Дреднаут (, „Неустрашим“) е британски линеен кораб (линкор), който извършва революция във военноморското дело, родоначалник на нов подклас линейни кораби „дредноутен тип“, наречени така в негова чест. Шестият кораб на Кралския флот, който носи това име.

„Дреднаут“ става първият в света кораб, при построяването на който е реализиран т.нар. принцип „all-big-gun“ („само големи оръдия“) – в състава на неговото въоръжение има десет 305-мм оръдия и липсват оръдия от средния калибър. „Дреднаут“ също става и първият в света линкор с паротурбинна силова установка, осигуряваща му много високата за онези времена скорост от 21 възела. За сметка на преимуществото си по скорост новият линкор може да избира изгодна му дистанция на бой и благодарение на големия брой 305-мм оръдия има неоспорими тактически преимущества пред броненосците от онова време. Заедно с това броневата защита на „Дреднаут“ на места е по-слаба, отколкото при заложените преди него броненосци от типа „Лорд Нелсън“.

Строителството на „Дреднаут“ става значително събитие в корабостроенето. След появата на „Дреднаут“ всички водещи морски държави в света започват да строят линейни кораби, подобни му и имащи основно въоръжение от еднокалибрени оръдия. По името на своя прародител тези кораби получават нарицателното име „дреднаути“. Гонката в морските въоръжения преди Първата световна война води до появата на „свръхдреднаутите“ с въоръжение от 343-мм и 381-мм оръдия. На техния фон „Дреднаут“ изглежда вече откровено слаб, за това в Ютландското сражение – най-голямото през Първата световна война – прародителят на класа се намира във „втората линия“ и не взема участие в боя.

Единственото бойно достижение на „Дреднаут“ става успешното тараниране на германската подводница „U-29“, която е командвана от аса подводничар Ото Вединген, в началото на войната, който за един ден потопява три британски броненосни крайцера: „Абукир“, „Креси“ и „Хог“. След завършването на войната остарелият „Дреднаут“ е изведен в резерва и скоро е разкомплектован за метал.

Предистория Създаването на линейния кораб „Дреднаут“ е тясно свързано с името на адмирал Джон Фишър. От 13 годишен той служи във флота, изминавайки пътя от низините до върха на британската военноморска йерархия. От януари 1862 до март 1863 г. Фишър служи като артилерийски инструктор на „Екселенте“ – главният артилерийски учебен кораб на британския флот. От 1867 г. той служи като артилерийски офицер по корабите на британския флот, занимавайки се с усъвършенстването на минно-торпедното въоръжение, разработвайки различни устройства и ръководства за тяхното използване.

Започвайки от 1876 г. Фишър командва ред кораби на Кралския флот. През януари 1881 г. той влиза в командването на гордостта на британския флот – най-новият броненосец „HMS Inflexible“. Проектираният от главния строител на флота, Натаниел Барнаби, корабът страда от силно люлеене. За отстраняването на този недостатък е прието решението да се постави успокоител на люлеенето, действащ за сметка на преместването на големи маси вода в специални цистерни от борд на борд в противофаза с люлеенето. Работите по това ръководи младият корабен инженер Филип Уотс.

Уотс и Фишър бързо намират общ език и, обсъждайки перспективите за флота, издигат идеята за създаване на броненосец, въоръжен с четири двуоръдейни кули с 406-мм оръдия (по това време най-мощните кораби имат две двуоръдейни кули). Разположението на кулите е резултат от синтез на схемите за разположение на кулите при „Девастейшън“ и „Инфлексибъл“ – по една кула е разположена в краищата, както при „Девастейшън“, и още две – диагонално по бордовете, както е на „Инфлексибъл“. Разчетната водоизместимост на кораба трябва да състави 16 000 т.

Главният конструктор на флота, Натаниел Барнаби, разкритикува проекта, коментирайки, че толкова гигантски кораб ще е прекомерно скъп за построяване, а неговите осем оръдия могат да стрелят само в тесен 20-градусов сектор по траверса. Според представите от онова време, залагащи на тарана, корабът трябва да има възможност да води силен носов огън. По краищата, в проекта на Фишър – Уотс, могат да действат само от четири до шест оръдия. Освен това скорострелността на оръдията по това време прави самата идея за създаване на такъв свръхскъп кораб безсмислена. Времето за създаването на голям броненосен кораб, въоръжен с голям брой еднородни голямокалибрени оръдия, още не е дошло.

През 1891 г. Фишър става контраадмирал, след това началник на морската артилерия, след това – трети морски лорд – главен инспектор на флота и командващ флота в Източна Индия. Той се отличава с кипяща енергия, ум, решителност, настойчивост, самодисциплина. Той печели приятели и съмишленици, сред тях са Чарлз Мейдън, Реджиналд Бейкън, Пърси Скот, Джон Джелико, Александър Грейси, Филип Уотс, Артър Уилсън. Стремителната кариера и прямотата му способстват и за появата на лагер от противници, най-влиятелен сред които е лорд Чарлз Бересфорд – адмирал аристократ. През 1899 г. Фишър е назначен на престижния пост командващ на Средиземноморския флот.

