Понятието „прабългари“ е въведено през XIX век от историческата наука за обозначаване на група номадски племена с неясен етнически произход, мигрирали по време на Великото преселение на народите от Централна Азия през Великата степ. Те усядат на територията на Европа, където впоследствие основават няколко средновековни държави. Тези племена са наричани от ранносредновековните летописци с различни имена като: българи, кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Вследствие на разселването си те са претопени на местата където усядат от други племена и народи, като езикът и културата им изчезвават напълно. Днес често това наименование се замества с термина „прабългари“, "протобългари", „древни българи“ и дори просто „българи“. Не е изяснен и въпросът, дали „българи“ е било тяхното самоназвание, или е име дадено им от други народи. Смята се, че прабългарският племенен съюз се образува през II-VI век от спойката на разнородни етно-лингвистични елементи – ирански, угърски, тюркски и енисейски племена, като социалният елит е тюркски и произлиза от огурските племена в зоната на границата между Южен Сибир и Северна Монголия. Сведенията за езика на прабългарите са оскъдни, но повечето лингвисти го причисляват към групата на тюркските огурски езици.
Същност Произходът на прабългарите е проблем, все още предизвикващ дискусии. По своята езикова принадлежност прабългарите биват причислявани от преобладаващия брой съвременни учени към тюрко-алтайските народи. Предполага се, че прабългарският етнос се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) между Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други възможни райони са Алтай, или Западен Сибир, Таримската котловина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш. От края на XVI век насам са предлагани различни хипотези, някои от които удивляват с тяхната причудливост и упорството в отстояването им. Повечето авторитети отхвърлят схващанията за автохтонния (или тракийски), за славянския, за татарския и за угро-финския произход на прабългарите. По-популярни, но също оспорени, са хунските и огурските варианти на урало-алтайската хипотеза. Някои научни трудове и любителски изследвания в последните години възраждат друга хипотеза, според която прабългарите са смесено хунско-иранско население.
Разнообразните теории за произхода на прабългарите най-общо могат да бъдат определени към три направления – първо за алтайския им и произход; второ, за арийския им етногенезис; третата теза застъпва смесеното им формиране като народ (т.нар. миксоварвари). Всяко от първите две направления не изключва участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другото направление. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са арийци или алтайци, а кое е първичното. Теорията за смесени влияния е модерна от началото на XXI в. за българската историография. Тя не отрича нито напълно една от първите две тези, а допуска че има смесени влияния..
Тюрската теория се налага в началото на в XX век. Тя се споделя от мнозина български автори и е призната международниучени и енциклопедии (Енциклопедия Британика, Брокхауз) От средата на XX век тя се оспорва и особено силно днес от някои наши учени, които причисляват прабългарите най-общо казано към арийските ирански народи, което може да се приеме като работна хипотеза. Съществуват и други теории - например че прабългарите са монголи, миксоварвари и пр.
Несигурността около произхода на прабългарите се дължи най-вече на оскъдните и противоречиви сведения за ранната им история. Съществуват и други причини за нееднозначното представяне на българската ранносредновековна история. След 1989 г. се появява тенденция за оспорване на съществуващите дотогава схващания. Също така че „новите прабългаристи“ са често неспециалисти е сериозен проблем. Те често са склонни към свободно тълкование на писмените извори; на липса към критичност на информацията; на занимания с езикови проблеми без съответната подготовка; а също и на както и произволна датировка и етническа атрибуция на археологическите паметници.Рашо Рашев: Прабългарите през V-VII век, София, 2005, стр. 3 – 4 Всички тези проблеми затрудняват изследванията на произхода на прабългарите.
Политизиране
В началото на XX век и особено след Първата световна война, когато България воюва със славянските си братя от Сърбия и Русия, все повече се налага „тюркската теза“ за произхода на прабългарите. Сред нейните стожери се открояват учени като Иван Шишманов, Стефан Младенов и Васил Златарски. Прабългарите са обявени за държавнотворен народ, а „нечистият“ славянски произход на съвременните българи, се превръща в тяхно предимство. Прабългарите са сравнени с германските франки и викингските руси, които мобилизират гало-римското, респективно източнославянското население, като създават неговата държавност във Франкското кралство и Киевска Рус. В годините на Втората световна война, когато България се сближава с Нацистка Германия темата за прабългарите става актуална. Националсоциализмът определя като пълноценна единствено една раса – арийската. В този контекст славянската компонента особено в културно-антропологичен план тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, въпреки че съвременния български е славянски език. Много български историци започват да налагат идеята за „несъществената роля“ на славянския елемент при формирането на българската народност и значението единствено на прабългарския компонент и изтъкването на близостта му с хуните и по-специално с арийските народи. След Втората световна война нещата се преобръщат. В българската наука отново се налага тюркската теория за произхода на прабългарите. Българите се приемат отново за предимно славянски народ, а тюркският прабългарски примес се определя като нищожен, като ролята на славяните за формирането на българската държава е силно надценена. С възприемане на евроцентричната доктрина в България и приемането на страната за член на ЕС и особено след отдалечаванито ѝ от Русия, от началото на XXI век прабългарите в изследванията на редица учени отнова биват изяснявани като ирано-арийци, които доминират числено над славяните в ранносредновековна България. Димитров Б. (2006) 12 мита в българската история. ИК „Фондация Ком“Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г. В този контекст славянската компонента отново тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, която е необосновано преувеличена.
