Кинг Джордж V () са серия британски линейни кораби от Втората световна война. Всичко за британския флот са построени пет кораба: „Кинг Джордж V“ (), „Принс оф Уелс“ (), „Дук оф Йорк“ (), „Ансън“ (), „Хау“ ().

Сред всички линкори, построени след Вашингтонския военноморски договор от 1922 г., тези британски линкори обладават достатъчно скромни тактико-технически характеристики, което се обуславя от това, че те в максимална степен съответстват на ограниченията на Лондонския договор – всички останали страни или умишлено нарушават ограниченията, или, както например САЩ, успяват да внесат изменения в проектите за кораби след прекратяване на действието на договора. Така например, водоизместимостта на тези британски линкори има минималното отклонение от договорния лимит в размер на 35 000 дълги тона, а главният калибър на оръдията е 356 мм. Освен американските, те са единствените линкори, имащи на въоръжение универсални оръдия на средния калибър. Малокалибрената зенитна артилерия, както и при всички довоенни линкори, е недостатъчна и се налага нейното значително усилване в хода на войната. При сравнително мощното вертикално брониране хоризонталната и подводната защита са слаби и не съответстват на нарастналите изисквания на Втората световна война. Скромна е и тяхната максимална скорост на ход – 28,5 възела. По-ниска скорост имат само значително по-тежките американски и японски линкори. Европейските кораби от този клас са по-бързоходни. Сравнително голямата проектна далечина на плаване от 14 000 мили не е подтигната, поради грешки при проектирането, за това на практика далечната на хода е два пъти по-малка, което съществено ограничива възможностите за използване на тези линкори.

Въпреки това тези кораби са построени в най-голямата серия от пет еденици сред пост-вашингтонските линкори из и успяват да влязат в строй в разгара на бойните действия, оказвайки съществен принос в разгрома на Кригсмарине. Линкорите от този тип, през първата половина на войната, се използват основно в Атлантика, защитавайки трансатлантическите и арктическите конвои от рейдовете на германските линейни кораби. „Принс оф Уелс“ участва в лова на „Бисмарк“, във финалния бой „Кинг Джордж V“ асистира на„Родни“ за потопяването на германския рейдер. „Дук оф Йорк“, в боя при Нордкап, изважда от строя „Шарнхорст“, който след това е довършен от торпедата на крайцерите. Тези сражения показват, че в боя за линкорите са важни не толкова непробиваемостта на цитаделата, колкото системата за управление на огъня и възможността боя да се води на далечни дистанции. Опитът показва, че 356-мм оръдия са достатъчни за довеждането на противника в небоеспособно състояние, а двпоследствие той се довършва с торпеда.

„Принс оф Уелс“ е прехвърлен в Далечния Изток. Заедно с „Рипалс“ той загива в битката при Куантан под ударите на японската авиация, демонстрирайки на практика слабостта на зенитното въоръжение и подводната защита. След гибелта на германските линкори и капитулацията на Италия потребността от линкорите в Атлантика намалява и оставащите кораби от този тип, в края на войната, също са прехвърлени в Далечния Изток, където участват в заключителните битки срещу Япония. Със завършването на войната те са изключени от списъците на флота и към 1957 г. са разкомплектовани за метал.

Последващо развитие на линкорите от типа „Кинг Джордж V“ трябва да станат линейните кораби от типа „Лайън“, но те така и не са построени. Достроеният след войната „Вангард“ е единственият кораб, направен по по този проект, така че линкорите от типа „Кинг Джордж V“ стават последната построена серия британски линкори.

История на проектирането Спускането на вода през 1926 г. на новите линкори „Нелсън“ и „Родни“ изчерпва лимита за построяване на линкори, разрешен на Великобритания от Вашингтонското съглашение. След подписването, през 1930 година, на Лондонското морско съглашение строителството на нови британски линкори е възможно не по-рано от края на 1930-те години. В тези условия конструкторите пробват силите си само на чертежните дъски, а някога силните производства на броня и голямокалибрени оръдия постепенно навлизат в упадък. Първите опити за разработка на облика на новите линкори са предприети през 1928 г.

