Нощен изтребител е специализиран изтребител, адаптиран за сражения през нощта или при други обстоятелства с намалена видимост. Нощните изтребители започват да се използват през Първата световна война и включват типове, които са специално модифициране за нощни действия.
През Втората световна война нощни изтребители се строят или специално за тази цел или по-често представляват тежки изтребители или леки бомбардировачи, адаптирани за мисия, често използващи радар или други системи, предоставящи някакъв вид способности за засичане при намалена видимост. Много от нощните изтребители по това време също са оборудвани и със система за инструментален заход при кацане през нощта, тъй като включването на светлините на пистата я правят лесна мишена за вражеските самолети. Правят се и експерименти с дневни изтребители на нощни мисии, но се оказва, че те работят само при много благоприятни условия.
Авиационните системи се смаляват значително с времето, което позволява добавянето на радарен алтиметър, радар, следящ терена, подобрени системи за инструментален заход, микровълнова система за заход, доплеров метеорологичен радар, LORAN, GPS и спътникова навигация. Добавянето на подобрено оборудване за навигация и кацане, комбинирано с радара, води до създаването на изтребители, способни за сражения в почти всякакви метеорологични условия.
История Ранни образци В началото на Първата световна война повечето изтребители имат само малки способности за летене през нощта, а и нямат особена нужда да го правят. Единствените мишени, които могат да се нападнат с вероятност да бъдат улучени с намалена видимост, биха били градовете, които са немислима цел по това време. Всеобщото възприемане на бързата война не включва нужда от стратегически удари.Cooper, Ralph, Jean-Claude Cailliez and Gian Picco. "Alfred Comte 1895 – 1965." earlyaviators.com, 19 ноември 2005.
Нещата се променят на 22 септември и 8 октомври 1914 г., когато великобритански самолети бомбардират производствените линии и хангарите на цеховете за дирижабли в Кьолн и Дюселдорф.Madison, Rodney. „Air Warfare, Strategic Bombing“. The Encyclopedia of World War I: A Political, Social and Military History, Volume 1, Spencer C. Tucker, ed. (Santa Barbara: ABC-CLIO, 2005), с. 45 – 46. Въпреки че има защитни съоръжения, всички те се оказват печално неадекватни. Още в началото на 1915 г.Evans 1996, с. 3 – 4. няколко биплана B.E.2c са модифицирани в първите нощни изтребители. След липса на успех, използвайки малки ракети и запалими бомби срещу дирижабли, накрая се поставя картечница Луис с възпламеняващи амуниции под ъгъл 45° за стрелба нагоре, за да се напада врага отдолу. Тази техника се оказва доста ефективна.Gunston 1976, с. 27.
След година нощни нападения срещу цеховете за дирижабли, през нощта на 2 срещу 3 септември 1916 г. един B.E.2c сваля немския дирижабъл Schütte-Lanz SL 11 във въздуха над Великобритания.Knell 2003, с. 109 – 111. Пилотът на самолета е награден с кръст Виктория и парична премия от 3500 паунда. Между октомври и декември 1916 г. са свалени още пет немски дирижабъла, което кара дирижабълната кампания постепенно да се отслабва в хода на следващата година.Unikoski, Ari. "The War in the Air: Bombers: Germany, Zeppelins." firstworldwar.com, 22 август 2009.
Поради ограниченията на дирижаблите, Имперските военновъздушни сили на Германия започват да въвеждат далекобойни тежки бомбардировачи, започвайки с Gotha G.IV, който постепенно поема офанзивата. И докато техните ранни дневни нападения през май 1917 г. успяват лесно да преминат през леката защита на Лондон, укрепването на силата от защитаващи изтребители у дома кара немците да преминат към нощни нападения след 3 септември 1917 г.Gray and Thetford 1962, с. 130. За да контрират нощните удари, дневните изтребители Sopwith Camel започват да се използват като нощни такива. Картечниците Викерс са заменени с картечници Луисм поставени над крилата, тъй като блясъците от Викерсите заслепяват летците при стрелба, а синхронизаторите за стрелба се считат за несигурни при стрелба с възпламенителни амуниции. По-нататъшните модификации водят до преместването на кокпита назад. Модифицираният самолет е наречен Sopwith Comic.Bruce 1968, с. 151. За да се предостави подходяща екипировка за ескадроните в северните части на Великобритания, самолети Avro 504 са преобразувани в нощни изтребители, като им се премахва предния кокпит, а на горното им крило се поставя картечница Луис.Bruce 1965, с. 35 – 36.
Междувоенен период С малко пари за разработване, особено по време на Голямата депресия, техниките за нощни сражения се променят много малко до началото на Втората световна война.
Междувременно, представянето на самолетите се подобрява значително, в сравнение с версиите от Първата световна война. Новите бомбардировачи могат да ледят двойно по-бързо, на двойно по-голяма височина и да носят много по-големи бомбени заряди. Те летят достатъчно бързо, че времето между засиченето им и достигането им на целта е много малко, за да могат прихващачите да излетят и да ги свалят. Противовъздушните оръдия са засегнати от височината, на която летят бомбардировачите, тъй като са нужни изключително големи и тежки оръдия за отбрана, които са в толкова малка наличност, че се оказват безсилни. През нощни условия или такива с понижена видимост тези проблеми се усложняват. Широко приетото заключение е, че бомбардировачът винаги ще се промъкне, а ВВС на Великобритания насочват почти всичките си усилия към разработването на сила от нощни бомбардировачи, като се образува специална школа, отговорна за изучаването на „летенето на сляпо“.Robinson 1988, с. 24. Испанските републикански ВВС използват И-15 като нощни изтребители.Lázaro, Carlos. "Los chatos noctumos" (in Spanish) Adar.
