Аспаруховите прабългари са група прабългари, с които хан Аспарух, идвайки от Стара Велика България, се заселва в района на делтата на река Дунав, а преминава и отвъд него. Въпреки многобройните дискусии сред учените относно техните численост и етнически произход, на този етап не може да се даде прецизна оценка по тези въпроси.Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188 Все пак повечето изследователи приемат, че те не са били многобройни. Съвременните изследвания показват също, че големите евразийски степни съюзи не са били расово еднородни. Модерните интерпретации отхвърлят старите расови теории и такива за определена етническа принадлежност в полза на „историческите реалности в обширните, разноезични степни империи, населявани от множество племена“ и предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнолингвистичен произход.Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
Произход Обикновено се приема, че групата, която Аспарух довежда до Малка Скития, е била съставена основно от оногури, говорещи тюркски език, които дотогава са обитавали земите южно и източно от Азовско море, където се е простирала Стара Велика България (държавата на хан Кубрат). Тюркският произход на прабългарите като цяло не се поставя под съмнение. Но напоследък се налага тезата, че Аспарух е увлякъл и доста славянизирани сармати и анти. През V-VII век в Приазовието местното иранско население е имало продължителни контакти със славяните. Тези контакти са продължили до повсеместното изчезване на иранския език и надделяването на славянския. Масовото присъствие на увлечено славянско и славянизирано иранско население по-убедително може да обясни някои широко известни, но неубедително тълкувани факти от ранната история на прабългарската култура в Долния Дунав. Тюркската традиция се е запазила само сред управляващия елит, населявал предимно Плиско-Преславското поле.За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен) стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992). Според други изследователи в етническата история примерите за взаимовлияния и сливане на племена с различен произход не са малко и прабългарите са един от тези примери. В етнокултурен аспект те, както и една голяма част от останалите тюркски племена, са били подложени на силни ирански влияния, но по отношение на своя етнолингвистичен произход те спадат към групата на тюркските народи.Славяни, тюрки и индо-иранци в ранното средновековие. Стефан Йорданов (Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22 – 23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, стр. 275 – 295).
Численост Конкретната бройка на прабългарите на Аспарух остава неустановена. Редица изследователи приемат, че те не са били многобройни. Професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Васил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. приемат, че техният общ брой е достигал няколко десетки хиляди, но не повече от 100 000 души.The Bulgars themselves do not seem to have been particularly numerous. A twelfth-century source gives their numbers as ten thousand. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0-472-08149-7, стр. 68.Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.Ал. Бурмов, Създаване на Българската държава с. 132.Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 203 – 204. За тези заключения те се позовават на редица обстоятелства. Така например Теофан Изповедник описва прабългарите след смъртта на Кубрат като „разделени на пет части“, поради което „са станали малобройни“ и са били разгромени от хазарите.Prabŭlgari: proizkhod, etn. svoeobrazie, istor. pŭt, Ivan Bogdanov, prosveta, 1976, str. 81. Конкретно за групата на Аспарух Теофан пише, че той избрал да се засели в естествено защитения Онгъл като подходящ „за (неговия) отслабен от раздялата народ“. Прави впечатление, че идващите на Балканите азиатски племенни групи са съставени обикновено от орди по 10 000 души. Аварите проникват в региона с две такива групи. Заселените в Тракия по време на Юстиниан I кутригури и Алцековите прабългари са били също по 10 000 души.Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в. Василка Тъпкова-Заимова, Отговорен редактор – Чл-кор. проф. В. Бешевлиев, Издателство на БАН, София, 1966, стр. 65 – 66. Според хрониката на Михаил Сирийски Аспаруховата орда също е наброявала 10 000 души.Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852, стр. 125 – 126. В тази връзка варират и оценките за числеността на Аспаруховите прабългари, като някои учени приемат, че 10 000 души е бил само броят на мъжете, годни да носят оръжие. Според украинския археолог А. В. Комар общият брой на участниците в кутригурските набези по посока на Долния и Средния Дунав би трябвало да включва около 10 хиляди семейства.А. В. Комар. Кутригуры и утигуры в Северном причерноморье. – В: Сугдейский сборник. Киев-Судак, 2004, стр. 172. Съществува и географско ограничение за евентуалната им многочисленост. Както твърди арменският географ Анания Ширакаци: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Певки. На този остров живее Аспарух, син на Кубрат, който избяга от хазарите.“ Предполага се, че на остров Певки не са могли да се заселят и прехранват много хора заедно с добитъка и конете им.Според Псевдо-Скимн (II век пр.н.е.) о-в Певки е голям колкото о-в Родос. Остров Родос е дълъг 79,7 km и 38 km широк, с обща площ приблизително 1398 km². Общата дължина на бреговата ивица е около 220 km. Населението му наброява около 110 000 души. Според проф. Златарски на о-в Певки не са могли да се поселят стотици хиляди души, а само няколко десетки хиляди, и то не много. Следва да се отбележи също, че на над 80% от територията на днешна България няма открити прабългарски некрополи. Там където ги има (Добруджа и Лудогорието), те са ограничени. Според монография на Рашо Рашев от 1991 г. това са около 30% от разкритите езически погребения от VII – IX век в двата района. С това се потвърждава факта, че след заселването си в тези региони прабългарите са били малцинство, а в новосъздадената държава като цяло – незначително малцинство.