Па̀рма (, на пармски диалект: Pärma) е град и община в Италия с 198 121 жители към 2024 г., столица на едноименната провинция и втори град в Емилия-Романя по население след регионалната столица Болоня.
Древна столица на Херцогство Парма, Пиаченца и Гуастала (1545 – 1859), градът е седалище на университет от XI век.Sito Università di Parma От 2004 г. е и седалище на Европейския орган за безопасност на храните (EFSA), от 1956 г. на Магистратурата за река По, днес Междурегионална агенция за река По (AIPO), от 1990 г. на Управлението на басейна на река По (AdbPo) и от 1994 г. на звено за научни изследвания (RIS) на карабинерите с юрисдикция над Северна Италия. Crédit Agricole Italia, създадена от придобиването на Спестовната каса на Парма и Пиаченца, също е със седалище тук.
Всяка година през октомври в града се провежда фестивалът „Верди“. През декември 2015 г. Парма получава признанието на ЮНЕСКО за „Творчески град за гастрономия“.
Градът е обявен за италианска столица на културата за 2020 г. на 16 февруари 2018 г. На 12 март 2020 г. пандемията от COVID-19 принуждава организацията официално да спре събитието до второ нареждане и да отмени или отложи повечето от планираните събития; впоследствие с постановлението за рестартиране, одобрено от Министерския съвет та Италия на 13 май, званието е присъдено и за 2021 г.
Парма е Европейска столица на младежта за 2027 г.
География Градът е разположен в Северна Италия, в западната част на областта Емилия, между Апенините и Паданската низина. Разделен е на две от потока Парма, приток на река По, който, точно преди да навлезе в сърцето на историческия център, приема водите на притока на Баганца. Парма е поток, следователно водно течение с променлив режим, което редува бурните наводнения през зимния сезон, когато приема името „Парма воладора“, с пустите сухи летни периоди.
В началото на XIX век коритото на реката е стеснено с високи стени, по-точно „Лунгопарма“, което придава на града непрекъснат профил.
За да се защити района на Парма от хидрогеоложките рискове от наводнения на потока Парма, през 2005 г. е създаден разширителен басейн на няколко километра южно от центъра на града, в района на Марано. Резервоарът може да побере до 12 млн. m2 вода: това е най-големият басейн в региона, превръщайки се в третото по големина езеро по време на наводнения. Състои се от бариера с дължина над 260 m и височина 24 m. Територията на общината е изцяло равнинна и две водни пътища маркират част от нейните граници, река Таро на запад и потокът Енца на изток, който също бележи отделянето от близката провинция Реджо Емилия. Първите подножия на Пармските Апенини се намират на около 15 km на юг, извън територията на общината, в съседните общини Траверстоло, Лесиняно де Бани, Лангирано, Фелино, Сала Баганца и Колекио.
Граничи със следните 15 общини: Колекио, Сант'Иларио д'Енца, Сорболо Медзани, Гататико, Сала Баганца, Ночето, Ториле, Фонтевиво, Фелино, Монтекиаруголо, Фонтанелато, Лезиняно де' Бани, Сиса Треказали, Траверсетоло и Лангирано. Отстои на 49 km от Модена, на 56 km от Пиаченца, на 87 км от Болоня, на 117 km от Милано, на 120 km от Генуа и на 134 km от Флоренция.
Има следните подселища (на италиански: frazioni) и местности: Албери, Антоняно, Баганцола, Бенечето, Боргето, Ботегино, Ка' Терци, Калестани, Кампо Бо, Кариняно, Карпането, Картиера, Казалбаронколо, Казалора Ди Равадезе, Казалтоне, Казе Капели, Казе Кокони, Казе Кростоло, Казе Нуове, Казе Росе, Казе Векие, Казино Дала Роза, Кастаньола, Кастелново, Черварам Киоцола, Колорето, Корканяно, Кортиле Сан Мартино, Ея, Фонтана, Фонтанини, Фраоре, Гайоне, Гиаята Нуова, Гиайе, Ил Моро, Ла Катена, Ла Палацина, Маландриано, Марано, Мароре, Марторано, Молетоло, Молино Ди Маландриано, Остерия Сан Мартино, Панокия, Парадиня, Педриняно, Пиластрело, Пицолезе, Понте, Понте Таро, Порпорано, Поцето Пиколо, Куерчоли, Равадезе, Ронко Пасколо, Роза, Сан Ладзаро Парменсе, Сан Леонардо, Сан Панкрацио Парменсе, Сан Просперо, Сан Просперо Парменсе, Сан Руфино, Валера Виароло, Виаца, Викофертиле, Викомеро, Вигато и Виголанте.
Произход на името Според много историци топонимът произлиза от кръглия щит, използван от древноримската армия, който вероятно напомня формата на първото ядро на града. Според други учени то има по-древен произход, произлизащ от етруския род Parmnie, от женски род Parmni, от антропонима Parme. Двете очевидно противоречиви тези са обобщени от лингвиста Масимо Питау, който смята, че латинската дума parma/parmae е заимствана от етруския език и че етруските вече са използвали същия кръгъл метален щит. Не всички изключват неопределен лигуски или келтски произход на латинизирания топоним. И накрая, съществува хипотезата, че името произлиза от едноименния поток, който го пресича.„Името на града не може да бъде разделено, всъщност то произлиза от името на река Парма, която тече през града. И името на реката е лигурско; и идва от средиземноморските думи Pala, Para плюс средиземноморския локатив формант или суфикс в (a)ma. Para означава планинска страна, планинска скала. Хидронимът Парма би означавал планинската река." вж. Guglielmo Capacchi, Castelli parmigiani, Parma 1979, с. 444.Vallardi 1815,с. 35
Въпреки че в продължение на векове жителите на града и неговата територия са безразлично наричани Пармиджани или Парменси, особено след XX век става много обичайно да се използва първото за обозначаване само на местните жители или жителите на Парма, а последното изключително за тези от нейната провинция, наречена Парменсе.
