Тайгър (линеен крайцер, 1913)

Тайгър () е линеен крайцер на британския Кралски флот, от времето на Първата световна война.

Явява се развитие на проекта за линеен крайцер „Куин Мери“, със същите осем 343-мм оръдия на главния калибър и сходна схема за брониране. Както и при съвременните му линкори от типа „Айрън Дюк“, на „Тайгър“, вместо използваните по-рано 102-мм, са поставени 152-мм оръдия за противоминен калибър. Казематът на тези оръдия получава брониране с дебелина 152 мм, което увеличава общата площ на бронирания борд. С оглед на японския опит е поставен подводен 76-мм пояс, като на японските линейни крайцери от типа „Конго“. Броят на торпедните апарати е увеличен до четири.

Най-мощният и съвършен британски линеен крайцер, построен преди началото на Първата световна война. Счита се за най-красивия кораб в Кралския флот. Съвременните му германски крайцери от типа „Дерфлингер“ имат въоръжение от 305-мм оръдия. За сметка на по-голямата начална скорост и съвършенство на снарядите германското 305-мм оръдие практически не отстъпва на британското 343-мм. По скорост и мореходност „Тайгър“ превъзхожда своите аналози, но им отстъпва по защитеност. Специалистите смятат, че по комплекса от характеристики британският крайцер отстъпва на по-балансирания „Дерфлингер“.

„Тайгър“ активно се използва в годините на Първата световна война, намирайки се в състава на 1-а ескадра линейни крайцери. Под командването на адмирал Дейвид Бийти 1-а ескадра, заедно с „Тайгър“, взема участие в боя при Догер банк и Ютландското сражение. Според условията на Лондонския договор от 1930 г. за съкращаване на морските въоръжения „Тайгър“, на 30 март 1931 г., е изваден от състава на флота и продаден за скрап.

История на създаването В корабостроителната програма за 1911 – 1912 г. са заложени средства за четири линкора (бъдещият тип „Айрън Дюк“) и един линеен крайцер. В проекта за новите линейни кораби са предложени две съществени изменения в сравнение с предходните типове – преход от 102-мм на 152-мм оръдия за спомагателната артилерия и поставянето на кърмов отсек за подводни траверсни торпедни апарати (последното увеличава броя на торпедните тръби двойно). Логично е внедряването на тези изменения и в проекта за линейния крайцер.

Етапът на ескизното проектиране на линейния крайцер отнема повече време, отколкото при предишните крайцери. Точната дата за начало на проектните работи по линейния крайцер е неизвестна. През юли 1911 г. Главният строител в Кралския флот Филип Уотс предава на контрольора на флота за разпространение сред морските лордове три предварителни проекта – „А“, „А1“ и „С“. Проект „В“ в този пакет няма – явно е отклонен преди това. В проектите от група „А“ 343-мм кули са разположени по линейно-терасовидната схема, кулите „B“ и „X“ са над кулите „A“ и „Y“. В проекта „С“ кулите са разположени по същата схема, но третата кула е преместена към носа. Между нея и последната кула са разположени машинните отделения. Такава схема за разположение се смята от Уотс за по-добра, тъй като при въвеждането на кърмовия отсек за подводните ТА позволява по-оптимално да се разположат траверсните прегради. За разлика от предходния линеен крайцер „Куин Мери“, всички котелни отделения са разположени до третата кула на главния калибър. Това позволява да се поставят всички комини и надстройки до кулите и ѝ осигурява по-големи ъгли на обстрел. Проект „С“ има като спомагателна артилерия стандартните за британските крайцери 102-мм оръдия. В проектите „А“ и „А1“, също както и при планираните линкори от програмата за 1911 – 1912 г., са предложени 152-мм оръдия, защитени със 127-мм броня. Защитата на каземата увеличава бронираното пространство на височина една палуба, но създава проблеми с устойчивостта поради увеличаване на „високото тегло“. За компенсиране на това ширината на проекта „А1“ е увеличена до 27,7 м със съответното увеличение на мощността на силовата установка за осигуряване на проектната скорост.

