Адриано Оливети () е италиански предприемач, инженер, политик, писател, издател и специалист по градоустройство. Той е син на Камило Оливети, основател на първата фабрика за пишещи машини в Италия – Ing. C. Olivetti & C.
Фигура с важно значение в историята на следвоенна Италия, Адриано се отличава с иновативни индустриални проекти, основани на принципа, че корпоративната печалба следва да бъде реинвестирана в полза на общността.
Биография Произход и образование
Адриано Оливети е роден на 11 април 1901 г. на хълма Монте Навале в Ивреа, Пиемонт. Той е второто дете на Камило Оливети (1868–1942), евреин и социалист, основател на първата италианска фабрика за пишещи машини Ing. C. Olivetti & C., и на Луиза Ревел († 1944), валденска. Има три сестри – Елена (1900–1978), Силвия (1904–1990) и Лаура (Лала) (1905–1934), и двама братя – индустриалците Масимо (1902–1949) и Дино (1912–1976).
През 1907 г. семейството се премества в закупения от Камило бивш бенедиктински манастир „Св. Бернардин“ в Ивреа, близо до фабриката на „Оливети“. Адриано не получава религиозно образование, но по-късно се снабдява с валденско кръщелно свидетелство, за да избегне последиците от фашистките расови закони от 1938 г. Едва на зряла възраст, с оглед на втория си брак, става католик.
През 1914 г., на 13-годишна възраст, баща му го изпраща на стаж във фабриката, но Адриано реагира отрицателно на серийното производство и за известно време прекъсва контакт с предприятието.
През 1915 г. той и брат му Масимо постъпват в държавно училище в Милано, но след заболяване се връщат в Ивреа. След завършване на физико-математически профил в Техникума на град Кунео, на 16 април 1918 г. Адриано се записва доброволец в 4-ти Алпийски полк, но не достига фронта поради края на Първата световна война.
След Първата световна война до първи стъпки в „Оливети“ В юношеските си години Адриано Оливети преминава през период на интелектуално бунтарство, характерен за отношенията между силни личности като него и баща му Камило. Въпреки това двамата споделят сходни политически възгледи и идеали, макар че Адриано често подчертава собствената си независимост и по-широк интелектуален хоризонт.
След една година обучение по машиностроене в Политехническия университет в Торино, през 1919 г. той сменя специалността си с инженерна химия, по която се дипломира през юли 1924 г. Решението му е частично продиктувано от желание за дистанция от очакванията на баща му, който би предпочел той да стане машинен инженер. В този период интересите на Адриано са по-близки до хуманитарните науки, отколкото до техническите дисциплини.
По време на следването си той активно следи социалния и политическия дебат, посещава либерални и реформистки кръгове и влиза в контакт с фигури като Пиеро Гобети и Карло Росели. През 1919 г. сътрудничи на баща си в списването на списание „Реформистко действие“, като част от статиите му са анонимни или подписани с псевдонима „Диоген“ (Diogene). Основен обект на критика в тези текстове е Джовани Джолити, когото Адриано обвинява в корумпиране на италианския политически живот.
Когато през 1920 г. Камило решава да прекрати издаването на седмичника, който смята за твърде провинциален и с ограничено политическо влияние, Адриано се опитва да го убеди да го повери на него и „младите му приятели“.dal commiato di Camillo ai lettori Azione Riformista 1919 Въпреки това изданието спира да излиза през октомври същата година.
Адриано сътрудничи и на политическия седмичник „Нови времена“ (Tempi Nuovi), издаван в Торино от 22 февруари 1922 г., финансиран от Камило Оливети, Донато Бачи и други прогресисти. Първоначалната критична, а впоследствие открито антифашистка линия на списанието съвпада с политическата еволюция на Адриано, повлияна от културната среда на Политехническия университет и от приятелството му с Джино Леви Мартиноли, с когото се запознава през лятото на 1922 г. и чиято сестра Паола по-късно става негова съпруга.
