Пилотиран космически полет е космическо пътуване с екипаж или пътници на борда на космическия кораб. Космическият кораб, превозващ хора, може да се управлява директно от човешки екипаж, може да се управлява дистанционно от наземните станции или да бъде автономен, способен да изпълнява специфична мисия без човешко участие.
Първият човек в космоса е Юрий Гагарин, който лети на космическия кораб „Восток 1“, изстрелян от Съветския съюз на 12 април 1961 г. Той е част от програмата „Восток“.
Хора са летели до Луната девет пъти от 1968 до 1972 г. по програмата Аполон на САЩ и са присъствали непрекъснато в Космоса в продължение на 19 години и 145 дни на Международната космическа станция.
Всички човешки космически полети дотогава са пилотирани от хора, като първият автономен космически кораб, който да превозва хора, е в процес на проектиране стартирал през 2015 г.
Русия и Китай разполагат с възможности за човешки космически полет по програмата „Союз“ и програмата „Шенжоу“.
В Съединените щати SpaceShipTwo достига ръба на космоса през 2018 г.; това е първият екипиран (управляван) космически полет от САЩ след спирането на програмата за космическите совалки през 2011 г.
Всички експедиции до Международната космическа станция използват превозни средства „Союз“, които остават прикрепени към станцията, за да позволят бързо връщане, ако се наложи.
Съединените щати разработват търговски превози на екипажи и това, за да улеснят вътрешния достъп до МКС и до ниската земна орбита, както и Orion за полети отвъд ниската околоземна орбите.
Докато космическият полет обикновено е дейност, изпълнявана от някое правителство, то търговският космически полет постепенно започва да играе все по-голяма роля. Първият частен космически полет на човек се състоя на 21 юни 2004 г., когато SpaceShipOne извърши суборбитален полет. Редица неправителствени компании работят за развитието на индустрията за космически туризъм. НАСА също играе роля за стимулиране на частния космически полет чрез програми като Commercial Orbital Transportation Services (COTS) и Commercial Crew Development (CCDev). С предложенията си за бюджет за 2011 г., публикувани през 2010 г. администрацията на Обама премина към модел, при който търговските компании ще предоставят на НАСА транспортни услуги както на хора, така и за превоз на товари до ниска земна орбита. След това превозните средства, използвани за тези услуги, могат да обслужват както НАСА, така и потенциални търговски клиенти. Търговското възстановяване на МКС започна две години след пенсионирането на совалката, а пускането на търговски екипаж може да започне до 2020 г.
Историята Студената война Възможностите за пилотиран космически полет е разработена за първи път по време на Студената война между Съединените щати и Съветския съюз (СССР). СССР разработи първите междуконтинентални ракети с балистични ракети, носещи ядрени оръжия. Тези ракети бяха достатъчно големи, за да бъдат адаптирани да пренасят първите изкуствени спътници в ниска земна орбита. След изстрелването на първите сателити през 1957 и 1958 г., САЩ работят върху проект „Project Mercury“, за да изстрелят хора поединично в орбита, докато СССР тайно прави програмата „Vostok“, за да осъществи същото.
СССР изстрелва първия човек в космоса Юрий Гагарин на единична орбита с „Восток 1“ на ракета „Восток 3КА“ на 12 април 1961 г.
На 5 май 1961 г. САЩ изстрелва първия си астронавт - Алън Шепард на суборбитален полет на борда на Свобода 7 на ракета Меркурий-Редстоун. За разлика от Гагарин, Шепард ръчно контролира управлението на своя космически кораб и каца с него.
Първият американец в орбита е Джон Глен на борда на Friendship 7, изстрелян на 20 февруари 1962 г. на ракета Mercury-Atlas.
СССР изстрелва още пет космонавти в капсули „Восток“, включително първата жена в Космоса, Валентина Терешкова на борда на „Восток 6“ на 16 юни 1963 г.
