„Ню Йорк“ () са серия линейни кораби на САЩ. От проекта са построени две единици: „Ню Йорк“ () и „Тексас“ (). Петата серия американски дредноути, развитие на типа „Уайоминг“. Първите в света линкори с 356-мм артилерия. Благодарение на своя главен калибър към момента на влизането им в строй „Ню Йорк“ и „Тексас“ стават най-силните артилерийски кораби в света.

История на проекта Още на Нюпортската конференция от 1908 г. е взето решение американските линкори да имат оръдия с калибър 356 мм. Немаловажна роля играят и постъпващите от чужбина сведения за поставянето на новите британски дредноути на оръдия с калибър 343 мм. За американските дредноути от програмата за 1909/1910 бюджетни години – бъдещите „Уайоминг“ и „Арканзас“ се разглеждат варианти за въоръжение с още неразработените 356-мм оръдия. Тогава от вариантите с 8 и 10 356-мм оръдия (проекти 404 и 502 съответно) се отказват в полза на варианта с 12 305-мм 50-калибрени оръдия (проект 601). Основната причина за такова решение са опасенията за неготовността на 356-мм оръдия към момента на влизането в строй на новите кораби.

При разработката на строителната програма за 1911 бюджетна година, към 26 април 1909 г., Генералният съвет на флота решава, че ще бъдат построени два линкора и е определено, че тяхната водоизместимост ще бъде 26 000 тона. Проектната им скорост трябва да бъде увеличена до 21 възела. При това главният им калибър все още е неопределен. За това Бюрото по конструиране пристъпва към разработката на два варианта – проект 602 – линкор с 12 305-мм 50-калибрени оръдия (подобрение на проекта 601) и проекта 506 с 10 356-мм оръдия (продължение на проекта 502). Развитието на проекта 402 с 8 356-мм оръдия не се разглежда.

Основен се счита проектът с 356-мм оръдия, а проектът 602 се разработва като резервен. Известно време се разглежда трети вариант с 12 356-мм и 26 127-мм оръдия. Но от него се отказват в началото на 1910 г. Независимо от това че на тон водоизместимост той притежава най-силното въоръжение, неговата стойност е прекомерна.

Разработката на новото 356-мм 45-калибрено оръдие е възложена на фирмата Midvale Steel Co. Поръчката е издадена на 14 януари 1909 г. и тя върви паралелно с разработката на 50-калибреното 305-мм оръдие. През ноември същата година опитните образци са доставени на поръчителя. През декември започват изпитанията, които показват, че опасенията са напразни. Независимо от наличието на дребни проблеми със снарядите и процеса на зареждане, на 12 март 1910 г., офицерът, отговарящ за изпитанията, издава рапорт за това, че оръдието е с превъзходна кучност на боя.

Успешните стрелби с 356-мм оръдие през януари 1910 г. водят до спиране на работите над проект 602, макар официално те да продължават до 29 март 1910 г. За линкорите от 1911 г. окончателно е избран проектът 506. В системите за управление на артилерийския огън няма съществени изменения. Независимо от разбирането за увеличаващите се дистанции на боя, разполагането на централния артилерийски пост така си и остава над бронираната цитадела, което го прави достатъчно уязвим.

От гледна точка схемата на брониране и общата компоновка новите линкори повтарят типа „Уайоминг“. Американците, както и британците, се придържат към мнението, че защитата на линкора трябва да се проектира за противостоене на собствените снаряди. Ако за линкорите с 305-мм оръдия дебелината на главния броневи пояс трябва да съставлява 279 мм, то при прехода към 356-мм оръдия неговата дебелина трябва да бъде увеличена до 330 мм. Аналогична дебелина трябва да имат и стените на кулите на главния калибър и техните барбети. Увеличението на очакваните дистанции на стрелба до 10 км и повече също изисква увеличаване на хоризонталната защита. Но в отведените лимити водоизместимост осигуряването на това се оказва невъзможно. Ако на проекта 502 се планира 330-мм пояс, то на проекта 506, заради увеличаването на проектната скорост с 0,5 възела, се налага намаляването му до новото на „Уайоминг“. Вариантът за по-дебел горен пояс до 330-мм, удебеляване на хоризонталното брониране, стените на кулите и барбетите не се разглежда сериозно поради проблемите, свързани с устойчивостта при увеличаването на високо разположеното тегло. Това се оказва възможно за осъществяване едва на линкорите от 1912 г. – тип „Невада“, за сметка на преминаването към схемата за брониране „всичко или нищо“. А на линкорите от 1911 г., по сравнение с „Уайоминг“, е решено само незначително да се увеличи дебелината на бронята на рубките.

