Севастопол () са балтийска серия руски линейни кораби, първите дредноути на руския флот. Проектът е разработен от Балтийския корабостроителен завод в Санкт Петербург, под ръководството на професора на Морската академия И. Г. Бубнов и с участието на А. Н. Крилов.
Всички четири серийни кораба са заложени през юни 1909 г. в корабостроителниците на Санкт Петербург. В Балтийския завод са заложени „Севастопол“ (главният кораб на серията – по датата на спускането му на вода) и „Петропавловск“ (3-тия кораб от серията), а в Адмиралтейския завод – „Полтава“ (2-рия кораб от серията) и „Гангут“ (последният кораб на серията). Корабите са спуснати на вода в периода юни - септември 1911 г., въведени са в строй в периода ноември - декември 1914 г.
Опитът от тяхното проектиране заляга в основата за създаването на руските линкори от Черноморската серия – типа „Императрица Мария“.
Линкорът „Парижская коммуна“ („Севастопол“) се явява флагмански кораб на Черноморския флот, участва в отбраната на град Севастопол и през 1942 г. на два пъти осигурява огнева поддръжка на сухопътните войски в хода на Керченско-Феодосийската десантна операция. През 1943 г. корабът си връща първоначалното име „Севастопол“. Линкорите „Октябрская революция“ и „Севастопол“ са изключени от състава на флота на СССР през 1956 г.
История на създаването През Руско-японската война, завършила с поражение за Русия, тя губи и значителна част от своя флот. Освен задачите за възстановяване на флота, Морското министерство трябва да анализира опита от изминалата война и да го въплъти в новите кораби. Едно от изработените изисквания към тях става осигуряването на устойчивостта на кораба при всички получени в боя повреди – според формулировката на А. Крилов – „корабът трябва да потъва без да се преобръща“. За това се предполага да се разпространи бронирането върху максимално възможна част от надводния борд, за да се предотврати проникването на вода през обширните пробойни на небронирания борд и последващото бързо преобръщане на кораба, както това се случва в Цушимското сражение. Редица от тези и други мерки за повишаване на бойната живучест, основно следващи световните тенденции, вече са частично въплътени при доработката на строящите се броненосци от тип „Андрей Первозванный“. Обаче още преди завършването на тяхното построяване, през 1906 г., влизането в строя на британския линкор „Дредноут“ (HMS Dreadnought) прави всички броненосци морално остарели, едновременно определяйки и посоката за развитие за бъдещите линейни кораби.
Задание на проекта В началото на 1906 г. отделът учени на Главния морски щаб (ГМШ), в хода на обобщаването и изследването на опита от руско-японската морска война, провежда интервюта за мнението на участниците в бойните действия – офицери и адмирали – за обективното определяне на основните тенденции за развитието на тактико-техническите характеристики на ескадрения броненосец от нов тип. Натрупаната информация, много често противоречива, свидетелства за необходимостта от нов подход в разработката на тактическите и стратегическите задания за проектирането на линейния кораб. Според резултатите на допитването са отбелязани следните изводи: главните данни при създаването на броненосеца трябва да са неговото въоръжение, брониране, скорост и запас въглища, а не водоизместимостта или броя конски сили на машините, които се явяват следствие от избраните главни параметри. При всички предходни проекти като изходен параметър се явява водоизместимостта: така например крайцерите от линиите „Палада“ – „Олег“ се строят по задание за крайцер с водоизместимост 6000 тона, а „Рюрик“ се строи по задание за крайцер от 9000 тона. След „Дредноут“, първи реализиращ опита от руско-японската война, е осъзната необходимостта от всеобхватно усилване на въоръжението чрез увеличаване на броя на оръдията на куполната артилерия голям калибър и повишаване на балистичните качества на тези оръдия; оръдията са къси, желателен е прехода към оръдия с дължина на ствола от 50 калибра, с увеличена с 10÷15% начална скорост на снаряда; необходимо е да се увеличи теглото на снаряда; необходимо е да се увеличи ъгълът на възвишение на оръдията от главния калибър до 25÷30°; за повишаване на живучестта на кораба бронирането трябва да се разпространява по целия надводен борд със задължителното усилване на бронирането на палубите; корабът трябва да бъде разделен на отсеци, така че получавайки пробойни, да не се крени.
През април 1906 г. вицеадмирал А. А. Бирильов създава под своето председателство постоянно действащ орган – „Особено съвещание“, в състав от над 20 члена в това число видни адмирали, началници на централни управления и отдели при Морското министерство, командири на кораби и офицери – специалисти по корабостроене, въоръжение и механизми – за изработване на програмата за военното корабостроене и заданието за проектиране на нов тип броненосец. Откривайки първото заседание, А. А. Бирильов отбелязва, че страната няма ясна програма за развитието на военното корабостроене, за това при определянето на типовете и броя на корабите, необходими за построяване, следва да се изхожда от собствени съображения. На второто заседание, от 22 април 1906 г., „Особеното съвещание“ определя общите черти на основните предпоставки за разработката на заданието за проектиране на новия тип броненосец. Подчертава се, че за осигуряване на защитата на Петербург откъм морето бреговата отбрана се нуждае от поддръжката на главните сили на флота в състава на бързоходни 20-възлови броненосци с голяма водоизместимост, малозаметни, с голям брой оръдия „от най-големия калибър“, с голям район на плаване. Разглежда се перспективата да се използват на новия броненосец паротурбинни двигатели, към техните достойнства са отнесени: лекотата за управление на кораба и удържането му по курса; възможност за достигане на висока скорост, липса на прекъсвания и сътресения при въртенето на гребните валове. Към недостатъците на паротурбинните двигатели са отнесени: несъвършенството на технологиите за производство, снижаване на мощността вследствие износването на краищата на лопатките на ротора, относително голямата им маса.
