Антонио Канова () е италиански скулптор, един от основните представители на неокласицизма. Той е известен с мраморните си статуи, сред които портрети на известни личности като Наполеон Бонапарт.
Биография Син е на каменоделеца Пиетро Канова и на съпругата му Анджела Дзардо Фантолини. Баща му умира през 1761 г. и майка му се омъжва повторно. Канова е отгледан от дядо си по бащина линия Пазино Канова, който притежава каменоделска работилница. Тук той получава първите си каменоделски умения.
Първият му учител по скулптура във Венеция е Джузепе Торети. През 1770 г. Канова започва да чиракува за две години при венецианския скулптор Джузепе Бернарди. След това учи при Джовани Ферари и постъпва във Венецианската академия за изящни изкуства. Докато учи в академията, той получава няколко награди. По време на следването си приема поръчките за няколко произведения за местни манастири.
Венецианският сенатор Джовани Фалиеро го наема да създаде статуите на Евридика и Орфей за градината на вилата му в Азоло. Работата по статуите започва през 1775 г. и двете са завършени през 1777 г. През 1779 г. венецианският прокуратор Пиетро Ветор Пизани му поръчва скулптурната група „Дедал и Икар“.
На следващата година заминава за Рим. Изучаването на класически произведения допринася за развитието на естествените му дарби. Скоро младият художник заема видно място сред скулпторите на своето време, а славата му расте с появата на всяка нова творба и се разпространява далеч извън границите на Италия. Получава поръчки от много аристократични семейства и кралски особи. През 1802 г. папа Пий VII го прави главен пазител на всички художествени паметници във владенията си. Наполеон Бонапарт го кани в Париж през 1802 г., за да му направи колосална статуя, както и други важни произведения. Шедьовърът му от това време е скулптурата на Полин Бонапарт в одеянията на победоносна Венера.
След падането на Наполеон, през 1815 г., Канова се погрижва художествените съкровища, отмъкнати от Рим от сваления император във Франция, да бъдат върнати във Вечния град. В знак на благодарност за това, както и за изключителния му художествен талант папа Пий VII нарежда името му да бъде вписано в Златната книга на Капитолия и му дава титлата „Маркиз на Иския“.
Той е първият президент на Папската римска археологическа академия.
Въпреки тези почести и благоразположението на папата, поради разминаваня с желания на кардиналите известният скулптор напуска Рим и прекарва последните години от живота си в родината си, в Посаньо, близо до Басано. Умира във Венеция на 13 октомври 1822 г. и е погребан в катедралата „Санта Мария Глориоза дей Фрари“ в мавзолей, който самият той проектира по модела на пирамидални римски надгробни паметници.
След смъртта на Канова през 1822 г. Венецианската академия решава да постави сърцето на Канова в порфирена урна и по заповед на президента на академията Леополдо Чиконяра се провежда акция за събиране на пари за паметник на Канова. През 1827 г. този паметник е построен по проект на самия Канова от група негови ученици: Джузепе де Фабрис, Бартоломео Ферари, Р. Риналди, Луиджи Дзандоменеги, Дж. де Мартини и Антонио Боза. Урна, която се придържа от силно драпирана фигура (дело на Ферари), съдържа сърцето на Канова, останалата част от тялото е погребана в мавзолей близо до дома му в Посаньо.
Галерия
За него Giulio Carlo Argan, Antonio Canova, Roma: Bulzoni, 1969. Yvonne zu Dohna, Canova und die Tradition, Bern: Lang, 2006 Maria Letizia Putti, Canova. Vita di uno scultore, Roma: Graphofeel, 2020.
Източници
Външни препратки Arduino Colasanti, CANOVA, Antonio, in Enciclopedia Italiana, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1930 Valerio Mariani, Canova, Antonio, in Enciclopedia Dantesca, 1970 Massimiliano Pavan, CANOVA, Antonio, in Dizionario Biografico degli Italiani, Volume 18, 1975 Stella Bottai, Canova, Antonio, in Enciclopedia dei ragazzi, 2005
Категория:Италиански скулптори Категория:Италиански художници Категория:Неокласицизъм Категория:Италиански масони Категория:Починали във Венеция