Сериозните работи по проектиране на нови линкори започват едва през 1933 г. Срокът на действието на Лондонското съглашение изтича на 1 януари 1937 г., перспективите за подписване на следващо такова са много мъгливи, и е възможно започването на нова гонка в размерите на капиталните кораби. От друга страна, по политически и финансови причини Великобритания не желае първа да започва тази гонка, вследствие на което възниква желанието да не се променя текущото положение на нещата. Тези обстоятелства водят до изработката, през 1933 г., на достатъчно съмнителни изисквания за проектиране на линкор по програмата за 1937 г. За изработката на изискванията към новия линкор Щабът на британското адмиралтейство () инициира стадий за предварителни ескизни проекти на линкора. Специалистите на щаба считат за идеално въоръжението от 381-мм или 406-мм оръдия, разположени в четири двуоръдейни кули. В краен случай се допуска поставянето на три триоръдейни кули. Освен това, е озвучено доста странното искане да се разположат дванадесет 152-мм оръдия в каземати. Зенитното въоръжение трябва да се състои от 102- или 120-мм зенитни оръдия, разположени по три на всеки борд, или две по бордовете и едно по диаметралната плоскост. Зенитната артилерия за близко действие трябва да съставлява четири установки 40-мм „пом-пом“. В състава на въоръжението също трябва да влизат шест самолета с два катапулта и два бордови петтръбни надводни торпедни апарата. Бронирането трябва да защитава от 406-мм снаряди и 914-кг бомби. Броневата палуба трябва да осигурява защита на машинната установка от бомби с калибър до 454 кг. Подводната защита, както и при „нелсъните“, трябва да противостои на торпедо с 340-кг бойна част. Максималната скорост на кораба трябва да съставлява 23 възела. Тези изисквания са оформени от Морския щаб и са предадени за утвърждаване на Контрольора на флота () през юни 1933 г.

На преговорите в Женева Англия предлага да се ограничи водоизместимостта на новите линкори на 22 000 тона, а калибъра на оръдията – на 305 или даже на 280 мм. Япония предварително дава съгласие за ограничения от 25 000 т и 356 мм, Франция вече строи „Дюнкерк“ от 26 500 т с въоръжение от 330-мм оръдия и е готова да се съгласи да не превишава тези параметри. Британците се надяват да „пречупят“ неотстъпчивите американци и постигне на преговорите ограничения от 28 000 т и 305 мм. За това на съвещание от 10 януари 1934 г. между Първия морски лорд адмирал Четфилд, заместник началника на морския щаб (), представляващи Британия на преговорите, вицеадмирал Литъл () и Контрольора на флота, контраадмирал Форбс () е прието решението при проектирането на новите линкори да се спазват именно тези параметри.