САЩ изстрелват общо два астронавта в суборбитален полет и четирима в орбита през 1963 г. САЩ също извърват два полета в North American X-15 (90 и 91), пилотиран от Джоузеф А. Уокър, който надвишава линията Карман, международно признатата 100 км височина, използвана от FAI за обозначаване на края на космоса.
Президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди вдигна залозите на космическата надпревара, като си поставя за цел да кацне човек на Луната и да го върне безопасно до края на 60-те години. Така САЩ стартират програмата „Аполо“ с три човека през 1961 г., за да постигнат това. Стартират със семейството на ракети-носители поколение Сатурн, и проект „Близнаци“ през 1962 г., който изпълнява 10 мисии, изстреляни с ракетите „Титан II“ през 1965 и 1966 година. Целта на Близнаци е да подпомогне Аполон чрез разработване на американски орбитален опит в космическия полет и техники, които да бъдат използвани в мисията до Луната.
Междувременно СССР мълчи за намеренията си да изпратят хората на Луната и продължава да разширява границите на тяхната еднопилотна капсула Восток в дву- или тричленна капсула Восход, за да се състезава с американския проект Близнаци. Те успяват да изстрелят два орбитални полета през 1964 и 1965 г. и правят първата космическа разходка, направена от Алексей Леонов на Восход 2 на 8 март 1965 г. Но Восход няма способността на Близнаци да маневрира в орбита и програмата е прекратена.
Американските полети на Близнаци не осъществят първия космическа разхода, но преодоляват ранната съветска преднина, като извършват няколко космически разходки и решават проблема с умората на астронавтите, причинен от преодоляването на липсата на гравитация, демонстрирайки издръжливост до две седмици в пилотиран космически полет и първата космическа среща и докинг (свързване) на космически кораби.
САЩ успяват да развият ракетата Сатурн V, необходима за изпращането на космическия кораб Аполон на Луната и изпращат Франк Борман, Джеймс Ловел и Уилям Андерс на 10 обиколки около Луната в Аполон 8 през декември 1968 г. През юли 1969 г. Аполон 11 постига целта на Кенеди, като каца Нийл Армстронг и Бъз Олдрин на Луната на 21 юли и ги връща безопасно на Земята на 24 юли заедно с пилота на командния модул Майкъл Колинс. Общо шест мисии Аполон изпращат 12 души, които стъпват на Луната до 1972 г., половината от които карат електрически превозни средства по повърхността. Екипажът на Аполон 13, Ловел, Джак Суигерт и Фред Хейз, оцелява при катастрофална повреда на космически кораб в полет и се връща на Земята безопасно, без да кацне на Луната.
Междувременно СССР тайно работи за екипирани лунни програми за орбита и кацане. Те успешно разработват космическия кораб „Союз“ за три лица за използване в лунните програми, но не успяват да разработят ракетата N1, необходима за кацане на човек, и прекратяват лунните програми през 1974 г. Загубили състезанието на Луната, те се концентрират върху развитието на космическите станции, използвайки станцията Союз като ферибот. Те започват с поредица от сортове станции Салют от 1971 до 1986 година.
След програмата Apollo, САЩ стартират космическата станция Skylab през 1973 г., обитавайки я 171 дни с три екипажа на борда на космически кораб Аполон. Президентът Ричард Никсън и съветският премиер Леонид Брежнев договарят облекчаване на отношенията, известни като детента, облекчаване на напрежението от студената война. Като част от това те договориха тестовия проект „Аполо-Союз“, в който космически кораб „Аполон“, който носи специален модул за скачване и се свързва със „Союз 19“ през 1975 г. Американските и руските екипажи се ръкуваха в космоса, но целта на полета беше чисто дипломатическа и символична.