Писмени извори Основни сведения за прабългарите дават текстовете на Йорданес (Йордан), Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала, Феликс Енодий, Михаил Сирийски, Захарий Изповедник, Константин Манасий, Прокопий Кесарийски,Теофан Изповедник, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Менандър Протектор, Анастасий Библиотекар, Никифор Грегора, Ананий Ширакаци, Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски), император Константин Порфирогенет, Комес Марцелин, Йоан Антиохийски, Зонара, Димитър Хоматиан, Равенския козмограф, Ахмад ибн Фадлан, Именникът на българските ханове, Кавказката хроника Дербент-наме, Анонимният римски (латински) хронограф за 354 г. (Хронограф на Момзен). Относно обичаите им някои данни се съдържат в летописа Джагфар тарихъ, Законника Торе записан по поръка на волжко-българския хан Урус Айдар /805 – 855 г./ и др. Допълнителен материал на изследователите дават археологията (с находките от Вознесенка, Глодоси, Малая Перешчепина, Наги Сент Миклош, погребалната плоча на княз Персиян II, надписът на ичиргу-боила Мостич и пр.), етнографията, антропологията, културологията и лингвистиката.
Етноним В латинските хроники етнонимът „българи“ се среща за първи път като „Vulgares“ (334 година). За първо официално свидетелство за прабългарите с този етноним историческата наука, приема споменаването на прабългарите („Ziezi ex quo Vulgares“) в късноантичен латински сборник, достигнал до нас в няколко преписа, писани IV – V век. Текстът е част от списък със синовете на библейския Сим и народите, които произлизат от тях. „Ziezi ex quo Vulgares“ се превежда, като „Зиези, от който са българите“, където Зиези е син на Сим и внук на Ной.История на средновековна България VII-XIV век. История на България в три тома. Том І, Иван Божилов, Васил Гюзелев, 1999 г. стр. 3 – 20.
В арабските извори името се среща като „бурджан“, докато с „булгар“ са отбелязвани волжките прабългари.Гюзелев, Васил, Божилов, Иван. История на средновековна България VII-XIV век, Том I, Анубис, София, 2006, стр.60 – 61 Съществуват най-различни предположения и хипотези за произхода на етнонима „българи“, подобно за говорения от тях език и етническият им произход. Не е изяснен и въпросът дали „българи“ е епоним (т.е. самоназвание) или име дадено от друг народ. Трябва да се има предвид, че името „българи“ наподобява различни думи от алтайски и индоевропейски произход, които съдържат корена „бълг“, „блъг“, „булг“ и т.н.
Най-старото предположение дава византийският автор Йосиф Генезий (X в.), според когото „българи“ идва от някой си господар Булгар. Следва предположението, което свързва „българи“ с името на река Волга, което в латинските езици е Булга. Първо то е застъпено от Никифор Григора (1294 – 1359) и е валидно до края на Средновековието и дори през време на Българското възраждане Христофор Жефарович, Паисий Хилендарски, Константин Фотинов, Петко Славейков, както и от българския учен Иван Шишманов. През 1872 година чешкият етнограф Вилхелм Томашек дава мнение, че „българи“ означава „смесен народ“, „смес от народи“ от пратюркското „булга“ („булгамак“) – „размесвам“, „смесвам“, мнение възприето от Васил Златарски и Стоян Младенов. Унгарският тюрколог Г. Вамбери през 1882 година изказва теза, че „булгар“ означава „бунтовници“, „метежници“ от същия пратюркски корен („булгамак“), но със значение на „подстрекавам“, „бунтувам“, теза възприета от Й. Немет и отчасти от езиковеда Д. Дечев. Според обяснението на Б. Симеонов „булгар“ може да се тълкува като „потомци на булгар“, като под булгар се има предвид бозайник от рода на белките, който е възможно да е бил тотемно животно на прабългарите.Гюзелев, Васил, Божилов, Иван. История на средновековна България VII-XIV век, Том I, Анубис, София, 2006, стр.60 – 61 Сред по-новите тълкувания появили се след лансирането на иранската хипотеза за произхода на прабългарите са, че думата произхожда от осетинската дума „бългерон“, т.е. „човек, който живее в покрайнината“ или се прави връзка с афгански език, където „булгар“ означава „човек, обитаващ отвъд планината“. Други предположения са, че „бълг“ изразява идеята за живот, човек, общност и трябва да бъде тълкувана като „хора“, „човеци“ или че „българин“ означава „велик човек“ и т.н.Гюзелев, Васил, Божилов, Иван. История на средновековна България VII-XIV век, Том I, Анубис, София, 2006, стр.60 – 61 В руски хроники етнотимът се среща и като "болгари". Много е възможно името на река Волга да идва именно от концепцията за "болгари", които живеят край реката (в някои езици има преминаване от Б във В, например Бизантион)
Антропологични и генетични изследвания