На 5 април 1935 г. ръководителя на Отдела по корабостроене представя четири проекта, водоизместимостта на които се намира в пределите от 28 130 до 28 500. Скоростта в проектите „12N“ и „12О“ съставлява 23 възела, а в проектите „12Р“ и „12Q“ – 23,25 възела. Първата двойка има по-дебел пояс – 318 мм срещу 305 мм в района на погребите, 293 мм срещу 280 мм в района на МКО и палуба – 140 мм срещу 127 мм над погребите и 88 мм вместо 76 мм над МКО и рулевия механизъм. При всички проекти кулите и барбетите имат защита с дебелина 293 мм. Въоръжението на проектите „12О“ и „12Q“ съставлява девет 305-мм оръдия в триоръдейни кули, в проекта „12N“ и „12Р“ 305-мм оръдия са разположени на двуоръдейни установки, само на първия те са осем, а на втория десет. На всички проекти въоръжението допълват 12 152-мм оръдия в каземати, 12 120-мм зенитки в сдвоени установки, четири 8-стволни „пом-пома“ и 10 надводни торпедни апарата. Независимо от редицата останали „ретроградни“ решения (двата спомагателни калибъра, казематното разположение на 152-мм оръдия, торпедните апарати), в проектите се появяват и решения, оставащи във финалния проект. Така например, вместо вътрешния наклонен пояс във всички проекти е използван външен вертикален пояс. Освен това, е направен изводът за невъзможното коректно вписване на толкова разнородна артилерия от 152-, 120- и 40-мм оръдия, след което началника на Корабостроителния департамент иска от Морския щаб промяна на изискванията към линкорите и отказ от 152-мм оръдия. Предложени са модификации на проектите „12P“ и „12N“ с увеличен брой 120-мм зенитни оръдия до 24 и 28 съответно. При това в проекта „12N“ също се отказват и от надводните торпедни апарати. 305-мм проекти от април 1934 г.Проект 12N 12O 12P 12Qдължина 173,7 173,7 179,8 179,8скорост 23 23 23,25 23,25пояс, погреби ÷ , мм 318 – 293 318 – 293 305 – 280 305 – 280палуба, погреби ÷ ЕУ и рулеви механизъм, мм 140 – 89 140 – 89 127 – 76 127 – 89, мм 51 51 38 38Главен калибър (305-мм оръдия) 4×2 3×3 5×2 3×3 2×5 2×5 — — 1 1 — —Разпределение на теглото, дълги тонаКорпус 11 400 11 400 11 100 11 100Оборудване 1100 1100 1050 1050Брониране 10 030 9530 9710 9310Въоръжение 4070 4200 4740 5140ЕУ 1900 1900 1900 1900Всичко, стандартна водоизместимост 28 500 28 130 28 500 28 500За всички – мощност на ЕУ 45 000 к.с., въоръжение 12 152-мм в каземати, 6×2×120-мм ЗА, 4×8×40-мм „пом-пом“, 8×4×7,62-мм картечници, брониране – барбети и чело на кулите от 292 мм, стени на кулите 203 мм, траверси 254 мм

Разглеждането на тези проекти показва, че по всички параметри те са по-слаби както от новия френски „Дюнкерк“, така и от модернизираните линкори от типа „Куин Елизабет“. Стига се до извода, че е невъзможно да се създаде пълноценен линкор във водоизместимостта 25 – 28 хил. тона. Този неуспех изиграва своята роля за това, че Британия впоследствие не настоява за ограничаване на водоизместимостта на линкора от 28 000 т. Всички страни съперници планират създаването на бързоходни линкори в рамките на лимит от 35 000 т, за това след това се разглеждат само 35 000-тонни варианти, и основните усилия са насочени към определяне на оптималното съотношение между скорост, въоръжения и защита в рамките на този лимит.

Управлението по корабостроене прави ред ескизни работи с различни комбинации въоръжения, защита и скорост. Общо за всичките проекти е изискването за стандартна водоизместимост от 35 000 т и нормален запас гориво от 4000 т.

Първоначално Адмиралтейството клони към 23-възловите проекти „14А“ и „14Q“ с добра защита и въоръжение от 356-мм оръдия. Адмиралите желаят да получат еднородна бойна линия от старите и новите кораби, и скоростта 23 възела се избира изходя от скоростта на намиращите се в строй линкори. Но след получаването на сведения за разработката на 30-възлови линкори в Европа началникът на корабостроителния департамент дава задание за разработката на 30-възлови проекти. Така се появяват проектите „16А“, „15А“, „14С“, „14D“ и „14E“. В хода на тяхното детайлно обсъждане се разгръща дискусия по повод на това, струва ли си да се жертва защитата заради скоростта. От една страна, по-високата скорост ще позволи на линкора да настигне противника и да поддържа в хода на боя изгодни за него дистанция и курсови ъгли. От друга страна, при това линкорът трябва да е достатъчно добре защитен за бой на дистанциите на ефективната стрелба.