Типичният британски броненосец през 1890-те години има въоръжение от четири 305-мм и дванадесет 152-мм оръдия. В същото време очакваната дистанция на стрелба по време на бой съставлява 2000 ярда (1800 м), тъй като няма отработена система за управление на стрелбата, а оптичните прицели са неефективни. Бързото развитие на торпедното оръжие води до необходимостта да се увеличава дистанцията на артилерийския бой между броненосните кораби на противниците – броненосецът трябва да има възможността чрез артилерийски огън да попречи на излизането за торпедна атака на вражеските миноносци. От 1898 г. Средиземноморският флот започва да практикува стрелба на големи дистанции. Работите в тази посока са продължени по време на командването на Средиземноморския флот от адмирал Фишър в периода 1899 – 1902 г. Под негово ръководство средиземноморският флот отработва стрелба на дистанции от 25 – 30 кбт (4600 – 5500 м). Значителен принос в развитието на артилерийската стрелба има и Пърси Скот. Под неговото командване крайцерът от 2-ри ранг на Средиземноморския флот „Сцила“ достига на стрелбите резултат от 80% попадения вместо обичайните 20%. През 1902 г. той повтаря своя успех на крайцера „Терибъл“. През 1903 г. Пърси Скот е назначен за командващ Артилерийската школа на остров Уейл и се опитва на научна основа да разработи способи за водене на огън на големи дистанции.

От 1901 г. практиката за стрелба на далечни дистанции става постоянна, и към 1903 г. очакваната дистанция на стрелба нараства до 3000 ярда (2700 м). По време на експериментални стрелби в Средиземно море, на дистанция 5000 – 6000 ярда (4500 – 5400 м), е изработена методика за насочване по плясъците от попаденията във водата на снарядите. С помощта на далекомер се определя началната дистанция до целта и се поставят първоначалните ъгли на насочване на оръдията. Осъществява се изстрелът, а наблюдател следи плисъка от падащия снаряд и внася поправки в ъглите на вертикално и хоризонтално насочване на оръдията. Наблюдателят трябва да се намира колкото е възможно по-високо – отначало се разполага на самия връх на надстройката, а след това на фор-марса. Изисква се и предаване на данните от коректировчика към оръдията, за това без специално разработена система огънят се води достатъчно бавно. През септември 1903 г. Съветът на Адмиралтейството санкционира експериментални стрелби, проведени от броненосците „HMS Venerable (1899)“ на Средиземноморския флот и „HMS Victorious (1895)“ от Флота на Канала. Съвместният доклад на двете комисии е предоставен през май 1904 г. Комисиите по ред въпроси не успяват да достигнат до общо мнение, но са на едно мнение, че при коригиране на огъня по плясъците и наличие на съответна система за управление на стрелбата ефективна стрелба може да се води на дистанции до 8000 ярда (7200 м). Комисията на „Венерабъл“ достига до извода за това, че насочването е възможно само при централизирано водене на огъня. Всички оръдия трябва да се насочват и да произведат изстрел едновременно, а не индивидуално, както дотогава.

Еднозначен извод е и това, че на далечна дистанция 152-мм оръдия стават неефективни, тъй като не могат да пробият бронята на броненосеца на противника. Също така те създават смущения при коригиране на огъня, тъй като плисъците от 152-мм снаряди се смесват с тези на снарядите от главния калибър. Първоначалното решение е да се увеличи калибърът на спомагателната артилерия. Най-радикалното решение изглежда отказът от спомагателната артилерия в полза на единен главен калибър. При проектирането на броненосците от типа „Лорд Нелсън“ са разглеждани ред варианти с единно въоръжение от дванадесет и даже шестнадесет 254-мм оръдия. Конструкторът Нарбет предлага за сметка на неголямо увеличение на водоизместимостта да се поставят на новия кораб дванадесет 305-мм оръдия. Но така и не се решават да поставят единен калибър на новия броненосец, и на „Лорд Нелсън“ се ограничават с увеличение на калибъра на спомагателната артилерия до 234-мм.

Към началото на XX век основната тактика за използване на броненосците се счита линейният бой. Броненосците се построяват в линия и се движат на паралелен курс спрямо линията на броненосците на противника, обстрелвайки корабите, намиращи се срещу тях. За важно тактическо преимущество ред флотоводци считат възможността да се „постави чертичката над Т-то“ – да се изпревари колоната на противника и се излезе на неин пресичащ курс. При това пълният бордов огън на собствените кораби ще бъде концентриран по главния кораб на противника, който може да отговаря на него само с огъня на своите носови оръдия. Тъй като на главния кораб като правило се намира и командващият на ескадрата, бързото му изваждане от строя може да доведе останалите кораби до объркване и да осигури спечелването на битката. При ръст на дистанциите на стрелба осъществяването на тази тактика е по-сложно, тъй като по-бавната ескадра може да се отклони встрани. Въпреки това Фишър продължава да смята преимуществото по скорост за важно, тъй като високата скорост позволява да се поддържа изгодна дистанция на бой, при която да се реализира преимуществото на залповата стрелба с главния калибър, когато противникът няма възможност да използва своята спомагателна артилерия.

Междувременно идеи за построяване на еднокалибрен линкор се изказват и в други флотове по света. Главният конструктор на италианския флот Виторио Куниберти предлага да се построи линкор с единно въоръжение от 305-мм оръдия. Тъй като в италианския флот неговите идеи не са подкрепени, той публикува в британския сборник „Бойните кораби“ на Ф. Джейнс за 1903 г. статията „Идеалният кораб на британския флот“. В нея той предлага да се построи кораб с водоизместимост 17 000 т със скорост 24 възела и главен броневи пояс с дебелина 305 мм. Въоръжението е съставено от дванадесет 305-мм оръдия. Две двуоръдейни кули са разположени по краищата, и още две – по бордовете. Останалите оръдия се разполагат в бордови еднооръдейни кули. Статията предизвиква бурна дискусия сред британските офицери. Но независимо от това, че проектът въплъщава идеите на Фишър за бързоходен и добре въоръжен кораб, той е признат за прекалено екстравагантен, а неговата критика вероятно повлича след себе си и отказа на Адмиралтейството от използването на единен калибър за „Лорд Нелсън“.