В качеството на силова установка се разглеждат варианти за двувинтов кораб с парни турбини „Къртис“ и четиривинтов с турбини „Парсънс“. Потребната мощност нараства от 28 000 к.с. на „Уайоминг“ до 32 000 к.с. Увеличаването на дължината на отсеците заемани от силовата установка, при желанието да се остави неизменна дължината на бронираната цитадела, води до намаляването на дължината, заемана от погребите. Поради това боезапасът е планирано да се намали до 75 снаряда на ствол.

Предварителният проект е даден за разглеждане на офицерите от флота през март 1910 г. Изказаните от тях забележки малко повлияват на съдбата на проекта за „Ню Йорк“, и повече са интересни от гледна точка изработването на облика на проекта за линкор за следващата 1912 г. Командващият Атлантическия флот, вицеадмирал Ситън Шредер, и инспекторът на флота по артилерийска практика, командер Л. С. Петмен, обръщат внимание на неудачното разположение на кула №3 между машинните и котелните отделения. Поради наличието на надстройки тя има неизгодни ъгли на обстрел. А според опита от „Делауеър“ наличието на паропроводи в района на погребите води до проблеми с разлитането на снарядите в залпа. Преместването и нататък към кърмата води до нежелателни напрежения в корпуса, а към преход на триоръдейни кули все още не се решават. Също така се отказват от предложенията на Шредер да се увеличи дебелината на покривите на кулите до 127 мм, а на задната стена до 254-мм поради проблеми с устойчивостта при добавянето на 110 високоразположени тона броня.

Изказват се предложения да се увеличи дебелината на горния пояс до дебелината на главния и той да се направи от цели високи плочи непрекъснат. Това би позволило да се получи мощна и здрава бронирана цитадела, но е решено, че усвояването на резерва от водоизместимост за допълнителната броня е невъзможно, поради допускането на нежелателното намаляване на устойчивостта от добавянето на високо тегло. Обраща се внимание на недостатъчната хоризонтална защита и на бронирането на централния артилерийски пост (ЦАП). Също са оставени без внимание нареканията за недостатъчната защита на рулевите механизми.

Поради проблемите с високото тегло също се отказват от предложенията да се разположат 127-мм оръдия на кули №2, 3 и 4. Експертите по торпедно въоръжение настояват за увеличение на броя торпедните тръби от две до четири. Това е направено, независимо от това, че е необходимо да се направят допълнителни отвори в бронираната противоторпедна преграда.

Изпитанията на първите серии дредноути показват и проблем със заливаемостта при свежо време. Той може да се реши с поставянето на прав форщевен или с използването на клиперска форма на носовата част. Но в първия случай това води до падане на скоростта с 0,2 възела, а във втория с 0,25. Проблемът, при неизменна мощност на силовата установка, може да се реши с удължаването на корпуса с 8 и 12 фута съответно. Но това води до увеличаване на масата на корпуса и в крайна сметка се отказват от тези варианти.