През 1969 г. Никсън назначава своя вицепрезидент Спиро Агнеу да ръководи група за космически задачи, за да препоръча последващи програми за пилотирани космически полети след Аполон. Групата предлоага амбициозна космическа транспортна система Space Shuttle, базирана на космически совалка за многократна употреба, която се състои от крилато, вътрешно заредено тяло с орбитално гориво – течен водород, задвижвано от по-голям бустер с керосин, всеки снабден с въздушно дишащи реактивни двигатели за захранване от писта на площадката за изстрелване на космическия център Кенеди. Други компоненти на системата включват постоянна модулна космическа станция, космически влекач за многократна употреба и ядрен междупланетен ферибот, което да се ползва за човешка експедиция до Марс още през 1986 г. или чак през 2000 г., в зависимост от нивото на отпуснатото финансиране. Въпреки това Никсън знае, че американският политически климат няма да подкрепи Конгреса за финансиране на подобна амбиция и спира всички предложения, освен Совалката, и вероятно де бъде последвана от космическата станция. Плановете за совалката бяха намалени, за да се намали рискът, разходите и времето за развитие, като се замени пилотираният бустер с две ракети с твърда ракета за многократна употреба, а по-малката совалка ще използва разходен външен резервоар за захранване, за да захрани основните си двигатели с водород. Совалката ще трябва да извърши приземявания без гориво.
Сътрудничеството между Русия и САЩ
Двете нации продължават да се състезават, а не да си сътрудничат в космоса, тъй като САЩ се насочват към разработването на космическия совалки и планирането на космическата станция, наречена Фрийдъм. СССР пусна три военни станции Алмаз от 1973 до 1977 г., дегизирани като тези от Салют. Те продължават Салют с развитието на орбиталнта станция Мир, първата модулна, полу-постоянна космическа станция, чието изграждане се извършва от 1986 до 1996 година. Мир обикаля в орбита на надморска височина от , с наклон от 51,6 °. Той е бил зает за 4,592 дни, а през 2001 г. направи контролирано връщане с разпадане в атмосферата на Земята.
Космическата совалка Space Shuttle започва да лети през 1981 г., но Конгресът на САЩ не успява да одобри достатъчно средства, за да превърне проект „Свобода“ в реалност. Създаден е флот от четири совалки: Columbia, Challenger, Discovery и Atlantis. Петата совалка, Endeavour, е построена, за да замени Challenger, който избухвапри инцидент по време на изстрелването, при който загиват 7 астронавти на 28 януари 1986 г. Двадесет и два полета извършват совалките в космоса на Европейската космическа агенция, наречена Spacelab с полезен товар от 1983 до 1998 г.
СССР копира совалката Space Shuttle за многократна употреба, която нарича Буран. Той е проектиран да бъде изстрелян в орбита от ракета „Енергия“ и способен на автоматизиран орбитален полет и кацане. За разлика от американската совалка, Буран няма основни ракетни двигатели, но подобно на совалката използва орбиталните си маневрени двигатели, за да извърши окончателното си влизане в орбита. През ноември 1988 г. успешно е извършен единичен необитаем орбитален тестов полет. Втори тестов полет е планиран за 1993 г., но програмата е отменена поради липса на финансиране и разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Още две совалки никога не са завършени, а първата е унищожена при срутване на хангарен покрив през май 2002 г.
Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. слага край на Студената война и отваря вратата за истинско сътрудничество между САЩ и Русия. Съветските програми „Союз и Мир“ бяха поети от Руската федерална космическа агенция, сега известна като Държавна корпорация „Роскосмос“. Програмата Shuttle-Mir включваше американски космически совалки, посещаващи космическата станция Мир, руски космонавти, които летят на совалката, и американски астронавт, летящ на борда на космически кораб „Союз“ за продължителни експедиции на борда на Мир.
През 1993 г. президентът Бил Клинтън гарантира сътрудничеството с Русия в преобразуването на планираната космическа станция „Свобода“ в Международната космическа станция (МКС). Строителството на станцията започва през 1998 г. Станцията обикаля на надморска височина от и наклон от 51.65 °.