Montanaro" in Canavéis n. 13 - primavera estate 2008 - Tip. Baima e Ronchetti e C. snc per Cumba edizioni, Salassa, Torino
Местното произношение muntanèr, получено чрез контрахиране на латинската наставка ‑arius, съответства на други думи със същия суфикс, като furèr (пекар) и maslèr (касапин). Това подкрепя тълкуването, че името е свързано с дейността по зимуване и развъждане на стада, идващи от Горната долина на Орко: планинарите намират в района обилни водни ресурси, необходими за напояване на добитъка.
История Според недоказани хипотези произходът на Монтанаро може да бъде свързан с лангобардите и франките. Най-ранните писмени свидетелства датират от 997 г., когато селището принадлежи на църковните служители на Верчели.
Монтанаро се намира в непосредствена близост до Абатство Фрутуария.Фрутуария е автономна държава, подчинена единствено на папата, и включва Сан Бениньо, Волпиано, Монтанаро, Фелето и Ломбардоре. През 1039 г. духовникът Амикон, постъпвайки като бенедиктински монах във Фрутуария, дарява имотите си в Монтанаро на абат Джовани. Цялото селище, събрано в укрепения заслон (), както и неговата територия, попадат под духовната и административна юрисдикция на абатите.
По-късно Монтанаро е разменено от Раймондо от Понцано срещу владения в Кандия. През 1255 г. графовете на Орио го продават за 23 лири. Под управлението на духовниците селището се радва на относителен мир и стабилност.
В началото на XIV век абатите на Фрутуария разрешават на общността да изгради кули, стени, ровове и укрепен заслон за защита от набези и грабежи. През същия век Монтанаро е опустошено от маркграфете на Монферат, с които впоследствие трябва да се постигне споразумение за изграждането на напоителни канали в земите на Кивасо.
С акт от 1456 г. абатите забраняват продажбата и отдаването под наем на земите, принадлежащи към феода. През 1496 г. в Монтанаро е създаден и монетен двор за сечене на монети.
През следващите векове влиянието на Савойската династия става все по-осезаемо. Папа Бенедикт XIV с була предоставя на Савоя всички права над територията, с изключение на религиозните.
Пълната отмяна на феодалните задължения в Монтанаро е постигната едва през 1851 г.
Икономика Земеделието е насочено към производство на зърнени култури, пшеница, зеленчуци и фураж. Отглеждат се говеда, свине, кози, коне и домашни птици. Индустрията включва значителен брой малки и средни предприятия, действащи в различни сектори, сред които хранително‑вкусовият, текстилният и строителният. Третичният сектор е представен от добре развита търговска мрежа и разнообразни услуги, включително банкови, застрахователни и свързани с недвижими имоти.
Забележителности Замък на Монтанаро
Когато през XI век Монтанаро е дарено на Абатство Фрутуария, замъкът се превръща в седалище на гражданската, правната и икономическата власт на абатството и запазва тази функция до 1800 г. В него постоянно пребивават губернаторът – доверено лице на абата – и съдията.
През 1164 г. император Фридрих I Барбароса предоставя замъка като феод на маркграф Вилхелм V Монфератски, който настанява там като васали свои родственици от Канавезе.
Средновековният замък е засвидетелстван през 1395 г. сред имотите на манастира Сан Савино от Пиаченца.
През 1475 г. миланският херцог Галеацо Мария Сфорца завладява замъка и укрепва стените му.
Връзките между общността и абатството се засилват през 1526 г., когато кардинал Бонифаций Фереро е назначен за епископ на Ивреа и за абат на Фрутуария. По негова заповед полуразрушеният през 1515 г. от френските войски замък е реконструиран и е издигната Монетната кула (Torre della Zecca), в която е настанен монетен двор.
На 29 май 1800 г. генерал Наполеон Бонапарт преминава през Монтанаро. Малко след това френското революционно правителство реквизира Абатство Фрутуария и всички негови активи. Със закон от август 1800 г. замъкът е обявен за национална собственост и е продаден на търг през 1801 г., спечелен от адвокат Пиетро Джузепе Фрола за 6000 лири. Един от неговите наследници – адвокат Секондо Фрола – решава да възстанови западналата постройка и възлага работата на инженера и архитекта Камило Боджо от Сан Джорджо Канавезе. През 1885 г. започва реконструкцията, включваща изграждането на елегантна веранда и красив портик, завършващ с неоготическа кула.
Замъкът запазва северните си кули, затворите и монетната кула. На една от тях – Torre del Dongione – е изобразен гербът на семейство Фереро: светлосин лъв с червен език и нокти върху сребърно поле, украсен със зелена шапка.
Каза Брика – кметство на Монтанаро
В Монтанаро се намира още една творба на арх. Бернардо Антонио Витоне – днешната сграда на кметството (Casa Bricca). Внушителната постройка е поръчана от нотариуса Джовани Франческо Брика и е издигната на ул. „дей Портичи“. Проектът е изготвен през 1769 г., а строителството е поверено на ученика на Витоне – арх. Куарини, който го завършва през 1772 г. Интериорът е украсен със стенописи от местните художници Джовани и Андреа Понкия.
