Ръкопляскането (още аплодисменти) (на латински: applaudere – „за да удариш“, „пляскаш“) е предимно форма на овации или похвали, изразени с акта на пляскане или удряне на дланите на ръцете, за да се създаде шум. Публиката обикновено аплодира след изпълнения, като музикален концерт, реч или пиеса, в знак на удоволствие и одобрение. Ръкопляскане в днешно време е много популярно и в повечето страни членовете на публиката пляскат ръцете си на случаен принцип, за да издадат постоянен шум. Има тенденция да се синхронизира по естествен начин в слаба степен – в Русия, Норвегия и много страни от Северна и Източна Европа синхронизираното пляскане е по-популярно от случайното пляскане.
История
Възрастта на обичая да се ръкопляска е несигурна, но е широко разпространена сред човешките култури. Разнообразието от неговите форми е ограничено само от способността да се измислят средства за издаване на шумChisholm, Hugh, ed. (1911). "Applause". Encyclopædia Britannica. Vol. 2 (11th ed.). Cambridge University Press. pp. 222–223. (напр. Тъпчене с крака или потупване на юмруци или ръце по маса). Във всяка култура обаче ритуала обикновено е предмет на конвенции.
Древните римляни са ръкопляскали на публични представления, за да изразят степен на одобрение: щракване с пръст и палец, пляскане с плоската част дланта или формираната от нея вдлъбнатина, и размятане края на тогата.Dictionary of Greek and Roman Antiquities, page 843 Император Аврелиан замества размятанего на тогата с размахването на салфетки (орариум), които той е раздал на римския народ. В римския театър, в края на пиесата, главният актьор извиква „Valete et plaudite!“, а публиката, водена от неофициални хорего, скандира одобрението си антифонно. Това често се организира и заплаща.Böttiger, Über das Applaudieren im Theater bei den Alten, Leipz., 1822
По същия начин клакьори (от френски: claque – „шамари“) е организирана група от професионални аплодисменти във френските театри и оперни театри, които са платени от изпълнителя (изпълнителите), за да създадат илюзията за повишено ниво на одобрение от публиката.
В християнството обичаите на театъра са възприети от църквите. ЕвсевийChurch History, vii. 30 казва, че Павел от Самосата насърчава събранието да посочи одобрението на неговата проповед, като размахва ленени кърпи (на гръцки: οθοναις), а през IV и V век аплодисментите на реториката на популярните проповедници са станали утвърден обичай. Аплодисментите в църквата в крайна сметка излизат от мода, и отчасти поради влиянието на квазирелигиозната атмосфера на представленията на оперите на Рихард Вагнер в Bayreuth Festspielhaus, чийто благоговеен дух вдъхновява това и скоро се разпростира и към театъра и концертната зала.
Характеристики на аплодисментите
Аплодисментите имат три основни характеристики: Сила: Интензивност на аплодисментите Темпо: Скорост на повторение на пляскане, честотата Продължителност: Времетраене на аплодисментите
Според тези характеристики аплодисментите могат да бъдат класифицирани в следните категории: освиркване, отсъствие на аплодисменти, слабо, колективно, интензивно и овация.Nelson´s Model
Протокол Добре разпознаваемите политици, актьори и музиканти често получават аплодисменти веднага щом се появят за първи път на сцената, дори преди да е започнала тяхната изпълнителска дейност. Това признание е дадено, за да покаже възхищение от миналите им постижения и не е отговор на представлението, на което присъства публиката.
Галерия
Източници
Категория:Жестове