Дюнкерк () са серия френски линейни кораби от времето на Втората световна война. Всичко от проекта са построени два кораба: „Дюнкерк“ () и „Страсбург“ ().

Корабите от този тип, построени през 1930-те години, са първите бързоходни линкори. „Дюнкерк“, проектирани за борба с немските „джобни линкори“ от типа „Дойчланд“, се строят в условията на ограниченията наложени от Вашингтонското съглашение и жестока икономия на средства. Във връзка с това стандартната водоизместимост на „Дюнкерк“ е 26 500 т, което е по-малко от лимита 35 000 дълги тона, постановен от Вашингтонския договор. Особеност при „Дюнкерк“ е оригиналното разположение на артилерията на главния калибър – осемте 330-мм оръдия са разположени в две четириоръдейни кули, поставени на носа.

След заявлението на Италия за строителството на линкорите от типа „Литорио“ със стандартна водоизместимост от 35 000 т, парламента на Франция отделя средства за строителството и на втория линкор – „Страсбург“. Бронирането на „Страсбург“ е усилено, за да противостои на по-мощните оръдия на новите италиански линкори.

С началото на Втората световна война „Дюнкерк“ и „Страсбург“ заедно с корабите на британския Кралски флот охраняват морските пътища в Атлантика от немските рейдери. След капитулацията на Франция линкорите се намират в Мерс ел-Кебир. Британците се опасяват, че новите френски кораби могат да се окажат в ръцете на нацистка Германия или Италия, което би променило баланса на силите на Средиземно море. Към Мерс ел-Кебир е изпратена силна британска ескадра с ултиматум. Опитът да се принудят французите да отидат в контролирани от съюзниците пристанища или да потопят корабите е неуспешен и британците откриват огън по намиращите се в порта кораби на Френския флот. „Страсбург“ пробива блокадата и достига Тулон. „Дюнкерк“ не успява да се промъкне, повреден е от артилерийски огън и засяда на грунта, но след ремонт също е преведен в Тулон. Там през ноември 1942 г. двата линкора са потопени от екипажите си, за да се избегне пленяването им от немците.

Специалистите оценяват линкорите от типа „Дюнкерк“ доста нееднозначно. Тези кораби добре изглеждат на фона на линкорите от времето на Първата световна война, но в сравнение с по-късните бързоходни линкори, такива като „Литорио“, „Бисмарк“ и „Айова“, линкорите от типа „Дюнкерк“ са с прекалено малък калибър на оръдията и слабо брониране. Някои специалисти отбелязват, че благодарение на високата си скорост и сравнително мощното въоръжение, според концепцията те по-скоро трябва да бъдат отнасяни към класа на линейните крайцери.

История на създаването

В края на XIX и началото на XX век френският флот е вторият по сила след британския, обаче Франция не съумява да удържи тази позиция и влиза във второто десетилетие на XX век с недостатъчен брой съвременни кораби. Френският флот по онова време няма линейни крайцери, отсъстват бързоходни леки крайцери. Построените дредноути от типа „Курбе“, въоръжени с дванадесет 305-мм оръдия, значително отстъпват на супердредноутите на Великобритания, САЩ и Япония, които имат оръдия с калибър 343 – 381 мм. През 1912 г. е приет новият „Морски закон“, съгласно който флота на Франция към 1922 г. трябва да се състои от 28 дредноута и линейни крайцера, обаче този план не е осъществен. По време на световната война френският флот получава три линкора от типа „Бретан“ с десет 340-мм оръдия. Строителството на линкорите от типа „Нормандия“, с дванадесет 340-мм оръдия в четириоръдейни кули е спряно, тъй като всички сили са насочени към нуждите на сухопътния фронт. Планираните линейни крайцери даже не са заложени. Войната отслабва икономиката на Франция, за това недостроените корпуси на линкорите от типа „Нормандия“ са предадени за скрап. Изключение е направено само за корпуса на линкора „Беарн“, който е достроен като самолетоносач.