Енорийска църква „Свети Николай и Успение Богородично“ Проектът на арх. Бернардо Антонио Витоне за разширяване на църквата „Св. Николай и Успение Богородично“ (Parrocchiale di San Nicolao e dell'Assunta) датира от 1757 г. Според него новата постройка трябвало да бъде значително по-голяма от църквата, издигната през 1649 г. от кралския инженер Карло Морело. Работите започват през 1758 г., а Витоне лично посещава Монтанаро, за да инспектира разкопките. По негова заповед нивото на двора пред храма е понижено, което оставя църквата Санта Марта без насип към входа ѝ до 1766 г.
Новата църква е изградена по план на латински кръст, с един неф и осем странични параклиса. Големият олтар от скъп мрамор, проектиран от Витоне през 1762 г., е завършен през 1764 г. Олтари в параклисите са изпълнени между 1764 и 1780 г., първоначално по проект на Витоне, а впоследствие – на неговия ученик арх. Марио Лудовио Куарини.
На 19 май 1765 г. кардинал Деле Ланце – абат на Фрутуария – освещава новата църква в присъствието на епископите на Ивреа и Фосано. По същото време е открит и органът, изработен от братя Конконе – органостроители на Кралския дом. Сегашният орган, реставриран през 1872 г., е дело на Веджеци Боси.
Величественият амвон, изповедалните (днес преместени), рамката на иконата над главния олтар и хорът за певците са проектирани от Витоне и изпълнени през 1767 г. от дърводелеца Пиетро Антонио Актис от Родало. Впечатляващият баптистерий, разположен вляво от входа, е от 1768 г. Шкафовете на сакристията, също по проект на Витоне и изработени от Актис през 1769 г., се считат за образец на трезва и елегантна дърворезба.
Църква на Братството на Св. Марта Сегашната църква на Братството на Св. Марта (Chiesa della Confraternita di Santa Marta) е построена през 1744–1748 г. на мястото на ораторий от XIV век, принадлежал на Братството на дисциплинираните миряни. Тя представлява истинско бароково бижу.
През 1766 г. арх. Бернардо Антонио Витоне изгражда изящния perron – покрито стълбище, което осигурява достъп до входа от долния площад и оформя новата фасада на сградата. Зад нея се открива фронтонът на първоначалната църква от 1744–1748 г. Перонът е проектиран в стил Серлиана, наречен на архитекта Себастиано Серлио (1475–1557).
Композицията се основава на геометрична триъгълна система с изразен емоционален и символичен ефект: три фасадни тела, три травея в предната част, три овални прозореца на втория ред. Долните участъци са с архитрав, а централният е по-висок и дъгообразен.
Интериорът е рядък пример за двуапсидна църква с овални прозорци, разположени в двете апсиди, откъдето навлиза светлина. По стените са разположени около 800 картини, дело на местни художници.
Високата камбанария е считана за шедьовър на Витоне. Строителството започва през 1770 г., но след смъртта на архитекта на 19 октомври същата година е довършено от неговия ученик арх. Куарини през 1772 г. За да бъде свързана камбанарията с църквата „Сан Джовани Деколат и Санта Марта“, по проект на Витоне е издигната и сградата на бившето кметство.
Църква „Св. Грат“ Църквата „Свети Грат“ (Chiesa di San Grato) се издига източно от историческия център на Монтанаро. Параклисът „Св. Грат“ е засвидетелстван още в началото на XVII век. През 1743 г. е разширен чрез изграждането на два странични параклиса с куполни сводове, а през 1764 г. е добавена сакристията. В храма се съхраняват стенописи с висока историческа и художествена стойност – в централния неф, в хора и в страничните параклиси. Последните пазят картини от периода на Късния барок, докато нефът и хорът са украсени с богат декоративен цикъл, изпълнен през 1889 г. от местния художник Джовани Силвестро.
Фасадата е елегантна, с изчистени барокови линии: плоска, тристранна и оживена от четири пиластъра. На портала скорошен стенопис изобразява герба на Монтанаро – син глобус със златен кръст, придружен от надписа Communitas Montanarii и образа на Свети Грат. В горната част фасадата завършва с тимпан с линии и арки, украсен със стенопис на Благовещение.
Интериорът е еднокорабен, с два странични параклиса. Високият дървен олтар е богато резбован в бароков стил, с четири усукани колони и композиция от херувими. Картината „Възпитанието на Мария“ е дело на местния художник Агостино Висети (XIX век). Двата странични олтара от XVIII век са свързани със стари местни фамилии. Десният олтар, посветен на Девата от Караваджо, е изграден през 1743 г. по поръчка на семейство Клара и включва позлатена дървена група, изработена от Паолино Рампоне от Фелето.