В схемата на бронирането има една промяна – под главния пояс е поставен още и подводен 76-мм пояс. В пояснителната записка не са указани причините за това, има само препратка към японския опит. Подводният пояс е сам по себе си резултат от преосмислянето на опита от руско-японската война и служи за защита както от гмуркащи се снаряди, така и за прикритие на оголящата се при люлеене подводна част от борда. Подобен пояс има на новите японски капитални кораби, в т.ч. и на строящия се в Британия за Япония линеен крайцер „Конго“. Независимо от мнението на британския историк на флота Оскар Паркс, твърдящ, че в конструкцията на „Тайгър“ са използвани решенията за „Конго“, Робъртс, както и ред други изследователи,Warship Volume V. Issue No 19. Battlecruiser Kongo, by Alan Payne, MRINA. 1982. – P. 147. – ISBN 978-0-87021-980-1 отбелязва, че подводният пояс е единственото заимстване от японския проект. Преходът към 152-мм оръдия и избраното разположение на кулите на главния калибър са обусловени от еволюцията на британските линейни крайцери.Също следва да се отбележи, че, изходя от статията на Лангерер за крайцера „Конго“ в Warship 2012, първоначално японският крайцер се предлага да бъде въоръжен с 305-мм оръдия. Решението за преминаване към 356-мм оръдия окончателно е прието на 18 ноември 1911 г. Към този момент обликът на „Тайгър“ вече е формиран. Още един интересен факт е това, че на германските линейни крайцери от типа „Дерфлингер“ също четирите кули на главния калибър (ГК) са разположени по линейно-терасовидната схема, а второто машинно отделение е разположено между кули № 3 и № 4. Отсеците на машинно отделение № 1 при тях са разположени отстрани на кула № 3.

Лордовете като цяло одобряват проект „А1“, обаче го критикуват за неудовлетворителните ъгли на обстрел на 152-мм оръдия в носовия и кърмовия сектори. Заедно с това те отбелязват, че разположението на главния калибър в проекта „С“ в три групи позволява да се повиши живучестта в бой. И ако разполагането на две кули в съседство грози от изваждането им от строй с едно попадение, то за трите групи за изваждането от строй на главния калибър ще е необходимо да се порази не една, а три цели. На база тези забележки Първият морски лорд отбелязва необходимостта да се вземе за основа проекта „А1“ и да се внесат в него следните изменения: разположението на ГК да се вземе от проект „С“; да се преразпределят 152-мм оръдия в каземата, с цел воденето на огъня в носовия сектор да е възможно до 3° от диаметралната плоскост; да се добавят над палубата на полубака още един каземат със 152-мм оръдия със защита от 152-мм броня.

Новият проект получава обозначението „А2“ и е представен за разглеждане на Съвета на лордовете на 14 август и след четири дни е одобрен. Главният конструктор на флота е помолен да пристъпи към детайлното проектиране колкото е възможно по-бързо, за това етапът на предварителното проектиране с това трябва да е завършен, ако не се случва промяната в политическата обстановка.

През октомври 1911 г. Уинстън Чърчил сменя Реджиналд Маккена на поста Първи лорд на Адмиралтейството. Заемайки поста, Чърчил сменя състава на Съвета на лордовете на Адмиралтейството (от предишния състав остава само третият лорд-контролер, контраадмирал Бригс) и иска преразглеждане на проекта за линейния крайцер. Чърчил детайлно вниква в проектите за новите кораби, което е нетипично за гражданските чиновници, заемащи поста на Първи лорд. Отдавайки както и Джон Фишър голямо значение на бойната мощ и скоростта, той на 20 ноември 1911 г. иска да се увеличи скоростта на бъдещия линеен крайцер.