Антифашистката му позиция се проявява ясно през 1924 г., когато заедно с баща си участва в демонстрацията в театър „Джакоза“ в Ивреа след откриването на тялото на социалистическия депутат Джакомо Матеоти.
След отбиване на военната служба (август 1923 – юни 1924), заедно с Джино Леви Мартиноли, през юли 1924 г. Адриано започва стаж във фабриката на баща си като общ работник. През ноември към него се присъединява и Джино. От стажа си той придобива убеждението, че
По време на престоя си в Съединените щати между юли 1925 и януари 1926 г., заедно с техническия директор на „Оливети“ Доменико Бурцио, Адриано Оливети задълбочава познанията си за съвременните практики в организацията на производството. Той посещава 105 фабрики, предимно машиностроителни, сред които и заводите на Хенри Форд в Хайланд Парк. Там се запознава с фордистката философия и с методите на научната организация на труда, върху основата на които започва да формира собствено иновативно виждане. След завръщането си в Италия Адриано предлага на баща си Камило Оливети серия от идеи за модернизация на предприятието: децентрализирана организация на персонала, функционално управление, рационализиране на сроковете и методите за монтаж, както и разширяване на търговската мрежа в Италия и в чужбина.
По своите педагогически и политически възгледи Оливети е близък до либерал‑социалистическото движение „Справедливост и свобода“. Заедно с баща си Камило Оливети, Карло Росели, Феручо Пари, Сандро Пертини и други дейци, той участва в организирането на бягството на един от водещите лидери на италианския социализъм – Филипо Турати, през декември 1926 г. Първоначално Турати намира убежище в дома на семейството на тъста на Адриано – анатома Джузепе Леви в Торино, а след това в Ивреа. През нощта на 7 срещу 8 декември той се укрива в дома на Джузепе Перо, мениджър в „Оливети“, откъдето на следващата сутрин отпътува с автомобил, управляван от Адриано, до Савона. Там ги очаква бъдещият президент на Италия Сандро Пертини, с когото Турати отплава за Корсика, а впоследствие заминава за Франция и се установява в Париж. За да го предпази от последвалото фашистко разследване, баща му Камило изпраща Адриано в Лондон. Не е напълно ясно как той успява да избегне репресии; предполага се, че това се дължи на повърхностно проведено разследване или на протекция от страна на торински привърженици на Марио Джордана.
През май 1927 г. (според някои източници – 1924 г.Вж. Giuliana Gemelli, Olivetti, Adriano, in Dizionario Biografico degli Italiani – Volume 79 (2013); Photo Gallery, на уеб страница Fondazione Adriano Olivetti) Адриано Оливети сключва граждански брак в кметството на Торино с Паола Леви (1902 – ?), сестра на писателката Наталия Леви Гинзбург и на неговия приятел Джино Леви Мартиноли. Съпрузите предприемат шестмесечно пътешествие, включващо Интерлакен, Лондон, Берлин, Женева и др., по време на което Адриано посещава фабрики, а Паола – кина и музеи. Паола Леви, описвана като напредничава, независима и нетрадиционна за времето си жена, трудно приема провинциалната атмосфера на Ивреа и през 1931 г. убеждава Адриано да се преместят в Милано. Това се оказва повратен момент за него: в Милано той влиза в контакт с интелектуални среди, които го насочват към архитектурата, градското планиране, психологията и социологията.
От брака си с Паола той има две деца: Роберто (1928-1985), негов наследник в „Оливети“, и Лидия (1933-2018). Той припознава и Анна (1937-), родена от връзката на жена му с писателя и художника Карло Леви.
От 30-те г. на XX век до края на Втората световна война От 1931 г. полицейското управление в Аоста, което Оливети се нуждае за удостоверение за „арийски произход“ поради еврейския произход на баща му, го определя като подривен елемент. През лятото същата година той участва в делегация на италиански индустриалци, посетила Съветския съюз.