Все пак, се появяват някои нови технологии, които предоставят потенциални начини за подобряване на способностите за сражения в нощно време. През 1930-те години се постига значително разработване на инфрачервените детектори сред всички по-големи въоръжени сили, но на практика те се оказват почти неизползваеми. Единствената такава система, която вижда по-широка употреба, е Spanner Anlage, която се използва при нощните изтребители Dornier Do 17 на Луфтвафе. Те често се снабдяват с голям инфрачервен прожектор, за да се увеличи количеството отразявана светлина.Henini and Razeghi 2002, с. 128.
Непосредствено преди началото на войната за пръв път е въведен радар. Първоначално тази система е тромава и затова продължава разработването на инфрачервени системи. Осъзнавайки, че радарът е далеч по-практично решение на проблема, Робърт Уотсън-Уот дава задачата за разработване на радар, подходящ за самолетна употреба на Едуард Боуън в средата на 1930-те години. През септември 1937 г. той прави демонстрация на идеята, когато тестови самолет успява да засече три големи кораба от британския флот в Северно море при лоши метеорологични условия.Robinson 1988, с. 34.
Обещаващите изводи от теста карат организаторите да продължават с усилията по радарната система с повишен приоритет. Това води до условия за създаване на работна група за въздушно прихващане. Размерът на тези ранни радари изисква голям самолет, който да ги повдигне, а сложното им управление изисква многочленен екипаж. Това води до употребата на леки бомбардировачи като предпочитана платформа за въздушни радари, а през май 1939 г. се състои първият експериментален полет със самолет Fairey Battle.Robinson 1988, с. 28.
Втора световна война
Войната започва на 1 септември 1939 г., като към този момент британските ВВС вече са доста напреднали с плана за създаване на флот от нощни изтребители с радари. Радарът AI Mk. II почти е влязъл в употреба, а самолетът Bristol Blenheim става все по-удобен за снабдяване с радар. Първата работеща система навлиза в употреба през ноември 1939 г., доста преди започването на големите британски операции. Следват няколко подобрени версии и към началото на Блица през 1940 г. е наличен AI Mk.IV, който се представя още по-добре на обсег от 150 m до 6 km. Това значително олекотява товара върху наземното контролирано прихващане на Chain Home (пръстен от брегови радарни станции за ранно предупреждение на британските ВВС), който само трябва да вдигне във въздуха изтребител и да го приближи на 6 km, за да може радарът на изтребителя да поеме засичането по време на атаката. Поради сравнително слабото представяне на Blenheim, британците започват да експериментират с бомбардировачи Douglas A-20 Havoc, преобразувани така, че да носят прожектор, озаряващ вражеските самолети в помощ на придружаващите ги изтребители Хоукър Хърикейн. Идеята не постига успех и тези самолети са заменени от нощни изтребители Bristol Beaufighter, а по-късно и от Де Хавиланд Москито, който по-нататък акомпанира и потока от бомбардировачи към Германия. В тази роля самолетите Москито предоставят въздушна поддръжка чрез разнообразен асортимент от устройства.Rawnsley and Wright 1998, с. 151. Британците експериментират и с поставянето на радарен комплект AI Mark 6, който се оперира от пилота, в едноместните изтребители, като така Hurricane II C(NF), дузина от които са произведени през 1942 г., стават първите едноместни нощни изтребители в света с радар. Самолетите, обаче, не се представят добре в Европа и са изпратени в Индия, където служат до края на 1943 г.
По това време немските разработки изостават зад британските. За разлика от Великобритания, където важните цели лежат само на няколко минути въздушен път от брега, Германия е защитена от големи неутрални територии, които им дават достатъчно време да се справят с навлизащите бомбардировачи. Вместо на радар във въздуха, немците разчитат на наземни системи – мишените първо се засичат от радар, назначен в дадена „клетка“ и към мишените се насочват прожектори, позволяващи на изтребителите да ги атакуват без специално оборудване на борда. Прожекторите по-късно са изместени от радари с къс обхват, които следят изтребители и бомбардировачи, позволявайки на наземните оператори да насочат изтребителите към целите им. Към юли 1940 г. тази система се оказва способна да се справя с малките нападения на изолирани бомбардировачи от британските ВВС.Robinson 1988, с. 68.
С настояване от страна на Реджинал Виктор Джоунс британските ВВС променят нападателните си тактики така, че всички бомбардировачи да се събират в един голям поток. Това означава, че наземната част от системата за засичане не може да насмогне, тъй като само един или два прожектора или радара са налични на „клетка“ и системата може да се справя с около шест вражески самолета на час. Чрез прелитането на всички бомбардировачи над дадена клетка за кратък период от време, повечето бомбардировачи преминават право над системите, без дори да бъдат засичани от тях, камо ли да бъдат атакувани. Немският успех срещу британските самолети намалява, достигайки най-ниска точка на 30 – 31 май 1942 г., когато първото нападение от 1000 бомбардировача е пуснато срещу Кьолн, при което немските нощни изтребители свалят само четири британски самолета.Jones 1978, с. Preface, с. 500.