Първото заседание на новия състав на Съвета на Адмиралтейството е на 5 декември. На 12 декември Съветът като цяло утвърждава детайлния проект А2, при условие внасянето в него на някои изменения с цел да се увеличи мощността на силовата установка. Веднага Чърчил с писмо моли Уотс да разгледа преминаването към напълно нефтено отопление за линкорите и крайцерите от програмата за 1911 – 1912 г. След три дни Уотс внася за разглеждане от съвета на два варианта за модификация на проекта – „А2a“ (в литературата понякога се среща като „А2*“) и „А2b“ (понякога „А2**“). В проекта „А2а“, с цената на допълнителни 100 дълги тона водоизместимост, мощността на силовата установка нараства до 100 000 к.с. и достига скорост от 29,5 възела. Газенето нараства с един инч (25,4 мм). В проекта „А2b“ при увеличение от 350 дълги т тегло на енергетичната установка и 50 тона в корпуса се достига мощност от 108 000 к.с. и скорост 30 възела. При това газенето нараства с три дюйма (76 мм) и възниква необходимост да се повдигне броневата палуба над машинната установка поради увеличаването на заемания от нея обем. Допълнително пълният запас гориво се увеличава по 1450 дълги т нефт и въглища, при претоварване може да се добавят още по 450 тона от двата вида гориво. С проектите следва и коментара на Уотс, че без кардинална промяна на проекта, превеждането на котлите само на нефт няма да се получи. Част от въглищата се намират в бункери над броневата палуба и създават допълнителна защита. При замяната на въглищата с нефт той ще трябва да се постави над бронепалубата, което отрицателно ще се отрази на защитеността на кораба.

На 19 декември 1911 г. Съветът на лордовете и Чърчил одобряват проекта „А2b“, и само след два дена обявата за поръчката за строителство е изпратена до 10 фирми. На 2 март 1912 г. за победител в търга е обявена фирмата „John Brown & Company“ (предложението ѝ е изпратено на 23 януари). Бъдещият крайцер получава названието „Тайгър“ (). На 3 април фирмата строител е уведомена, че печели поръчката, и на следващия ден е подписан контрактът за строителство. В хода на строителството в проекта са внесени редица изменения: на 10 февруари 1912 г. в конструкцията добавят цистерни за система за активно успокояване на люлеенето, обаче през юни 1912 г. се отказват от тази система, ограничавайки се до увеличаването на височината на скуловите килове от 457 мм до 762 мм; на 27 февруари 1912 г., както и на „Лайън“ и „Куин Мери“, височината на комините е увеличена с 1,5 м до 24,7 м над конструктивната водолиния; на 27 юли 1912 г. в конструкцията на котлите са включени допълнителни инжектори за впръскване на нефт. Допълнителните 27,5 дълги тона са за сметка на запаса от водоизместимост; През 1913 г. в състава въоръженията са добавени две 76-мм зенитни оръдия; Броят на салютните 3-фунтови оръдия е намален от шест до четири; През 1913 г. е решено да се откажат от поставянето на противоторпедни мрежи, което икономисва 95 тона.

При влизането си в строй „Тайгър“ се оказва със 70 дълги тона по-лек от своята проектна водоизместимост.

Немският автор Зигфрид Брейер счита, че по програмата за 1912 – 1913 г. по проекта на „Тайгър“ трябва да бъде построен втори линеен крайцер – „Леопард“.Твърдението е достатъчно спорно. Първо, в по-детайлните работи на Паркс, Робъртс и Барт за това не се споменава нищо. Второ, макар по програмата за 1912 – 1913 г. предварително и да се планира стрежа на 4 дреднаута и един линеен крайцер, още преди началото на етапа на тяхното предварително проектиране е решено вместо тях да се строят бързоходните линкори от типа „Куин Елизабет“. При това в процеса на проектирането на линейните крайцери за предходните програми – „Куин Мери“ и „Тайгър“, в процеса на предварителното проектиране се взема решение за значително доработване на проектите, поради което те се отделят в отделен тип. Също така британците обикновено дават имената на новите си кораби при поръчката на кораба към корабостроителницата. А тук не се стига до даване на поръчка. За това, макар да няма данни за конкретно опровергаване на Брейер, е доста съмнително, че на толкова ранен етап е възможно ба се утвърди и проект, и име на новия кораб.