В началото на 30‑те години Оливети въвежда в компанията рекламни услуги, разработвани в сътрудничество с водещи художници и дизайнери. През 1932 г. основава отдела „Организация“ в рамките на „Оливети“, който има ключова роля за модернизацията на производствените процеси и управлението на предприятието.
На 4 декември 1932 г. Оливети е назначен за генерален директор на „Оливети“ и пуска на пазара първата преносима пишеща машина на компанията – MP1. С поемането на ръководната роля във фабриката в Ивреа той започва да проявява по-предпазливо и прагматично отношение към фашисткия режим.
Въпреки това проблемите му с властите продължават. През 1934 г. неговият шурей Марио Леви Мартиноли (служител в „Оливети“ от 1924 г.) е задържан на швейцарската граница в автомобил, превозващ плакати на либерал‑социалистическото движение „Справедливост и свобода“. Марио успява да избяга, но брат му Джино Леви Мартиноли и баща им, патоанатомът Джузепе Леви, са арестувани и прекарват около два месеца в затвора. В този период Адриано активно се ангажира с тяхната защита.
Бизнес развитието на „Оливети“ през тези години се подпомага и от международни обстоятелства. Политическият възход на Адолф Хитлер води до милитаризация на много германски фабрики за пишещи машини, което открива възможности за разширяване на присъствието на „Оливети“ на германския пазар.
Не е известно с какви убеждения, но е документирано,Valerio Ochetto, Adriano Olivetti, Milano, Mondadori, 1985 че на 31 юли 1933 г. Адриано Оливети подава заявление и получава членска карта на Националата фашистка партия. През 30‑те години отношенията му с режима се подобряват – период, често определян като „години на консенсуса“.Renzo De Felice, Gli anni del consenso, Einaudi Това се дължи и на срещата му с младите милански архитекти Луиджи Фиджини и Джино Полини, водещи представители на италианския архитектурен рационализъм, първоначално подкрепян от Мусолини. Двамата архитекти се присъединяват към Националната фашистка партия и са сред италианските последователи на Льо Корбюзие, който също за определен период проявява интерес към режима. Фиджини и Полини стават автори на проекта за новата фабрика на „Оливети“ – Nuova ICO, открита през 1937 г. в Ивреа. Заедно с Адриано те участват и в изготвянето на Градоустройствения план на провинция Аоста (към която тогава принадлежи Ивреа), завършен през 1937 г.
На 30 май 1936 г. Адриано е приет от Бенито Мусолини в Палацо Венеция, където представя Регулаторния план на Ивреа. От 5 юли 1937 г. в Галерията на Фашистката конфедерация на творците и професионалистите в Рим е изложен Регулаторният план на Вале д’Аоста, разработен по инициатива на Оливети и с участието на Итало Лауро, Ренато Дзветермих и архитектите от миланската група BBPR – Фиджини, Полини и Пиетро Ботони. Проектът обаче не получава особено одобрение от Мусолини.
През януари 1937 г. Адриано Оливети издава първия брой на списание „Техника и организация“, замислено като интелектуално допълнение към текущите иновационни процеси в компанията чрез публикуване на есета за технологии, икономика и индустриална социология.
През 1938 г. той става президент на компанията „Оливети“, наследявайки баща си Камило, и е приет за член на Националния институт за градоустройство на Италия. Политическите му симпатии през този период се насочват към Джузепе Ботай, представител на по‑умерено, но и противоречиво крило на фашизма. Въпреки това Ботай е сред най‑убедените поддръжници на Манифеста на расата и на фашистките расови закони, обнародвани през септември 1938 г. Съгласно тези закони Адриано и сестра му Елена са класифицирани като „арийци“ благодарение на валденските си кръщелни свидетелства, докато сестра му Силвия и братята му Дино и Масимо са определени като евреи. Баща му Камило е категоризиран като „разграничен евреин“ – статус, който предвижда по‑леки гражданскоправни ограничения поради признатите му индустриални заслуги.