На 24 юни 1910 г. Конгресът санкционира, в рамките на 1911 бюджетна година, построяването на линкори №34 и 35. Един от тях трябва да се строи от държавна корабостроителница. Това решение е прието на фона на променилата се вътрешнополитическа обстановка. Заменилият Рузвелт на поста президент, Уилям Тафт, предлага да се намали военноморския бюджет с 10 милиона долара, в частност за сметка намаляването на размерите на новите линкори. За това настоява също и председателят на Военноморския комитет, сенаторът Юджин Хол. Във връзка с това само благодарение на усилията на Секретаря на флота, Джордж Мейер, за новите линкори са отделени по 7 млн. долара. Поръчката за линкор №34 получава New York Navy Yard – държавната корабостроителница в Бруклин. Тендерът за строителството на линкор №35, на 27 септември 1910 г., печели частната корабостроителница Newport News Shipbuilding & Drydock Co.

В процеса на строителството в проекта са внесени доста значителни изменения. Така например с дюйм, до 305 мм, е увеличена дебелината на главния броневи пояс. Решено е вместо 38-мм плочи стомана STS да се защити ЦАП с плочи от 152-мм броня. Но най-големите изменения са направени по отношение на силовата установка.

В началото на 1910 г. постъпват данните за сравнението на силовите установки на „Делауеър“ и „Норт Дакота“. Първият линкор е снабден с парни машини. Вторият – с турбини „Къртис“. Резултатите показани от кораба с парни турбини се оказват обезкуражаващи. Ако „Делауеър“ според разчетите на 10 възела може да преодолее 9650 мили, то неговия систършип, на същата скорост, едва 6560 мили. Такава далечина на плаване не е достатъчна за това, че да може да се преодолее разстоянието от западното крайбрежия на САЩ до Филипините без дозареждане. САЩ строят океански флот и изискването с един преход да може да се пресече Тихия океан е едно от основните за флота.

Производителите на силовите установки не успяват да убедят флота на САЩ в това, че ще могат да създадат в близко време турбини с нужната икономичност. За това разработчиците принудително поемат парадоксална стъпка. Те се отказват от турбините в полза на парната машина. За сметка на това, че винтовете им работят на по-изгодни режими, потребната мощност намалява до 28 100 к.с. Силовата установка успяват да впишат в по-малък обем и оръдейните погреби са увеличени до обема на предшествениците.

Конструкция Корпус

Типът „Ню Йорк“ конструктивно е увеличен вариант на типа „Уайоминг“ – нормалната водоизместимост нараства с 1000 тона и за сметка на това се увеличават и линейните размери.

Нормалната водоизместимост достига 26 455 т, пълната – 27 933 т. Дължината между перпендикулярите – 174,77 м, ширината по водолинията – 29,05 м. Височината на борда в района на мидъла – 14,85 м, проектното газене – 8,7 м. Фактическото газене при нормална водоизместимост съставлява 8,5 м, метацентричната височина – 1,99 м. При пълна водоизместимост газенето съставя 8,93 м, метацентричната височина – 2,09 м(във флота на САЩ, поради стремеж да не се допуска преобръщане при наводняване, предпочитат по-голяма метацентрична височина, което води до рязко бордово люлеене). На един дюйм (25,4 мм) газене в района на КВЛ се отнасят 91,7 тона водоизместимост.

Както и на „Уайоминг“, корпусът е гладкопалубен с плавен подем на палубата от кърмата към носа – при проектното газене от 8,7 м бордът се извисява над водолинията на ниво 8,1 м в носовата част и 5,5 м в кърмовата.

Традиционно за американските дредноути корпусът има достатъчно пълни обводи – коефициентът на обща пълнота на корпуса е 0,616, a при практически правоъгълният мидъл коефициентът на пълнота при мидъл шпангоута е 0,977. Дъното е плоско, без килевост. Общото тегло на корпуса, заедно с арматурата съставлява тона. Конструкцията на корпуса е твърда и здрава, в съответствие с високите изисквания на американския флот. Наборът на корпуса е осъществен по напречната схема. 140 шпангоута вървят с шпация от 4 фута (1219 мм). Основният конструкционен материал е меката корабостроителна стомана MS. На отговорните места се използва високоякостната стомана HTS. Сглобяването е осъществено чрез нитоване.