Комисията на С. К. Ратник, с оглед препоръките на „Особеното съвещание“ разглежда предескизните разработки на МТК и, на свой ред, изработва „Основни положения, представляващи ръководство за съставяне на окончателен проект“, които се явяват първия вариант на техническите условия за проектирането на ескадрения броненосец от нов тип и окончателно постановяващи неговите тактико-технически елементи: водоизместимост – малко над 20000 т; дължина – малко над 500 фута; ширина – не повече от 83 фута; газене (при съхраняване на 3% запас от нормалната водоизместимост) – 26 фута; скорост – не по-малко от 21 въз. (при това, на проектанта се възлага да определи, какво е необходимо за достигане на скорост от 22 въз., без 3% запас водоизместимост); относителна маса на енергетичната установка – 0,085 т/к.с. (50% от тегловото разпределение – за механизмите и 50% от теглото – за котлите); нормален запас гориво – 6% от водоизместимостта (при разработката на техническите условия за механизмите комисията разглежда предложението на инженер И. П. Митрохин за комбинирано използване на турбини и дизелови мотори и е отчетено за необходимо разглеждането му в бъдеще от гледна точка целесъобразността му); височина на надводния борд от конструктивната водолиния – не по-малко от 15 фута; дължина на машинните отделения – не по-малко от 76 фута, със задължителното им разделяне от надлъжна преграда в съчетание с наклон на бордовете; таранната част на форщевена да се ликвидира и да се преобразува на ледоразбивачна; следва да има, доколкото го позволява водоизместимостта, три броневи палуби, от които горната да е най-дебела: 1,5 дюйма, средната – 1,0 дюйм, долната – 0,5 дюйма; общата сума на дебелините на броневите палуби да е не по-малка от 3 дюйма; конструктивно долната палуба трябва да бъде разположена над конструктивната водолиния – не по-ниско от 18 дюйма; комините да са бронирани над горната палуба от два слоя: вътрешен – с дебелина до 1,0 дюйм, външен (кожуха) – с дебелина до 2,0 дюйма, кожуха да се отдалечи от вътрешния слой на разстояние 2 фута. Състава на артилерийското въоръжение: не по-малко от пет артилерийски кули на едно ниво, при условие поставянето на оръдия 5×2-305-мм; дебелина на бронята на въртящите се части на кулите – 10 дюйма (допуска се незначително намаляване на дебелината на бронята – „само при условие невъзможност да се съгласува с останалите задания по проекта“), на МТК е възложено – да определи масата на кулите при тяхното поръчване на завода-производител. Артилерията на 120-мм калибър – да се разполага в каземати, намиращи се под горната палуба с наличието на вътрешна надлъжна преграда. Типа на корпуса – обикновен (разгледани са и са отклонени предложенията на корабните инженери: И. В. Гуляев – за свръхустойчив съд – и на Г. В. Свирски – за разширено образувание на корпуса).
Към края на 1906 г. става известно, че английският „Дредноут“ успешно е преминал ходовите изпитания, развивайки максималната скорост от 22 възела и че в Англия са заложени още три или четири аналогични кораба, с които бойната употреба на всички съществуващи ескадрени броненосци ще стане напълно безсмислена. Това се разбира и от ръководствата на ВМС на всички, без изключение, морски държави, което води и тях към интензивно създаване на линейни кораби от дредноутен тип – „Дредноутна треска“. Особено интензивно започват да строят дредноути Англия и Германия. При тези условия Руската Империя, претендираща за съхраняване на статуса си на „Морска държава“, не може да остава настрана. Възраждането на руския флот изисква построяването на дредноути.
В периода на разработката на проекта в МГШ с най-голямо влияние се ползват артилеристите, един от най-активните изразители на тяхното мнение е А. В. Колчак, който през този период е началник на оперативния отдел на МГШ.
Именно по настояването на артилеристите в проекта се оказва доминираща идеята за създаването на кораб, осигуряващ „идеалното“ функциониране на артилерийските системи.
По време на пробите на модели в опитния басейн, заради приоритетния стремеж да се намерят най-скоростните обводи, въпроса за мореходността е игнориран. В резултат, при избрания модел, развала (издаването) на бордовете в носовия край е толкова намален, че не осигурява необходимото „яздене“ на вълната. Ситуацията се влошава от относително неголямата височина на надводния борд, отсъствието на бакова надстройка и седловатост на палубата, а също от допуснатата грешка в надлъжната центровка на тегловите натоварвания, поради която диферентът на линкорите по носа достига 0,3 м (свинско газене).
В крайна сметка, в условията на даже незначително за кораб с такава водоизместимост вълнение, носовия край на линкора, не изплува върху вълната, а се „заравя“ в нея, до първата кула, и потоците вода и пръските „ослепяват“ оптиката на нейните прицели; още по-проблематично е воденето на огън от носовите плутонги на противоминната артилерия.
„Диктатът“ на артилеристи, игнориращи едно от най-важните понятия, такова като мореходността, води до обратен резултат – сериозно намаляване на артилерийските възможности на линейните кораби.
История на строителството Подготовка на строителството