История Най-старите следи от човешко присъствие в района на Парма датират от Ранната новокаменна епоха, приблизително 5600 – 5000 г. пр.н.е., но по това време районът е слабо населен. Ситуацията се променя след 5000 г. пр. н. е., когато се развиват различни селища, отнасящи се към културата на съдовете с квадратно гърло.
По време на Ранната бронзова епоха, между XVIII и XVII век пр. н. е., са основани някои села, приписвани на културата Полада, но с началото на Средната бронзова епоха, започвайки от XVI век пр. н. е., на територията се разпространяват многобройни терамарски селища.
Въпреки че няма свидетелства, според някои историци и споменаване на Тит Ливий, Парма е основана от етруските,Quaderni Parmensi, di Gianfranco Stella (1988). които се заселват в Западна Емилия между VII и VI век пр. н. е. Впоследствие, към IV век пр. н. е., регионът е окупиран от келтските бои.
С прогресивното завладяване на Северна Италия от римляните през 183 г. пр.н.е. Парма става римска колония и всяко от 2000-те семейства, заселени там, получава парцели земя близо до Виа Емилия, от която на изток от града започва кардо-то на центурията, което се извива по долината на Пармския поток, давайки началото на пътя от сто мили, който свързва Парма с Луни през прохода Лагастрело. С течение на годините проявената лоялност към империята печели на града титлата Августа Парменсис.
В по-късни времена кризата на Римската империя кара Парма да загуби известна стабилност и икономически просперитет до кулминацията на демографския спад, който през 377 г. принуждава император Грациан да засели варварското племе тайфали в района. Следват периоди на редуване на просперитет и упадък: на грабежите на Атила през 452 г. се противопоставя след 502 г. възраждането, предизвикано от Теодорих Велики; на последващите драматични последици, причинени от Готските войни, противостои един нов разцвет през краткия византийски период (539 - 568), който печели на Парма прозвището „Хрисополис“ (Златен град).
По-късно, с пристигането на лангобардите през 593 г., Парма за първи път става военен и административен център, столица на херцогство, в което живее една от дъщерите на крал Агилулф. Франките наследяват лангобардските херцози и през 879 г. Карломан дава на епископ Гуибодо временна власт над града. Разграбването, причинено от нашествията на маджарите през IX век, е последвано от период на мир и демографски растеж. По време на тази фаза Парма продължава да се управлява от дълга поредица от графове-епископи до XII век, когато градът става свободна комуна, управлявана от подест и капитан на народа. През 1160 г. Фридрих I Барбароса покорява жителите на Парма, принуждавайки ги да обявят лоялност към империята, но имперската власт е победена в битката при Леняно през 1176 г. от градовете, обединени в Ломбардската лига (включително Парма). През 1183 г. мирът от Констанц възстановява автономията на града.
В дългия спор между гвелфите и гибелините, доминиращ италианския политически живот от XII до XIV век, Парма първо застава на страната на гибелините, които са на страната на императора, а впоследствие и на гвелфите, след битката при Боргето дел Таро (близо до днешния Кастелгуелфо). Следва период на чуждестранно господство: Парма е подчинена на миланското господство на Висконти от 1346 до 1447 г., с изключение на кратка пауза, между 1404 и 1409 г., в която властта преминава в ръцете на Отобуоно де Терци. Висконти са наследени от Сфорца, но също и от френските владения.
През 1521 г. папската и испанската армия, след тридневна обсада, побеждават французите и градът е превзет. През 1545 г. папа Павел III (роден Алесандро Фарнезе) създава Херцогство Парма, поверявайки го на своя извънбрачен син Пиер Луиджи Фарнезе Млади. Семейство Фарнезе поддържа херцогското управление до 1731 г., превръщайки Парма в малка италианска столица, богата на произведения на велики художници като Антонио да Кореджо и Пармиджанино.
Фарнезе са наследени от Бурбоните с инфанта на Испания Карлос III, син на Изабела Фарнезе и Филип V от Испания. През 1734 г., след избухването на Войната за полското наследство и завладяването на Двете Сицилии от Бурбоните, Карлос III е признат за крал на Неапол, но е принуден да отстъпи Пармското херцогство на император Карл VI през 1735 г., без първо да забрави да лиши Парма от всички семейни колекции, съхранявани в дворците, и да ги вземе със себе си в Неапол.През 1926 г. са пренесени в Парма, в Тационалната галерия на Парма и седалище на кметството, и в Пиаченца, в Дворец Фарнезе, 138 картини на Фарнезе, идващи от Музея Каподимонте в Неапол, като компенсация за предполагаемите узурпации, извършени от Карлос III де Бурбон два века по-рано. През 1748 г. Херцогство Парма и Пиаченца, с добавянето на Гуастала, се връща на Бурбоните с подписването на Договора от Аахен, който слага край на Войната за австрийското наследство. Филип I основава династията Бурбон-Парма, която помага на Парма да се превърне в културен фар в Европа.
През 1802 г. Наполеон Бонапарт анексира херцогството към Франция, превръщайки го в обикновен департамент (департамент Таро ). По време на френската окупация произведения на изкуството се озовават във Франция поради наполеоновите грабежи. Парма, заедно с Флоренция, е най-ограбеният град. Според каталога, публикуван в Bulletin de la Société de l'art français през 1936 г., от 47 произведения на изкуството, изпратени и каталогизирани във Франция, само 28 са върнати в Парма, а повечето от останалите във Франция са изложени в Лувъра и в провинциални френски музеи.