На Вашингтонската конференция от 1921 – 1922 г. за ограничаване на морските въоръжения е приет лимит за стандартна водоизместимост за новите линкори от 35 000 английски (дълги) тона (35 560 т). Съгласно договора линейният флот на Франция е приравнен към този на флота на Италия и неговата сумарна водоизместимост се ограничава на 175 000 английски тона (177 800 т). За всяка страна е съставен график за строителството на нови кораби за замяна на старите. Договорният лимит от 175 000 д. тона за Франция започва да действа след замяната на всички стари кораби, през 1936 г. Докато за другите страни до 1930 г. има „линкорна ваканция“ и нови линкори не се строят, Франция има възможност да заложи в периода 1927 и 1929 г. линкори. Техният брой не е ограничен, достатъчно е водоизместимостта на всеки поотделно да не надхвърля 35 000 т, и Франция има възможността да избира тази квота така, както сметне за необходимоОсвен Франция, такова право получава и Италия..

През 1924 г. Франция започва подготовката на нова корабостроителна програма. Флотът трябва да получи дълговременна програма за отделяне на парични средства за строителството на кораби – „Морски меморандум“, съгласно който всяка година трябва да се строят кораби със сумарна водоизместимост от 40 000 т. „Меморандумът“ не е приет от парламента, който желае да има възможността ежегодно да утвърждава строителството на нови кораби. Фактически в края на 1920 г. и в началото на 1930 година ежегодно построените кораби средно съставят около 33 000 т. Първоначално усилията са съсредоточени към строителството на крайцери и разрушители.

През 1926 г. началникът на френския щаб адмирал Анри Сален () издава задание към техническата служба по корабостроене за разработката на капитален кораб със стандартна водоизместимост 17 500 дълги тона. Основната задача на новия линкор трябва да бъде борбата с „вашингтонските“ крайцери. Тъй като строящите се италиански крайцери трябва да развиват висока скорост, в техническото задание за линкора се уточнява неговата 35-възлова скорост. Схема за този проект не е съхранена. За основен начин на бой се смята преследването на по-слабо въоръжения противник, за това осемте 305-мм оръдия трябва да бъдат разположени в четириоръдейни кули, разположени в носовия край. За достигането на 35 възела скорост при зададената водоизместимост е необходима енергетична установка с мощност 180 000 к.с., за което се предполага да се използват не 8 котела, както е на тежките крайцери от типа „Дюкен“, а 12. Бронирането на линкора е разчетено за противодействие на 203-мм снаряди. Съгласно разчетите броневият пояс трябва да има дебелина 150 – 180 мм, бронирането на палубите трябва да съставлява около 75 мм. „Черешката“ на проекта трябва да бъдат новите 55-калибрени 305-мм оръдия. Техните установки трябва да осигуряват ъгъл на възвишение от 45° и максимална далечина на стрелбата от 43 000 м при начална скорост на снаряда 965 м/с.

В рамките на разрешените за строителство през 1927 и 1929 г. 70 000 тона е възможно да бъдат заложени четири кораба: два през 1927 г., а другите два през 1929 г. Корабите трябва да бъдат достроени в периода 1930 – 1931 и 1931 – 1932 г. съответно. Според концепцията и характеристиките си тези кораби са сходни с линейните крайцери от типа „Инвинсибъл“ на британския адмирал Фишър и са подложени на подобна критика. Френските кораби трябва добре да се проявяват в борбата с „вашингтонските“ крайцери, обаче всеки противник с оръдия с калибър над 203 мм вече е смъртоносно опасен за тях. След залагането в Германия на „джобния линкор“ с оръдия калибър 283 мм вече има нова неизвестна в уравнениетоПри Дулин и Харцке се казва, че залагането на „Дойчланд“ става причината за спиране на работите по проекта. Обаче Джордан и Дюма утвърждават, че това не съответства на действителността, тъй като решението по проекта е прието в края на 1927 г., а „Дойчланд“ е заложен едва през 1929 г.. Освен това новите кораби не могат да бъдат поставени „в линията“ за бой с линкорите на противника. При това техният строеж изяжда „линкорната квота“ на Франция, а в случай на залагането в Италия на нови пълноценни линкори французите няма да има с какво да отговорят на това. За това генералният съвет на флота през декември 1927 г. отклонява този проект и препоръчва занапред да се разработват проекти за пълноценни линкори с оглед строителството на кораби с еднородна водоизместимост, напълно използващи отредените им 175 000 дълги тона, – т.е. пет кораба с водоизместимост по 35 000 д. тона, или шест от 29 160 д. тона, или седем – с водоизместимост по 25 000 д. тона.

