Стефан Балшич (, ), известен още и като Стефан ди Марамонте, е средновековен балкански благородник, кондотиер и дипломат от XV век. Той произлиза от владетелската династия Балшичи, но заради близки роднински връзки с италианският род Марамонте е запомнен в историята с това име.

Произход Стефан Балшич е син на Константин Балшич и Елена Топия. Веселиновић, Андрија; Љушић, Радош (2001). Српске династије. Нови Сад: Плантонеум. ISBN 86-83639-01-0 По линия на баща си принадлежи към династиите Балшичи и Драгаши, по линия на майка си към династията Топия. След като баща му е екзекутиран от венецианците, неговият вуйчо Никита Топия превзема владението им Круя и Елена и Стефан са изпратени във Венеция. По-късно се установяват при нейната сестра Мария Топия и съпругът й Филип ди Марамонте в Апулия.Историја српског народа, књ. II, Српска књижевна задруга, Београд (1982) Именно от този период Стефан е известен във венецианските документи с фамилията на чичо си ди Марамонте.

Втора скадарска война (1419-1421) След като израства в Апулия под крилото на чичо си Филип Марамомнте, Стефан се завръща на Балканите. Той става най-близкият съратник, военачалник и на практика съвладетел на своя братовчед Балша III - владетеля на Зета. По време на Втората скадарска война Стефан ръководи военните отряди на Зета в тежките сблъсаци с Република Венеция за контрол над Адриатическото крайбрежие (Шкодра, Улцин и Бар). Milan Šufflay (1920). Kostadin Balšić, 1392-1402: historijski roman u tri dijela. Merkur. p. 197. "Stefan de Maramonte"В писма на Дубровнишката република от 1419 г. двамата официално са назовани съвместно като „господари на Зета“ (Balsam et Stephan dominos Zente). Стефан ръководи отбраната на черногорските крепости и преговаря лично за мир с венецианците през 1420 г. След смъртта на Балша III през 1421 г. Зета е завещана на деспот Стефан Лазаревич, което лишава Марамонте от престола.

Войните в Ломбардия и Фландрия (1423–1426 г.) След като напуска Балканите, Марамонте се премества в Италия и става капитан на пехотата на заплата при венецианците. Участва в кампаниите в Ломбардия срещу Миланското херцогство (династията Висконти) и в съпътстващите сблъсъци във Фландрия срещу френски контингенти.

Под османски флаг (1429-1430) През 1429 г. Стефано Марамонте се завръща в Албания, където в края на годината, с подкрепата на Османската империя, зетския владетел Гойчин Църноевич и албанския феодал Тануш Дукаджини, организира нападения в районите около контролираните от Венеция градове Шкодра и Улцин. Коалицията прави опит да превземе и стратегическата крепост Дриваст, която от 1423 г. е под контрола на сръбския деспот Георги Бранкович. Поради сериозната заплаха за венецианските търговски и териториални интереси в Адриатика, Сенатът на Републиката го обявява за бунтовник (ribellis nostri dominii) и поставя награда от 500 дуката за главата му. Напрежението утихва през декември 1430 г. със сключването на мирния договор между Венеция и султан Мурад II, с който се слага край на Първата османско-венецианска война. Като част от мирното споразумение, венецианските санкции срещу Марамонте са отменени.Историја српског народа, књ. II, Српска књижевна задруга, Београд 1982. Веднага след помирението той е привлечен от венецианските власти като наемнически командир (кондотиер) и изпратен на бойното поле в Ломбардия.

Кампания във Фриули (1431) През ноември 1431 г. Марамонте отново е на служба за Венецианската република. Заедно с кондотиера Тадео д'Есте и под командата на провдитора Франческо Лоредан, той е изпратен във Фриули, за да противодействат на войските на Лудвиг VI фон Тек, патриарх на Аквилея, които са нахлули в граничната област, подкрепени от унгарски и германски отряди. Марамонте взема участие в обсадата и успешното освобождаване на укрепеното абатство Розацо, принуждавайки силите на Аквилейския патриархат да отстъпят.

В служба на Миланското херцогство (след 1431) На 6 август 1433 г. Марамонте извършва дезертьорство, като заедно с още двама наемнически капитани напуска венецианската армия и преминава на служба при миланския херцог Филипо Мария Висконти. Според различните исторически източници той се присъединява към Милано, водейки със себе си отряд от 250 или 350 конници. През същата година, в координация със своя зет Георги (назован в документите „Георги от Албания“), Марамонте влиза в тайни дипломатически преговори с миланския пратеник Симонино Гилини с цел организиране на поредица от офанзивни действия срещу венецианските владения.

Родство с Кастриоти и Венецианска закрила (1444 г.) След завръщането си от Италия, Марамонте заздравява съюза си с рода Кастриоти, като се жени за Влайка Кастриоти – сестрата на Скендербег. От този брак се раждат синовете му Иван Стрез Балшич и Гойко Балшич. През юли 1444 г. Република Венеция официално предоставя своята закрила на Марамонте и двамата му синове, които впоследствие се превръщат в ключови фигури и военачалници в Лежката лига.

Дипломатическа мисия в Милано (1456 г.) През юни 1456 г. Стефано Марамонте е изпратен на важна дипломатическа мисия до Миланското херцогство, където преговаря лично с херцог Франческо I Сфорца. В ролята си на официален пратеник на Скендербег, Марамонте докладва за критичната ситуация на Балканите и засилващия се османски натиск върху християнските сили в региона. Миланският владетел приема мисията с голяма сериозност. На 8 юли 1456 г. той официално задейства своите дипломатически канали, като изпраща писма до миланските посланици в Рим (при папа Калист III) и в Неапол (при крал Алфонсо V Арагонски) с цел координиране и осигуряване на спешна финансова и военна помощ за съпротивата на Скендербег.

Семейство Стефан Балшич е женен за Влайка Кастриоти, която е дъщеря на Йоан Кастриоти и сестра на Георги Кастриоти, наричан Скендербег. Двамата имат трима синове:

Гойко Балшич, женен за Комита Арианити, дъщеря на Георги Арианит. Иван Балшич Геогри Балшич

Бележки

Категория:Балшичи Категория:Топия