През 1928 г., в съответствие с препоръките на генералния съвет на началник-щаба на ВМС, адмирал Виолет издава задание за разработката на проект за кораб със стандартна водоизместимост 29 600 т (29 135 д. тона) и скорост на хода 27 възела. Подробностите за този стадий на проектиране не са много известни. В архивите са съхранени няколко версии за проекта на т.нар. 37 000-тонен линеен крайцер (). За разлика от предходния етап, тук е регламентирана не стандартната, а нормалната водоизместимост. При нормална водоизместимост от 37 000 тона стандартната водоизместимост трябва да бъде 32 000 – 33 000 дълги тона, което е междината на предложението на съвета по корабите от 29 160 и 35 000 дълги тона.

Най-ранният вариант за проект на 37 000-тонен кораб е линкор със скорост на хода 33 възела и въоръжение от 305-мм оръдия. Главният калибър е разположен в три четириоръдейни кули – две на носа и една на кърмата. За осигуряване на възможността за водене на разузнаване в открито море корабът трябва да носи четири тежки хидросамолета; обширният хангар за които е разположен в задната част на носовата надстройка. Отстрани на втория комин има два авиационни катапулта. Дванадесетте 130-мм оръдия също са разположени в четириоръдейни кули – една на кърмовата надстройка и две в носовата част, острани на втората кула на главния калибър. Зенитното въоръжение трябва да бъде осем 90-мм едностволни установки 90-mm MLe 1926 HA. Те се допълват от дванадесет едностволни 37-мм оръдия 37 mm MLe 1925. От двете страни на хангара в ниши са разположени двата тритръбни торпедни апарата с калибър 550 мм. Еволюцията в схемата на защита на френските линкори Сечение по мидъла на линкор от типа „Норманди“Етап на ескизното проектиране на линкора „Дюнкерк“. Мидълово сечение на проекта за 33-възлов линеен крайцер с водоизместимост 37 000 тСечение по мидъла на линкора „Дюнкерк“ Енергетичната установка трябва да бъде с мощност от 180 000 к.с. Бронирането е направено по „американската схема“ – с добре бронирана цитадела и небронирани краища. Главният пояс с дебелина 280 мм по височина заема две междупалубни пространства. Отгоре дебелината намалява до 220 мм. Подводната част на пояса също е с по-малка дебелина. Главната бронирана палуба с дебелина 75 мм, поставена на подложка от 15-мм стомана, върви по 220-мм горен ръб на пояса. Под нея е разположена противоосколъчна палуба с бронирани скосове, спускащи се към долния ръб на пояса. Хоризонталната част на палубата има дебелина 25 мм, скосовете – 40 мм върху 25-мм стоманена подложка. Противоторпедната преграда има дебелина 50 мм.

През юли 1928 г. е разработен вариант с шест 406-мм оръдия. Те са разположени на същите места, както и 305-мм кули на предходния вариант. Броят на 130-мм оръдия нараства до 12. По две четириоръдейни кули има по бордовете зад втората и третата кули на главния калибър. Съхранени са малко подробности за този проект, известно е само, че корабът трябва да има силова установка с мощност 2/3 от 33-възловия вариант и скорост от 27 възела. При по-късия корпус това дава възможност да се увеличи масата на бронята, за това най-вероятно дебелината на вертикалното и хоризонталното брониране е увеличена.